Нешка Робева за ЧРД: Искам да изживея остатъка от живота си сред истината

На село разбираш към колко излишни неща се стремиш през цялото това време, споделя легендата

Легендата на българската и световна художествена гимнастика Нешка Робева празнува днес своя 74-и рожден ден. Достигналата до най-високите върхове и като състезателка, и като треньор прима говори пред „Тема Спорт” за времето на изолация, житейските уроци и начина, по който иска да продължи от тук насетне.

Легендарната Нешка Робева празнува рожден ден

Г-жо Робева, здравейте. Как сте, как се чувствате на фона на обстановката, при която трябва да празнувате рождения си ден?

- Много добре. Даже ми е неудобно да говоря. Аз съм на село и не съм по принуда тук, не е заради карантината. За хората, които живеят в града и са загубили връзката с природата, е трудно да се обясни. Както и да го разказваш, не могат да почувстват тази невероятна красота и енергията, с която всичко в природата се развива. Страхотно е.

Опасността от пандемията не ви е застигнала, слава Богу…

- Вижте, аз миналата година изкарах едно заболяване, което абсолютно съответства на всичко, което описват като COVID-19. С всички последствия, трудното възстановяване. Много хора измряха миналата година, защото лежах в болница и знам какво беше. Така че това е опасно заболяване, но на моята възраст човек вече разбира, че трябва даже да прави курбан на рождените си дни (смее се). Човек вече мисли по различен начин. Аз със собственото си дете не съм била толкова време, както сега с внучката ми и двамата ми племенници. Наистина е срамно, защото много хора се страхуват. Бях за един ден до София и не съм виждала града по този начин. Разминавах се с хората, които бяха толкова напрегнати и ядосани. А ние тук… беше страхотно.

Какво си помислихте, когато видяхте такава София?

- Три месеца тук, на село, и когато наближихме София, племенникът ми каза „Виж, вече се виждат сградите, няма го този смог”. Но малко преди София веднага усещаш мръсния въздух, при условие че това движение го няма. Нали ви казвам – разминавайки се с хората, разбрах, че нямам

никакво желание да се прибирам

в този град. Тук не ми е скучно, в никакъв случай. Сред тези растения, до внучката ми, която вече ни надскочи за няколко месеца, направо избуя. Вие сте млад човек и си мисля – имах щастието да изживея детството си в друго време, когато играехме по улиците, катерихме се по дърветата, ходех цяло лято на село, с много пакости, но и учим. Сега, когато виждам какво правят с децата… И все пак моето внуче има щастието, че сега е на село. Какво става с хората? Програмирани са, искат на 4 години, да ги строяват, да учат, а накрая нищо не знаят. Вие, и вас какъв живот ви очаква, когато всички са привързани на работно място, всеки трепери за кредити… и си мисля по нощите, защото целият ден съм в градината и вчера преброих 70 рози, как ще живеят хората от тук нататък?!

Дали случилото се ще ни отвори очите и за неща, за които не сме се замисляли до момента?

- Всичко зависи от нагласата на човека. На запад се развива движение през младите хора „искам си живота”. Все повече вие ще осъзнаете, че колата, задръстванията, нервите, пералня, сушилня… това не е лукс. Вярно е, че аз от лагерите съм свикнала и на по-малко, но тук, на село, разбираш, колко излишни неща имаш

и колко малко живееш

Това ме кара да се замисля как съм живяла аз, по същия начин, срещу който сега заставам. От сутрин до вечер в залата, с чуждите проблеми – победи, загуби, доста преживях, но няма страшно.

Липсва ли ви трупата?

- Аз я разпуснах преди три години и остана една малка група, които работят сами. Даже и във Фейсбук нямам желание да влизам, но моите момчета от трупата, както и много гимнастички от целия свят, ми се обаждат. Най-много се гордея с тези деца, с които работех в трупата. Сигурно защото те вече бяха завършили училище и с тях спорехме, обсъждахме, докато с гимнастичките нямаше спорове – правеха това, което им кажа. Те мислят по друг начин. Понякога ги проследявам какво пишат и им се радвам, защото усещам една зрялост, позиция, зад която застават. Обещали сме си, тъй като тук, на Трудовец, имаме база на Левски и искам да я разработим и да я ползваме. Та сме се разбрали, когато мине всичко, да се съберем тук. С тях преживявах наистина всичко, към което съм се стремяла – не състезанията, а сцената. Тези пълни зали, читалища или площади, пак е свързано всичко с нерви, но това ме зареждаше най-много.

Какво си пожелавате за рождения ден?

- Ако ми се даде още малко време, бих искала да изживея живота си така, както сега го правя. Онзи ден копахме картофите и децата ме щадят. Насадихме доматите, като чухме прогнозата, че се очакват градушки, да ни бяхте видели как посред нощ,

с фенерчета, забиваме колците

и опъваме мрежите. Като бях и в София си взех разсада за пипер, много е хубаво. Иска ми се тази база да я направим наистина, защото имам какво да дам на децата, извън това да ги уча как да си движат ръцете и краката. Ако ми се даде още време да поживея, искам да бъда тук, сред истината. Така бих нарекла природата – да живея в истината. И да помагам, ако имат нужда от мен. Да направим тази база. Дългосрочни планове никога не съм правила освен стратегиите за световни и европейски (смее се).

Благодаря ви, че се обадихте. Съветвам ви – наистина помислете за живота си. Когато майка ми казваше „Неше, животът е като един миг”, аз не я слушах, защото дори на 40 години се чувствах на 15-20. До 60 години се чувствах така, но след това, изведнъж, всичко е преминало като мълния и си казваш – какво пропуснах? Затова мислете. Живейте вашия живот така, както искате.

Благодаря ви, пожелавам ви да посрещнете празника си щастлива.

Следвай ни: