Борислав Младенов пред Sportal.bg: Харесва ми да чувам, че съм син на легенда

Κогато баскетболът е в кръвта ти, а паркетът е твоята сцена, шоуто е гарантирано. Въпреки непрестанните критики и тежката фамилия, която носи на гърба си Борислав Младенов се забавлява от сърце на баскетболното игрище и това личи при всеки допир с топката. Синът на легендата Георги Младенов даде най-откровеното си интервю пред Sportal.bg, в което ни позволи да влезем в неговия свят и се разкри в една различна светлина. Говорейки за огромните цели, които е поставил пред себе си, 20-годишният гард на италианския Римини не пропуска да разкаже за отношенията с именития си баща, живота в Италия и загубените приятелства. Не подминаваме и темата за националния отбор и коментарите по негов адрес, които го мотивират още повече, за да изпълни всичките си мечти.

- Има ли нещо, което все още не можете да правите на баскетболното игрище?- Освен защитата, не.

- Треньорът Ви каза наскоро, че търпението е проблемът Ви на игрището.- Най-големият ми недостатък е защитата, търпение имам достатъчно (смее се). Нетърпелив съм само понякога в ситуации, когато трябва да избера кога трябва да атакувам и кога да подам. Но, ако трябва да подобрявам нещо, това е защитата. Не съм от хората, които много обичат да пазят.

- А какво Ви казва баща Ви по този повод?- За защитата ли? (смее се). По принцип той не би трябвало да казва нещо, защото е бил ужасен защитник. Това явно се предава по семейна линия, така че за всичко е виновен той.

- Бързо му прехвърлихте вината за Вашата слабост.- Знам, че той не е пазил абсолютно нищо. Това се предава явно. Като някаква болест е. Аз не мога да пазя.

- Какви други съвети получавате от него?- Да следвам играта, да правя това, което ми дава ситуацията. Да не си намислям какво да правя, защото така влизам в контра срещу баскетбола и няма как да стане. Има ги и тези случаи, в които си си намислил да вкараш, но не всеки път, защото няма да е толкова голяма успеваемостта.

- Кога за последно Ви критикува?- Миналата седмица след мача. Каза ми да съм по-агресивен, а не да стоя и да гледам. Аз съм такъв, че понякога за моменти спирам да съм агресивен. Главно ми прави забележки за езика на тялото ми. Понякога изглеждам така все едно нямам желание, а всъщност не е така, но явно такава ми е визията. Трябва да работя върху това. На терена изглежда, че нямам желание да играя. И майка ми го казва, и баща ми, и треньорът.

- Когато чувате нещо такова дразните ли се?- Те го казват за мое добро. Но аз, когато стъпя на терена просто пускам пердето и не ме интересуват много работи. Явно изглеждам по такъв начин, все едно нямам желание да играя.

- А баща Ви хвали ли Ви?- Да да (смее се).

- Кога за последно Ви каза нещо позитивно? - Ами през 2015-та... (смее се). Не, шегувам се. Не е като да не ме хвали. Казва ми какво съм направил добре, но винаги има едно „НО”. Винаги първо ще ми каже какво съм направил зле. Той е човек, който винаги ще ми каже нещата в очите как стоят наистина. В някой мач може да съм вкарал 20-25 точки, но да съм играл ужасно. Няма да ми каже „Браво за мача”. Винаги ще ми каже, че съм играл ужасно и какво съм направил грешно. Винаги ще ми каже какво е трябвало да направя в защита, както обикновено. Главно ми казва какво бъркам. Винаги съм казвал, че супер много му благодаря, защото няма кой друг да седне да говори с мен по телефона три часа, за да ми обяснява всяка една част от мача. Той гледа мачовете и помни всичко. Обяснява ми във всяка една ситуация какво съм направил. Наистина, освен него, няма кой друг да го направи.

- На колко хора в живота си позволявате да Ви критикуват?- Само на баща ми. Ако треньорът ми говори нещо го слушам, но такива странични хора, не. Те не са на терена. Нищо лично, но половината от хората, които критикуват не разбират от спорт. Лично мое мнение. Не ме интересува какво ще кажат. Нека да говорят каквото искат. Аз просто гледам да си играя играта и да не обръщам внимание кой какво ще каже.

- Често ли чувате критики?- Имам приятел, който винаги ми изпраща постовете от социалните мрежи свързани с мен. Казвам му, че това си е лично тяхно мнение и не мога да променя мнението на хората. Те имат право да го изразяват.

- Последно какво чухте за себе си?- Някой беше написал, че не ставам за баскетбол. Хубавото е, че тези неща ме мотивират страшно много. Никога няма да обърна внимание на някого или да му отговоря. Започвам да се смея на тези писания, защото те не знаят какво правя. Всеки има лош мач. Всеки те вижда на терена, но никой не знае какво правиш извън терена. Не всичко е цветя и рози.

- Говорят, че имате и прекалено голямо самочувствие, а на какво отгоре като не сте бил постигнал нищо. Как реагирате на подобен тип коментари?- За това съм много съгласен. Не съм постигнал нищо...все още. Не съм направил нещо кой знае какво в моята кариера. Аз всъщност тепърва започвам да изграждам кариерата си. Хората си имат тяхно мнение, не мога да им го променя. Имах две тежки контузии, които не слагам като извинение, но те ме извадиха за две години от игрището, така се случи. Сега съм доста по-добър и по-здрав от преди. Но щом те мислят, че имам голямо самочувствие... Това, че искам да бъда по-добър от баща ми...да, така искам и ще го направя. Те не знаят, че се скъсвам от тренировки. Не обръщам внимание на приказки от рода на „Той не е постигнал нищо”. Да, за момента не съм постигнал нищо. Аз съм на 20 години и животът е пред мен. Тепърва започвам.

- Каква е разликата между нивото в Серия Б и Първа лига в България?- Ако трябва да съм честен, нивото на Трета лига в Италия е колкото на Първа лига в България, дори малко по-високо. Лигата в България е силна с отбори като Левски Лукойл, Балкан, Рилски спортист и Берое. Но разликата е, че тук играта е съвсем друга. Много по-бърза е. В България се залага на бавно нападение, а тук е бързи атаки, пазене, тичане. Много по-динамично е.

- Как оценявате престоя си в Левски Лукойл?- Доста полезен. Свикнах с мъжкия баскетбол. Все пак бях аут две години и в началото ми беше доста странно. От юноша в мъжкия баскетбол е доста различно. Отиваш да играеш с професионалисти, а не с твоето приятелче в отбора и хахо-хихи. Съвсем различно е. Този период ми помогна много. Приеха ме доста бързо, а Тити Папазов ми даваше шансове да се покажа колкото мога и колкото заслужа, все пак.

- Бихте ли се върнал в българското първенство?- Не. Предпочитам да се реализирам в чужбина.

- Майка Ви Нина Младенова обаче не изглежда на Вашето мнение. С един пост в социалните мрежи разбуни духовете наскоро.- (Следва луд смях). Това е майка ми и не мога да й казвам какво да не прави и какво да не пише. Както има хора, които критикуват, такава е и тя. Има право да си каже мнението и никой нищо не може да й каже.

- Защо я сравнявате с легендарния треньор Желко Обрадович?- Понеже майка ми е треньор по баскетбол, разбира и от медицина. Тя от всичко разбира. След един мач в Италия преди години ми се обади, за да ми чете конско и да ми прави разбор. А по принцип това го очаквам от баща ми, което е обичайно, но не. Тя беше тази с разбора и от този момент реших да я кръстя Желко Обрадович.

- Не терена изглеждате така все едно много се забавлявате. Всъщност работата Ви ли е най-голямото Ви забавление?- Това ми е работата, гледам да си я върша на максимума и да се забавлявам. Някои се притесняват докато играят, но за мен това е забавление. Няма нищо по-хубаво от това да си вършиш работата и това да ти доставя удоволствие. Но главно се забавлявам, защото труда, който влагам на тренировките се вижда на мачовете.

- Не е ли прекалено висока целта, която сте си поставил – да надминете баща си?- Лично мое мнение е, че аз съм го бил в защита. Това е сигурно. Но той е направил прекалено много неща, има прекалено много постижения. Прекалено много. Целта ми не ми изглежда невъзможна. Стига да искам, да не се предавам и да си гоня целите, може да го надмина. Това зависи само от мен, от никой друг. Той ми каза, че всичко е възможно стига да вярвам.

- Мнението на много баскетболни специалисти е, че сте по-добър от него. Това ласкае ли Ви?- Не, защото това не е вярно. Не съм по-добър от него, защото знам, че имам още супер много да работя. Говорил съм и с него по тази тема. Той казва, че съм по-добър от него на тези години, но аз не вярвам, защото той е...той е Георги Младенов. Като чуем Георги Младенов и като знаем какво е направил, какво да говорим повече.  Със сигурност ще се опитам да го надмина и няма да се откажа, дори да казват, че е много трудно или невъзможно.

- Тежат ли Ви постоянните сравнения с него? Винаги сте „синът на баскетболната легенда Георги Младенов”. Не искате ли да бъдете просто Борислав Младенов?- Това си го бях мислил, но в същото време ми харесва много повече като чуя „синът на легендата”. И преди съм казвал, че имам мое име и работя, за да се чуе. Предпочитам да казват „Борислав Младенов направи...”. Но като ме попитат дали фамилията Младенов тежи, казвам „НЕ”, защото съм перде и не ми пука. Това, че нося фамилията Младенов на гърба си е голямо удоволствие за мен. Знам, че е на човек постигнал толкова много и сега аз просто я нося на гърба си.

- Какво не харесвате в себе си?- Не харесвам това, че понякога не приемам чуждо мнение. Не искам да чуя нещата, които са верни. Например, като играем лош мач, но аз имам мое мнение за мача, и ми го кажат, аз не искам да чуя. После като мине време и го осъзная, виждам, че са прави и просто си затварям устата и казвам „Да, бяхте прави”. Това много ме дразни.

- Трудно ли казвате на някого, че е бил прав за Ваша грешка?- Оооо... Ще кажа, че е прав, но след като е минало някакво време, няма да е веднага. И ще го кажа с половин уста.

- А какво харесвате в себе си?- Че съм куче и не се отказвам. Ако нещо не се получи от първия или от стотния път, ще продължа да го правя докато не се получи.

- Кой е Борислав Младенов извън баскетбола?- Извън баскетбола в главата ми отново има само баскетбол. Аз съм просто едно момче, което не прави нещо невероятно. Тренирам, като свърша тренировка отивам пак да играя баскетбол с приятели и излизам с мои близки приятели, които са с мен от началото. Баскетбол, срещи с приятели и музика. Това е моят живот. Друго не правя.

- Колко часа от деня Ви са свързани с баскетбол?- Целият ден. Само вечерта като се прибера в 23:30 ч. лягам да спя за 5-6 часа. После пак ставам за тренировки.

- Баскетболът ли е най-голямата Ви любов?- Да. С първото ми стъпване на баскетболния терен се влюбих в играта. Не си представям живота си без баскетболна топка. Свикнал съм сутрин като се събудя веднага да се приготвя и психически веднага да съм готов за тренировка. Постоянно говоря за баскетбол. Като се чуя с родителите ми и говоря за баскетбол. Няма някаква различна тема. Няма „Мамо, как мина денят ти?”. Всеки път е само баскетбол. Освен да играя и да мисля за баскетбол, друго не правя. Нямам друго хоби, всичко е баскетбол.

- Казвате, че не си представяте живота си без баскетбол, но как Ви се отразиха двете тежки контузии, през които преминахте?- Това, че щях да се върна беше безспорно. Аз съм луда глава. Не ми пукаше, че бях контузен. През първия ден на контузията беше малко...да поревеш, да се отпуснеш. После като мина месец и половина и се прибрах, казах на баща ми – „Виж, сега, няма 50/50. Връщам се, оперирам се, оправям се и продължавам да играя.” Нямах съмнения да се върна ли. Не съм изпадал в депресия. Дори, когато бях контузен, пак бях в залата да тренирам.

- Как приемате загубите?- Никак. Не ги обичам.

- Колко дълго не говорите след загуба?- След загуба веднага се обаждам на баща ми, за да си го изкарам на него. Има едни 15-30 мин., в които викам. Но другото е, че от другата страна не е да те изслушат. От другата страна ти влизат на контра (смее се).

- Любовта Ви към баскетбола е безспорна, но пък пътят Ви в спорта започва като футболист...- Да, тренирах футбол два месеца и после смених на баскетбол.

- Ако върнете времето назад бихте ли продължил с футбола?- Не, за нищо на света. Просто като видях как ми се отдаваше баскетболът нямаше как да продължа с футбола.

- А гледате ли футбол?- Да, фен съм на Левски. Цял живот левскар. Голям фен съм на Ливърпул и Реал Мадрид.

- Какъв е животът Ви в Италия и с какво се различава от този в България?- Имам много по-малко време за себе си. Ето например, програмата ми е такава. В неделя имаме мач. В понеделник по принцип почиваме, но аз съм в залата, за да тренирам индивидуално. Във вторник имаме две тренировки, аз обаче ставам винаги по-рано, за да ходя в залата. Отивам там в 7:30 (час преди тренировката). В дните, в които нямам сутрешна тренировка си почивам доколкото мога максимално и отивам в залата в 7:40 ч., закъснявам 10 мин. (смее се). Имам по две тренировки на ден, прибирам се за обяд, лягам да спя за час и половина, след това пак отивам на тренировка, прибирам се, почивам си и лягам да спя. Това е животът ми в Италия.

- Колко приятели имате? Лесно ли допускате хора до себе си?- Не. Аз съм доста тежък характер. Имаше хора до мен, които мислех, че са хора за мен, но не са. Останаха малко.

- Какъв човек може да бъде Ваш приятел?- Луд, в добрия смисъл на думата. Това е задължително. Просто да бъде себе си. Да не трябва да се преструва на нещо, което не е, защото не обичам такива хора. Не искам някой да се прави на такъв, какъвто не е, за да бъде мой приятел. Бъди себе си. Имал съм приятели, които са се правили, че разбират от баскетбол само, за да има какво да си говорят с мен. Аз съм много общителен, мога да говоря всичко с тях. Хората, които могат да са около мен трябва да бъдат себе си, да са забавни, да са истински. Не обичам фалшиви хора.

- Какво Ви дава тази увереност, която демонстрирате? Защо сте толкова убеден, че ще постигнете всичко, което искате?- Баща ми ми е казвал, че когато искаш нещо супер голямо, както аз казвам, че искам да играя Евролига, да отида в НБА, трябва да си вярваш. Мисля, че имам потенциала и шанса. Аз вярвам в себе си. Ако не вярваш в себе си, няма как да стане това. Познавам хора, които са имали талант и потенциал, но не са вярвали в себе си. Но аз понеже знам, че имам талант от баща ми и знам колко работя, какво правя всеки ден и просто знам, че ако продължавам да правя това, рано или късно нещата ще се случат. Много вярвам в това.

- Колко тежи №12? - Не ми тежи. Това е просто номер. Не номерът прави играча, а играчът прави номера. Казвал съм, че в клубните си отбори ще играя с №1, а в националния отбор с №12. 

- От какво се лишавате в името на баскетбола?- Да не съм с родителите ми доста време. С това съм свикнал вече. Лишавам се от контакта с моите приятели, но всеки върви по неговия път. Тези хора, които ще бъдат с теб, остават. Какъвто и да си, където и да си, те остават с теб. Затова са малко.

- Какво е да живеете в друга държава съвсем сам от малък?- Бях тук на 14 г. Първата година и половина баща ми беше с мен. Толкова добре се чувствах като си замина (смее се).  Не, да оставим шегата настрана. След като той си замина ми беше малко странно през първите два месеца. После всичко си дойде на мястото. Намерих си приятели тук. Бях в една къща с останалите чужденци и италианците от другите градове. Сблжихме се много и се чувствах добре, като у дома си. Все пак – баскетбол в чужбина, няма нищо по-хубаво от това. Честно казано не ми беше тежко. Научих се на доста неща сам.

- На какви?- Например да готвя. Мога да правя пържоли с ориз, картофи, паста.

- Картофите особено изискват сериозни кулинарни умения...- Започва се от някъде (смее се). Сега искам да се науча да правя торта. Дойде ми желанието.

- Ако животът Ви беше филм как щеше да се казва?- Мислил съм си за това - „Just a ball and a dream”.

Основа снимка: Facebook/RinascitaBasketRimini