Цветан Соколов: Искам отново да играя на Олимпиада

Цветан Соколов е може би най-голямата звезда в българския национален отбор. Големият потенциал на младия талант от село Ресилово e забелязан рано и Цецо получава първата си повиквателна за мъжкия отбор, когато е едва на 15. Петнадесет години по-късно 206-сантиметровият диагонал е истинският лидер на "лъвовете". 

Соколов бе част от състава, който се бори за бронзовите медали на европейското първенство през 2009 г., а също така помогна на България да стигне до полуфиналите на Олимпийските игри в Лондон през 2012 г. Той и съотборниците му не успяха да спечелят място на Игрите в Токио 2020, въпреки че бяха съвсем близо до победата в решаващия трети гейм в двубоя срещу Бразилия в междуконтиненталните квалификации, като показаха страхотно представяне в континенталните квалификации.

На клубно ниво Соколов стартира кариерата си в Марек Юнион Ивкони (Дупница), от където бе трансфериран в италианския Трентино Волей Тренто и почти веднага спечели злато на световното клубно първенство през 2009 г. 

Сега 30-годишният състезател е истинска легенда на волейбола. Участва в осем издания, три пъти печели световната титла (всички с Итас Трентино). Седем пъти се качва на почетната стълбичка с три различни клуба, три пъти влиза в Идеалния отбор на надпреварата. Волейболистът може да се похвали и със седем медала от Шампионската лига, включителнои с Кучине Лубе (Чивитанова). 

През 2019/2020 с руския Зенит (Казан) Соколов спечели Купата на Русия, сребро в руската Суперлига и бронз на световното клубно първенство, преди трансфера в Динамо (Москва). 

Соколов даде специално интервю за сайта на ФИВБ. Ето какво каза той: 

Какво беше детството ти, преди да започнеш да играеш волейбол?

Бях диво дете. По цял ден бях навън - в детството ми имаше много смях, свобода и, разбира се, доста пакости. Обичах да играя футбол и в ранните си години не мислех, че ще започна да тренирам волейбол.

Как се срещна с волейбола? Какво те накара да се влюбиш в спорта и да го превърнеш в своя професия?

 Срещнахме се случайно. Треньорът на Марек дойде при мен и ме попита дали искам да опитам да играя волейбол. Реших да пробвам, главно защото по този начин нямаше да ми се налага да стоя вкъщи и да работя в градината. Това, което ме накара да се влюбя в него, са динамиката и стратегическото мислене, което трябва човек да има, за да може да разрешаваш определени ситуации за секунди, както и силните емоции, които винаги съм изпитвал от първия момент. 

Талантът ти те превърна в национална звезда в ранните ти юношески години, а скоро след това стана голяма международна звезда. Как известността и славата промениха личния ти живот?

Не бих казал, че са променили нещо в личния ми живот, но ме накараха да порасна много по-рано, отколкото исках (смее се).

Създаде семейство и стана баща на близнаци на 24 години. Как това се отрази на кариерата ти като волейболист?

Повлия по положителен начин. Това е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало, защото семейството ми ме е направило това, което съм в момента. Всички мои постижения са наши съвместни постижения. 

Кой отбор и индивидуални постижения на терена се гордееш най-много?

Бих казал, че всеки медал е важен и е постижение, което ще запомня не само като награда, но и като признание за усилията и работата, които съм положил през годините. Според мен няма индивидуални постижения в отборните спортове. Всяка победа и всяка награда отразява работата в екип, така че смятам, че всичките ми индивидуални награди са благодарение на екипа и момчетата, с които тренирах и работя ежедневно. 

А извън терена?

Гордея се със семейството и приятелите си, които винаги са били с мен през годините. 

Имаш седем медала и три индивидуални награди от световните клубни първенства с три различни отбора. Това, изглежда, е твоят турнир. Ще успееш ли да го постигнеш с четвърти отбор, например с новия си клуб Динамо Москва?

Със сигурност не го възприемам като „моя турнир“. Имам много награди и от Шампионската лига. Надявам се да имам честта да играя на още повече световни клубни първенства и да спечеля още медали. Всеки път, когато играя финал, е удоволствие и чест за мен. Дай Боже, надявам се да имам много възможности да почувствам тази тръпка, независимо от турнира.

С националния отбор обаче медалът засега е само един - бронз на европейското първенство през 2009 г. С напускането на капитана Виктор Йосифов и опитния Теодор Салпаров, ти ставаш основен лидер на отбора. С подмладения състав на "лъвовете" виждаш ли потенциал за повече медали от големи състезания?

За съжаление, с националния отбор често бяхме много близо до медалите, но не достатъчно. Искрено се надявам това да се промени с течение на времето, защото вярвам в новото поколение и виждам големия потенциал, който има. Надявам се да успеем да преодолеем това проклятие, защото смятам, че България го заслужава. 

Горчивият вкус от това, че не е класирахме, надделява, защото за всеки спортист това е най-важното състезание, към което се стреми.

Какъв е споменът ти за единственото ти участие на олимпиада досега - през 2012 г., когато България беше сред полуфиналистите?

Клубният сезон в Русия приключи преждевременно заради пандемията. Къде и как прекара времето си оттогава досега? Какво накара теб и жена ти да участвате толкова активно в благотворителни инициативи, за да помогнете на нуждаещите се?

Прекарвахме времето предимно в изолация, защото мерките го изискваха. Съпругата ми и аз постоянно подкрепяме благотворителни инициативи и каузи. Подозирам, че въпросът ви е предизвикан от факта, че го обявихме публично за първи път. Ние вярваме, че хората не трябва да се хвалят с благотворителността, но този път беше различно, защото кампанията се нуждаеше от публичност, за да бъде успешна, защото хората бяха нейният основен двигател. Подкрепихме кампанията и я обявихме публично, за да могат повече хора да се включат. Вярвам, че трябва да си помагаме взаимно не само в трудни моменти, но и в забързаното си ежедневие, защото една любезна дума или усмивка често могат да направят голяма промяна в нечий ден.