Близнаците Иванови: Черно море винаги е бил единственият ни любим тим

Ето още една интересна гледна точка към шампионската титла на Черно море от 1999 г. и всички успехи по време на варненската баскетболна хегемония в края на 90-те години. Деян и Калоян Иванови, тогава 13 годишни, се върнаха във времето за техните спомени и емоции от тези години. Как е повлиял шампионският отбор върху фомирането им като баскетболисти и хора? Кои са най-хубавите им баскетболни спомени и кога ще донесат ново злато за Черно море? Какво си спомняте от последната титла на Черно море спечелена във Варна през 1999 г? Деян: Това са моменти, които никога варненските фенове на баскетбола няма да забравят. Аз и брат ми бяхме започнали да тренираме едва от 3 години, но благодарение на нашето семейство бяхме в залата от много по-малки. Спомените ми всъщност са повече чувства, отколкото дадени картини. Спомням си преди всичко еуфорията от победата. Калоян: Да отидеш на мач на Черно Море, това беше едно от най хубавите неща който ни се случваха като деца. Не че съм разбирал нещо от баскетбол,но си спомням настроението с което отивахме. Помня как цялото семейство се приготвяхме и тръгвахме към залата, в която пък винаги сядахме на едно и също място. Обстановката която се създаваше, агитката която пееше неспирно в отсрещния ъгъл изглеждаше безкрайна лавина от хора. Кой беше любимият ви играч по това време? Деян: Целият отбор, заедно с треньорите. Естествено симпатизирахме най-много на Емил Бояджийски и на Борко Стоянов. Бати Емо и Бати Борко бяха приятели на брат ни. Няма как да пропусна и Спас Натов. Калоян: За мен Спас Натов и Кийт Хиюз. Аз все още играя с номер 10. Няколко години поради невъзможност играех с 55, а Деян играе с номер 44, като преди това играеше с номер 8. Шампионското поколение (1997-2000) по какъв начин повлия на вашето развитие в баскетбола? Калоян: Имахме възможността да играем със Спас Натов, Друмев, Борис Стоянов, Емил Бояджийски те бяха невероятни съотборници и ни помагаха много. Научихме много от тях. Деян: Идваха отбори от много силни първенства, но за нас нямаше по-големи от Друмев, Стойков, Белберов, Бояджийски, Хюз, легендарният Шишков, Радионов или пък невероятно страшният за мен тогава Пламен Христов Мога да твърдя, че с голяма част от тези играчи останахме близки, защото първо те са добри хора и след това големи спортисти. Тези хора, всеки един от тях, са ме мотивирали да правя всяка следваща стъпка напред. Да се стремя да се доближа до тях. Като баскетболист, като човек и като характер. Това е моето баскетболно семейство, а какво по-хубаво от това, че то е шампионско. Как се държаха тези звезди като съотборници няколко години по-късно? Деян: Сега ще прозвуча като старите баскетболисти, но няма как – това е истината. Ние бяхме отбор. Нямаше борба за пари. Нямаше задкулисие. 90% от приятелите ми в баскетбола са свързани с този наш хибрид от звездите на 1997-2000 г. и ние – келешите, които ги гледахме като Богове. Играехме с хората, които пълнеха за мен огромната тогава зала “Конгресна”. Много съм щастлив, защото с повечето играчи имахме възможност да работим като съотборници, а с Юрий Шишков и като наш треньор. Истината е, че с тези въпроси ме връщаш в най-прекрасните ми години, когато всичко беше толкова силно и истинско. Чак ме побиват тръпки. За съжаление Вашето поколение няколко пъти остана на крачка от златото… Деян: Точно така – два пъти имахме шанса да станем шампиони. Тогава не осъзнавах какво значи това. Излизахме и играехме. Сега с годините това, което във финала за Купата на Бългрия в Русе ме кара да съжалявам, че не можахме да запишем още една дата на логото на БК Черно море. Няма да забравя думите на великия Варчев след мача: “Перверзно изгонихте врабчето на щастието от рамото си”. Тези думи и до сега са в главата ми. Малко са хората в спорта, които с критиката си могат да оставят хем урок за цял живот, хем стимул да се постараеш никога повече да не чуеш тези думи. С този пример искам да покажа колко важна роля имаха всички треньори през годините. Всеки един, работил със стотиците деца в клуба. Надявам се през годините, откакто не сме във Варна да сме успели да зарадваме феновете с личните си постижения. Те никога няма да останат само наши. Те са на всички, които с работили с нас, от които сме се учили и които ни подкрепят – всяка точка, борба или отличие. В този ред на мисли, единственият любим отбор в нашето семейство е Черно море. Без значение къде сме играли ние с Калоян през годините. Калоян: Когато бяхме на 19 години играхме два финала и двата срещу Лукойл, но те се оказаха непобедим съперник за нас. Бяхме млад и борбен отбор, не се примирявахме с нищо и носихме у нас част от този велик отбор на Варна. Надявам се един ден с Деян да се върнем в Черно море и да спечелим златните медали. Искам да кажа на хората, които отвикнаха да ходят на баскетбол, че в това време на трудности сами трябва да си създаваме малки радости, а един баскетболен мач е именно това.Интервю на Денислав Георгиев