11 силни момента от автобиографията на Кийн

Никой не може да се скрие от гнева на Рой Кийн и не е случайно, че куп хора от футбола, а и не само, попаднаха под стрелите на легендата в новата му автобиография “Второто полувреме”. Книгата събуди огромен интерес и предизвика доста полемики на Острова, а ние ви предлагаме 11 избрани момента от нея.

1. ДОБРЕ ДОШЪЛ В АДА

“Първият ми мач за Селтик бе гостуване на Клайд в 3-тия кръг за Купата на Шотландия. Биха ни 2:1. Беше кошмар. Не бях щастлив със собствената си игра. Справих се прилично, но прилично не бе достатъчно добре. След мача – разочарованието. Като се качих в автобуса, Джон Хартсън – много добро момче, вече седеше там и нагъваше пакет чипс с газирана напитка. Казах си: “Добре дошъл в Ада!”.

2. КОЙ НАРЕЖДА ТУК?

“Може да ви се струва странно, но откривате характера на човек, като видите кой пуска музиката. Младок може да иска да пуска модните неща, по-старият може да каже: “Аз съм ветеран” и да поеме контрола.

В Съндърланд обаче забелязах, че никой не отговаря за музиката, което ме озадачи. Пускаше човек от спортно-техническия щаб. Гледах го и си мислех: “Дано някой го закове!”.

Последната песен преди излизането ни на терена беше “Танцуващата кралица” на АББА. Онова, което най-много ме разтревожи, бе, че никой от играчите, нито един, не каза: “Разкарайте това л.йно!”. Щяха да играят мъже срещу мъже, нивото на тестостерон беше високо. Трябва да удряш светкавично. Шибаната “Танцуваща кралица”! Това ме разтревожи. Нямах толкова водачи, колкото очаквах да намеря там.”

3. СИНЬОТО НЕ Е ЦВЕТЪТ

“Първата ни тренировка в Ипсуич беше открита за феновете. Никой обаче не дойде. Първият ми ден! Човек би си помислил, че поне няколко ученика ще бъдат довлечени от татко си или дядо си. Нямаше я топлината.

После пък иде ред на синия тренировъчен екип. Манчестър Сити са сини. Рейнджърс са сини. Най-големите ми съперници бяха все сини. Детинско ли е това? Не можех да я усетя, химията, между мен и клуба. Сега се дразня, като се замисля, защото трябваше да мога да го приема. Бях там да върша работа.”

4. ЛИПСА НА УВАЖЕНИЕ ОТ ФЪРГЮСЪН

“Когато се върнах на “Олд Трафърд” като мениджър и изведох Съндърланд, Фъргюсън така и не се появи за по питие след мача. Помислих си, че аз нещо съм мръднал. Той ми се обади няколко дни по-късно да поиска извинение. Каза, че е трябвало да бърза след мача и че ме е чакал дълго да се върна. Казах му, че е трябвало да пийне по едно с мен, както с всеки друг мениджър, и че не е показал на мен и на моя щаб подобаващото уважение.”

5. ОТБЛЪСНАТ ОТ ГЛАСОВАТА ПОЩА

“Звъннах на Марк Хюз. Роби (Савидж) не попадаше в тима на Блакбърн и попитах Марк дали можем да опитаме да направим сделка. Спарки каза: “Да, да, той изгуби пътя си тук, но на вас още може да ви свърши работа.”

Краката на Роби вече си заминаваха полека, ала си мислех, че може да дойде при нас в Съндърланд и със своята дълга коса да ни вдигне духа по подобие на Йорки (б.р. – Дуайт Йорк) със силния си характер в съблекалнята.

Спарки ми даде разрешение да звънна на Роби, така че намерих номера му и му звъннах. Прати ме на гласовата му поща: “Здрасти, Роби е, кво стааааааааааааа?!”, бе съобщението като в онази реклама на Бъдуайзър. Помислих си: “Не мога да направя шибан трансфер като този.”

6. ПОДМЕТКАТА НА ШЕФА

“Собственикът на Съндърланд Елис Шорт ми звънна: “Чувам, че идваш на работа само веднъж седмично.” Отвърнах му: “Глупости.” Той беше разочарован от резултата в мач с Болтън и тонът му не беше добър: “Трябва да се преместиш заедно със семейството си.”

Бях в третата от три години договор с клуба. Споразумението – апартамент в Дърам и семейството в Манчестър – бе удобно на всички. До сега.

Не съм сигурен дали не казах нещо от сорта на: “Защо ти не се преместиш?”. Той живееше в Лондон. Със сигурност обаче му казах: “Аз няма да се местя, а и съм в последните шест-седем месеца от договора си.”

Разговорът не приключи добре. Беше случай от типа “никой не бива да ми нарежда къде да живея”, а обвинението, че ходя веднъж седмично, се загнезди. Говореше ми все едно съм някаква лепка на подметката на обувката му. И докато се усетя, всичко бе приключило.

Това още ме натъжава. Мисля, че все още трябваше аз да съм мениджърът на Съндърланд. Наистина харесвах клуба, харесвах и хората. Елис Шорт обаче бе нов и аз не бях неговият мениджър. Вероятно е истина, че връзката ни никога нямаше да се получи, и то не защото той беше някакъв голям, лош тексасец, а аз някакъв навъсен северняк от Корк. Просто не обичам да ми говорят със снизхождение.”

7. ТВЪРД КЪМ ЗЕМЛЯЦИТЕ ОТ КОРК

“Деймиън Дилейни дойде и се справи прилично. Бях твърд с него, вероятно защото го познавах и защото беше от Корк. Преминах границата. Бях същият и с друг момък – Колин Хийли, също от Корк, като му казах, че си движи краката като играч от ирландската лига. Не бях прав. Колин беше нов в клуба, трябваше да съм гъвкав с него. Вече писах как Елис Шорт ми говореше все едно съм лепка на подметката му. Мисля, че аз говорех така на някои хора в Ипсуич.”

8. УОЛТЪРС Е ТЪРСЕН ЧОВЕК

“Джон Уолтърс искаше да напусне. Бяха минали четири-пет мача от сезона. Беше чул, че Стоук Сити се интересува от него. Казах му: “Джон, никой не ми се е обаждал.” След няколко дни се върна с думите: “Със сигурност ме искат.” Аз отвърнах: “Нищо не съм чул. Ако има оферта, ще ти кажа. Нямам какво да крия от теб. Можеш да звъннеш на собственика, аз не правя бизнес сделките.” “Не се връзвам на това”, рече Джон.

Последваха ругатни и попръжни, също и малко бутаници. “Защо, мама му стара, не ми вярваш?”, питах го. Седмица по-късно беше продаден на Стоук. След това сме си стискали ръцете.”

9. ОТГОВОРЪТ НА КОУНЯГО

“Пабло Коуняго беше играч, когото не харесвах особено и с когото не се разбирах. Никой клуб не се интересуваше от него и с радост му го съобщих. Намирах го за мъртвешки мързел. Той започна: “Как ще спечелим нещо с теб като мениджър?!”. Почти го атакувах физически, но се спрях.”

10. СКОУЛС Е НЕЩО РАЗЛИЧНО

“Пол Скоулс е топ, топ играч. Все още обаче не се връзвам на имиджа му на доброто съседско момче или на приказките колко е скромен. Има повече ръбатост у него. Всички си мислят, че едва ли не живее в общински апартамент.

Випуск 92 бяха все добри играчи, ала ролята им в клуба стана преувеличена. Те сякаш имаха собствени отделни крака, превърнаха се в търговска марка, като че бяха отбор отделно от отбора. А и не се свеняха да дълбаят по темата.

Всички ние имахме едни и същи цели, всички ние имахме нужния глад.”

11. БОЙ С ГОЛЕМИЯ ДАТЧАНИН

“Сбих се с Петер (Шмайхел) на предсезонно турне в Азия през 1998 г., точно след като се бях върнал в игра след скъсване на предни кръстни връзки на коляното. Май бяхме в Хонконг. Имаше намесена пиячка. Той ми рече: “Писна ми от теб, време е да се разберем.” Приех и се сбихме. Като че продължи 10 минути. Имаше много глъчка, Петер е голям мъжага.