Интервюто с Джерард: Имах фланелка на Юнайтед като дете
Очите на Стивън Джерард са твърдо съсредоточени към масата. Грабва чаша вода и я мести от една на друга страна. Позволява си лека усмивка. Ние от списание “FourFourTwo” току-що сме запитали капитана на Ливърпул и бивш на Англия какво е това да имаш кръстен на свое име финал за Купата на ФА. Той прави пауза, преди накрая да прекрати мълчанието: “Хвалебствени са тези думи на хората, но според мен е много неуважително към съотборниците ми, които помогнаха за спечелването на тази купа, да се къпя в каквато и да е част от тази слава.”
Неуважително? Може би, но напълно точно. През 2006 г. Ливърпул губеше с 3:2 от Уест Хам на “Милениъм Стейдиъм”, когато в добавеното време, след вече вкаран и изработен гол, Джерард изравни с 30-метров скъсал мрежата шут. Все едно това не стигаше, та вкара и от бялата точка при дузпите, за да помогне на “червените” да вземат седмата си Купа на ФА.
Малцина са призваните на подобен героизъм футболисти, още по-малко го правят в детските си отбори, ала за Джерард това се превърна в запазена марка. Великите му мигове се редят като на почетна обиколка: Олимпиакос 2004, Милан 2005, Уест Хам 2006, Марсилия 2008 и Атлетико Мадрид 2008. С толкова много ордени на гърдите си, Джарард циментира статута си на символ на града и клуба и значението му за общността пролича след обявяването му за напускане през лятото. Израстването на булевард Айрънсайд, Хуйтън, само добавя към митичния му статус в Ливърпул.
“До 8-годишна възраст можеше да съм привърженик на всеки тим. Имах всякакви фланелки: на Тотнъм, Норич, Реал Мадрид, Барселона... имах дори и на Манчестър Юнайтед. Имахме няколко фенове на Евертън в семейството, които се опитваха да ме вземат в “синия” лагер, но веднъж щом започнах да разбирам играта и да слушам баща си и брат си да говорят за великата история на Ливърпул, бях спечелен.”
Впечатлен от помитащия всички отбор на Ливърпул от 1980-те години, Джерард започва да си гради име в региона с тима от Неделната лига Уистън Джуниърс, което му носи проби в школата на “червените” като 8-годишен. Легендата на трибуната Коп и тогава директор на академията Стийв Хайуей е поразен. “Откак навърши 14 години, знаехме, че ще пробие – помни Хайуей. – Заведохме го на турне с юношите до 18 г. в Испания, когато бе на 13 или 14, което никога преди или след това не бях правил. Толкова огромен бе талантът му.”
При навъртащите се около нешлифования диамант на квартал Блубел клубове, Хайуей изиграва коза си – “Анфийлд”. “Когато започнах да тренирам с Ливърпул, Стийв прояви голям интерес към мен и ми подаряваше билети за мачовете – помни Джерард. – “Анфийлд” поразяваше ума ми, бях така запленен от шума. Бях гледал мачове само по телевизията, тъй че да съм там на място и да съм част от обстановката ме грабна и точно тогава мечтата започна.”
РАННО ОБЕЩАНИЕ
С ясното съзнание, че притежава потенциална звезда в ръцете си, Ливърпул предлага на Джерард 7-годишен договор, когато е едва на 14. Скоро той се озовава рамо до рамо с играчи, които е имитирал на площадката – нервно изживяване: “Бях заобиколен от мултимилионери с по 60-70 мача в националните си отбори и 500 в клубните. Чувствах се много стреснат. Странно бе да седя край всички онези играчи, които някога са били герои за мен.”
Скаузърското братство от Роби Фаулър, Стийв МакМанаман и Джейми Карагър набързо взима под своето крило високия, кльощав момък, но двама южняци са тези, които помагат на Джерард да разбере какво значи да носиш птицата ливър на гърдите си. “Изучавах Пол Инс и Джейми Реднап на и извън терена, за да видя как се държат. Наблюдавах ги как се хранят, как се обличат, какви коли карат и как се държат, когато ги помоля да ми подпишат разни неща. Всеки ден възприемах нещица, които използвам и до днес.”
След цялата тази шумотевица около него, началото за бъдещия Футболист на годината не е добро. Жерар Улие пуска 18-годишния Стивън в последните минути при победата с 2:0 над Блакбърн през 1998-ма. Разтресен от нерви, младокът пресилва едно центриране и праща топката в горните редове на трибуната Сентенари. Първият му мач като титуляр срещу Тотнъм е още по-зле. Под овациите на феновете на “Уайт Харт Лейн” Давид Жинола посреща за добре дошъл в елита Джерард с шедьовър на тема “Скриване на топката”.
В ПЛЕН НА СЪМНЕНИЯТА
“Когато започнах да играя за Ливърпул, имаше моменти, в които усещах, че мястото ми не е там. След лоша тренировка или след единоборство, в което някой ме е надиграл, се запитвах дали съм достатъчно добър. След всяка следваща тренировка и всеки мач обаче израствах и се учех от съиграчите си.”
И как само! До следващия сезон вече е редовен титуляр и срещу Шефийлд Уензди е открил головата си сметка – този момент бележи първото “усещане какво е да си играч на Ливърпул”. Преди да е имал време да си поеме дъх, е в самолета на Англия за Евро 2000.
Последвалото през следващите 15 години за клуб и родина може да се опише най-малкото като епично. През 2003 г. наследява Сами Хуупиа като капитан на Ливърпул и печели почти всеки клубен медал във футбола, включително Купата на ФА, Купата на УЕФА и Шампионската лига. Титлата в Премиър Лийг, изпусната тъй мъчително миналия сезон, си остава неосъществена мечта, както и международните трофеи. Никой обаче не може да отрече, че той служи със страст на Англия, като изигра 114 мача до оттеглянето си от националния тим след Мондиал 2014.
И все пак нищо няма да засенчи за Джерард онази истанбулска вечер. След три гола пасив на почивката срещу Милан във финал за ШЛ никой не вярваше в завръщането на Ливърпул от царството на мъртвите... до гола с глава в 54-тата минута на Джерард. Поведени от своя капитан, “червените” записаха един от най-великите обрати на всички времена. Да играеш за любимия си отбор е сбъдната мечта за всеки фен. При Джерард нещата се развиха съвсем сюрреално.
“Когато нещата не вървят добре, съм като всеки фен. Затова и често пъти се представям на ниво, а понякога – не: защото съм се поставил под твърде голямо напрежение. В Истанбул бе най-хубавата ми вечер с екипа на Ливърпул: когато си местно момче, очакванията и изискванията стават толкова големи, че в момента, в който станеш наистина част от историята на клуба, си облекчен.”
И не само клубът, а и градът се ползва от отдадеността му. Неговата фондация работи с непривилегировани, бедни и увредени деца и младежи от Ливърпул и отвъд, а Джерард участва активно. Всички приходи от бенефисния му мач отидоха във фондацията. “Лесното е в тази позиция да продължиш да мислиш само за себе си и за своя живот. Има хубава тръпка да зная, че някак съм от полза.”
Колкото и успешна да е кариерата на Джерард, има една константа в пътуването му от трибуните към игрището: той олицетворява традициите и амбициите на верните фенове на “Анфийлд” и ще го прави до последния си мач с “червения” екип. Той е един от тях. Точно това го прави истински местен герой.
“Феновете значат всичко за мен. За тях играя. Не бих заменил спомените от последните 26 години за нищо на света. Голям съм късметлия и съм горд от върнатото от мен – жертвите и лоялността. За мен това никога не е било тежест, напротив. Да съм капитан на този клуб толкова дълго бе огромна чест за мен и ще е така до самия край. Връзката ми с Ливърпул е много силна и не я виждам да приключва. Надявам се да служа отново на клуба един ден. Ще бъда фен на Ливърпул до последния си миг. Изживях мечтите си.”
Бен Уелч, “FourFourTwo”