Интервюто с Венгер: Футболът е предвестник на утрешния свят (част I)

Във футбола има немалко велики треньори, но малцина от тях са визионери. Арсен Венгер е един от тях. Разговорите с него винаги носят удоволствие, а интервюто му за „Екип” е доказателство. Представяме ви първата част от него.

-         Арсен, Вие вече имате повече прекарани дни начело на клуб от Премиър Лийг от всички мениджъри общо в момента…

-         За мен това не значи нищо друго, освен че върша работа, насочена изключително към бъдещето, към следващия ден. Винаги живея в бъдещето. То е планирано. Връзката ми с времето е изпълнена с тревожност. Винаги се боря с него. Затова игнорирам миналото.

-         Как така предстоящата минута е извор на тревожност?

-         Винаги се плаша да не закъснея. Да не бъда неподготвен. Да не успея да постигна плануваното. Връзката ми с времето е стресираща по всеки начин. Връщането назад във времето е също толкова плашещо, на първо място защото не остава толкова занапред, колкото вече е изживяно…Единственият начин да се бориш с времето е да не гледаш назад много-много. Ако го сториш, това може да те накара да се почувстваш тревожен и виновен.

-         Използвате думата „тревожност”, за да опишете и днешния, и вчерашния ден…

-         Единственият възможен момент на щастие е настоящето. Миналото ти носи угризения, а бъдещето – несигурност. Човекът е разбрал това много бързо и е създал религията. Тя те освобождава от греховете ти в миналото и ти казва да не се тревожиш за бъдещето, защото ще отидеш в рая. Това значи да извлечеш максималното от настоящето. Човекът сам „се психоанализирал” много бързо чрез вярата.

-         Становището Ви за връзката между човек и религия е много различна от онова като юноша. Тогава сте изнасяли литургия, за да помогнете на отбора си да спечели…

-         За съжаление това днес не сработва толкова добре! Но е за добро, защото значи, че отборът ми не се нуждае задължително от Господ, за да победи.

-         Във връзката Ви с настоящето и футбола мениджърът чувства ли се одарен с почти мистична сила? Вие сте създателят на Вашия отбор, на стила му, на стратегията му…

-         Религията казва, че Бог е създал човека. Аз съм само пътеводител. Правя така, че другите да изразят онова, което имат вътре у себе си. Не съм създал нищо. Аз само помагам за изваждането на красивото у човека – това е вечната ми борба в този бизнес. Определям се като оптимист и в този смисъл мога да бъда описан като наивен, но това ми позволява да вярвам, а често се доказвам като прав.

-         Невинаги…

-         Понякога да, но това ми дава шанс да анализирам къде съм се провалил.

-         По-рано ми припомниха цитат от Мирча Луческу за Вас: „Арсен е аристократ. Той не се води по ценностите на работническата класа като един Алекс Фъргюсън или по агресивната природа на един Жозе Моуриньо. Той опитва преди всичко да обучава.” Разпознавате ли се в това описание?

-         Не отричам, че съм преди всичко учител, ала въобще не се чувствам аристократ. Ако бяхте живели с мен и товарехте тор на каручки, бихте разбрали. Опитвам се да съм верен на ценностите, които вярвам да са важни в живота, и да ги предавам на другите. В 30 години като треньор и мениджър никога не съм давал инжекции на играчите си, за да ги направя по-добри. Никога не съм им давал продукт, който да подсили представянето им. Гордея се с това. Играл съм срещу много отбори, които не са били с това мислене.

-         Аристократичността може да е състояние на духа, не е задължително да е наследствена черта…

-         Не отричам усещанията на другите, но се чувствам като хлапе от Дутленхайм, търчащо по поляните всеки ден. На аристократите им отсякоха главите във Франция. Аз се стремя да предавам ценности, не кръвно право. Една цивилизация, която не почита своите мъртъвци или ценности, е обречена.

-         Именно – сега сте в Англия, а не запазихте своя вид на фермер. Винаги сте безупречно облечен по време на мач…

-         Защото се чувствам отговорен за образа на футбола и на клуба си. Пък и футболът е празник, а там откъдето идвам, се докарвахме в неделите. Обожавах това, че при идването си в Англия видях мениджърите да носят костюми и вратовръзки, сякаш казваха: „Чуйте, момци, нашата цел е да превърнем от този момент празник.” Присъединих се към това. Искам, когато фен се събуди сутринта, да си каже: „Арсенал играе днес, ще си прекарам добре.” Този човек започва деня си с мисълта, че нещо добро ще му се случи, а за да стане това, големите клубове трябва да имат амбицията да играят блестящо, да даряват споделено щастие. Невинаги успяваме.

-         Прекарването на добър ден на „Емирейтс” няма много общо с добър ден на „Хайбъри”, нали?

-         Очакванията се покачиха. Философското определение за щастие е съответствие между онова, което искаш, и онова, което имаш. А това какво искаш се променя моментално след постигането му. Винаги повече, винаги по-добро. Оттам и трудността да задоволяваш. При 4-то място фен на Арсенал ще каже: „Ей, в Топ 4 сме вече 20 години. Искаме титлата!”. Не му пука дали Манчестър Сити или Челси са похарчили 300 или 400 млн. евро. Просто иска да ги надвием. Ако обаче си бил 15-и две години поред, ще е щастлив с 4-то място.

-         Не само феновете са нетърпеливи. Дори Тиери Анри каза по „Скай Спортс”, че Арсенал трябва да спечели лигата този сезон…

-         „Трябва” може да бъде използвано за смърт. Всички трябва да умрем един ден. В моя живот предпочитам да заместя „трябва” с „искам”. Ако ми кажете, че трябва да изляза довечера, няма да искам толкова да изляза. Ако обаче ме питате дали искам да изляза, ще ви отговоря положително. Това е любовта към живота. Трябва, трябва… Не трябва да правя нищо!

-         Поне това се каза сега…

-         За мен красотата на спорта е, че всеки иска да спечели, но само един е победителят. Ако сложите 20 милиардери начело на 20-те клуба от ПЛ, ще има само един шампион и 19 разочарования. Моят дядо казваше: „Не разбирам – на спринта на 100 метра единият бяга за 10.1 секунди, а другият – за 10.2. И двамата са много бързи. Какъв е смисълът?”. Днес възхваляваме онзи, който е избягал за 10.1, и забравяме за онзи с 10.2. Но и двамата са много бързи. Това е опасно за спорта. Достигнахме ера, в която възхваляваме победителя, без да обръщаме внимание на метода на победата. А десет години по-късно осъзнаваме, че той е бил измамник, докато завършилият втори в това време е страдал. Не е бил признат. И при всичко изказано за тях… те могат да се окажат доста нещастни.

-         Стоите зад честната игра. Истински англичанин ли сте в този смисъл?

-         Невинаги съм бил за феърплея. У всекиго от нас се крие желанието за победа и омразата към поражението. Навремето ми бе трудно да играя честно заради ненавистта ми към загубата. Като казвам това, си оставам единственият мениджър с титла без ни една загуба. Англичаните обаче имат нещо повече, когато стане дума за феърплей. Вижте как ръгби отборът им отпадна в груповата фаза, а те изпратиха от терена с ръкопляскания австралийците. Това заслужава уважение! Знаете колко много страдат, колко са унизени, а пак го правят. Това е добре за имиджа на спорта. В Япония ми харесваше, че след края на сумо битката победителят никога не празнуваше, за да не унижава загубилия. Страдал съм огромно страдание при загуба. Когато видя поведението и прекомерността в някои страни, си мисля, че ценностите на японската култура и тези на англичаните са забележителни.

-         В кое отношение сте вече англичанин?

-         Това е страната на сърцето. Не се плаши от емоции. На английски се казва „Обичам това!”. Ние, французите, замърсяваме нашите емоции заради картезианския си дух. Не знаем как да обичаме без ограничения. Харесваме Пари Сен Жермен, но… Англичаните знаят как да се изгубят в емоции.

-         Мнозина бивши френски „артилеристи” останаха в Англия след края на кариерите си, например Робер Пирес, Патрик Виейра и Тиери Анри. Вие ще останете ли лондончанин вечно?

-         Не съм решил още. Едно е сигурно: връзката ми с Арсенал ще остане до края на дните ми. Имал съм предложения от другаде, но винаги съм отказвал. Не се виждам като треньор другаде.

-         Сигурен ли сте?

-         Почти (б.и. – смее се). Ако утре сутрин Арсенал ми каже „Благодарим и сбогом!”, не мога да се закълна, че няма да продължа да работя и да изживявам страстта си. Вероятно обаче не в Англия.

-         Обучение вместо трениране?

-         Не искам волята да обучавам да е в противовес на волята да печеля. Това прави учителя да звучи като идиот. Подходът на всеки мениджър трябва да е образователен. Една от красотите на нашата работа е властта да влияем на живота на човек по положителен начин. Вие и аз сме били достатъчно големи късметлии да срещнем хора, които са повярвали в нас и са ни извели напред. Улиците са пълни с талантливи хора, нямали късмета да намерят човек, който да им повярва. Аз мога да бъда този, който утвърждава живота, който дава възможност.

-         А когато по време на мач Ви скочи съперников мениджър, за когото са важни само резултатите, а не метода?

-         Наричан съм наивник затова, но има само един начин да живееш живота си. Трябва да се подчиниш на ценностите, които смяташ за важни. Ако не ги уважавам, бих бил нещастен. А и винаги съм бил напълно отдаден на каузата. С добрите и лошите ми страни.

-         Кой момент от кариерата си бихте избрали?

-         Пристигането в Лондон при пълния скептицизъм. Първата ми титла, първият ми дубъл. Преминаването от „Арсен Кой?” до това да бъда пионер, да бъда първият небритански треньор, успял в Англия.

-         А коя е болката?

-         Поставянето под въпрос на всичко след всяка една загуба, въпреки постоянството в работата ни на най-високото ниво. Трябва да има баланс между мазохистичната способност да издържаш всяко бреме и удоволствието от постижението. Днес моята мазохистична способност трябва да е по-голяма, за да изразявам страстта си. Достигнах тази точка. Правя много неща, които ме карат да страдам.

-         Не предпочитате ли да Ви наричат „идеалист”, а не „наивник”?

-         Някой беше казал: „Има само един начин да живееш с идеята за смърт и той е да опиташ и превърнеш настоящето в изкуство.” Това се връзва с онова, за което току-що говорихме.

-         Изкуството не е задължително източник на универсална красота. Някои творби може да са популярни или шокиращи в зависимост от възприятията на човек към красотата…

-         Аз избрах колективен спорт. Има някаква магия, когато хора се обединяват да изразят обща идея. Тогава спортът става красив. Нещастието на човек идва, когато се озове сам пред битка с проблемите си. Особено в съвременното общество. Колективният спорт има ценността да е изпреварил времето си: можете игра с 11 играчи от 11 различни държави и да видите колективен труд. Така днешният спорт показва какъв може да е светът утре. Можем да споделяме изумителни емоции с хора, с които не можем да говорим: това не е възможно засега в днешното ни общество. Когато тенисът стане Купа Дейвис, носи нещо различно, както е и с голфа и Райдър Къп. Хората усещат вибрацията.

-         Можехте ли да сте треньор в индивидуален спорт?

-         Не мисля. Достигането до дъното на индивида и мотивиращото го също ме интересува много, но съм отгледан с колективните спортове и душата ми е изградена около това. Да съм треньор на спортист би ми отнело много, това е свързано с израстването ми. В моето село играехме само футбол и баскетбол.

ОЧАКВАЙТЕ ЧАСТ II