Интервюто с Венгер: Отказвам да мисля за пенсиониране (част II)

Интервюто с Венгер: Отказвам да мисля за пенсиониране (част II)

Във футбола има немалко велики треньори, но малцина от тях са визионери. Арсен Венгер е един от тях. Разговорите с него винаги носят удоволствие, а интервюто му за „Екип” е доказателство. Представяме ви и втората част от него.

-         Фактът, че сте бил професионален футболист, но не велик, дава ли Ви повече търпение за постиженията на Вашия отбор?

-         Можете да обясните това, като го вържете с тъгата на играч, който не е постигнал целеното. Всичко можеше да се случи, но както и да бе протекла кариерата ми, щях да остана във футбола. Той е очевидното нещо за мен. Когато бях на 24-25 години, понякога си мислех: „Мамка му, ако не мога да играя футбол повече, ще се самоубия!”. Чудех се какъв е смисълът на живота след футбола.

-         Сериозно?

-         Сериозно. Дълго време се опитвах да разбера как може човек да е толкова глупав. Просто защото бях израснал в бар-ресторант, който бе седалище на футболен клуб. Говорехме само за футбол. Хората редяха във вторник и сряда отборите, които ще играят в неделя. Аз едва прохождах и вече ги гледах, слушах ги. И си мислех: „Уау, ще пуснат онзи на лявото крило – значи пак труден мач.”

-         Бързо ли се включихте в обсъжданията?

-         О да. Докато навърших 4 или 5 години, започнах да осъзнавам какво говорят и се включих 9-10-годишен. Бях заключен в една култура, където подсъзнателно мислех, че футболът е важен в живота. Защото хората говореха само за това.

-         Как станахте по-сигурен в онова, което Ви е тормозело като 24-25-годишен?

-         Всъщност стана постепенно. Когато бях на 25-26, отидох на конференция в Мюлуз с другар, който беше технически съветник. Той ми предложи да тренирам треньори. Процесът по превръщането ми бе вече задействан. Тогава треньорът ми в Страсбург Макс Хилд ми каза: „Ела в академията с мен”. Отидох и му станах помощник. Той бързо стана треньор на мъжкия тим, тъй че аз бях повишен в директор на академията 30-годишен. На 32 години се посветих на професията, спрях да играя, нямах време да си задавам екзистенциални въпроси. Амбициите се приспособяват към физическия потенциал. Знаех, че не мога да играя вечно.

-         Мислите ли си за края на Вашата кариера като мениджър? Една нова малка смърт. Наскоро навършихте 66…

-         Напълно отбягвам този въпрос. Аз съм като 34-годишния играч, който още играе и след всеки негов лош мач всички му казват: „Друже, време е да ги окачиш на пирона”. Дори не си задавам въпроса какво ще правя после, защото ще е голям шок – много по-трудно от преминаването от играч към треньор. Защото този път превключваш от хиперактивност към празнота. Затова отказвам да мисля по този въпрос. Аз съм като тип, който не е далеч от целта си, продължава напред и не обръща внимание на стената. Ако Ви кажа, че имате 24 часа живот, как ще постъпите: ще си представяте ли през цялото оставащо време как бръсначът се плъзга по гърлото Ви, или ще го изживеете на максимума? Това е всъщност въпросът за свършека на живота.

-         Вдъхновен ли сте от успешния пример на Алекс Фъргюсън, който внезапно се оттегли на 71 години, защото покрусената му жена го е поискала от него след смъртта на сестра си?

-         За мен на това ниво Фъргюсън е пример. Първо, винаги намираше начин да обновява себе си, да се развива. Не остана замръзнал в успеха. Това е негово качество, което ценя. Знаеше как постоянно да се предизвиква, ако ще и да го правеше инстинктивно. Но той имаше и други страсти. Харесва например конете, виното. Познава по-добре червеното вино от мен. Наскоро го срещнах и му казах: „Алекс, не ти ли липсва футболът?”. Той отвърна: „Въобще не.” Бях едновременно и разочарован, и успокоен. Това е причина да се надявам.

-         Вие нямате ли други страсти?

-         Не. Оттам и произтича тревожността ми. Аз не съм Фъргюсън. Нямам смяна и не ме интересува да гледам назад, например да пиша книга за това какво ми се е случвало. Изживявам страдание, когато бивши играчи идват да ме видят и не са щастливи. Да бъде представян като г-н Х, бивш футболист на Арсенал, а не като този, който е той днес, боли. Да бъдеш онзи, който си бил, е страдание. Надявам се, че в живота ми след футбола ще бъда нещо различно от бившия мениджър на Арсенал. Тренирай деца. Бъди полезен.

-         Защо не пазите нищо от миналото си?

-         Това леко ме тревожи. Ако дойдете у нас, никога не бихте познали, че съм футболен мениджър. Ако ме питате къде е последният ми медал от Купата на ФА, няма да мога да Ви отговоря. Май го дадох на доктора или на домакина на отбора.

-         Това е парадоксално за мениджър на клуб, който има изострено чувство към историята и я предава нататък…

-         Много се интересувам от историята на другите, от моята – доста по-малко. Защото я зная и като не се връщам към нея, ми се позволява да забравя глупавите неща, които съм правил, да избегна чувството за виновност. Винаги съм намирал за жалко, когато хората обикалят своите собствени музеи и говорят за всички онези добри неща, които са сторили в животите си.

-         Кой друг, освен Вас, ще остави отпечатък от кариерата Ви?

-         Клубът ми ще се справи много добре. Медиите са толкова развити днес, че ще разкажат история за мен дори ако тя не е задължително „моя” история. Истинската вероятно е по-интересна, защото много неща не са известни. Баща ми например колекционираше всичко, което бе написано за мен. Понякога се чувствам все едно го предавам, защото не се интересувам от това. Може би ще се променя. Кой знае, може пък един ден да си помисля: друже, време е да се спреш и да осмислиш случилото се.

-         Какво мислите за това да имате статуя приживе по подобие на Тиери Анри и Алекс Фъргюсън?

-         Предпочитам да трябва да се боря всеки ден да убеждавам хората, че върша прилична работа. В днешно време много бързо те поставят под въпросителна. Онова, което се промени в нашата работа, е, че каквито и отличия да си натрупал, те не те защитават. Трябва да се бориш, за да си уважаван.

-         По-трудно ли е за съвременния мениджър да убеждава отколкото да побеждава?

-         За да побеждаваш, трябва да убеждаваш. Обществото премина от вертикалност към хоризонталност. През 1960-те треньорът би казал: „Момци, ще играем по този начин”, а никой не би го оспорил. Сега трябва първо да убедиш. Играчът е богат, а богатият трябва да бъде убеден. Начин на мислене. Хората днес са информирани, затова имат мнение. И смятат, че тяхното мнение е правилното. Не е задължително да споделят моето мнение, тъй че трябва да ги убедя.

-         В началото Ви отне време в Арсенал да накарате клуба и феновете му да следват Вашите принципи…

-         Арсенал е клуб с традиции, който не се плаши от новаторство. Не се уплашиха да ме последват – това е истински акт на смелост.

-         На първо място Ви дадоха време. Започнахте 20-ата си година начело на Арсенал…

-         Времето е истински лукс. Приписвам си едно нещо: винаги съм се отнасял към Арсенал, все едно е моя собственост. Бил съм критикуван за това, защото не харча прекомерно. Не съм достатъчно безгрижен. Приписвам си за заслуга, че имам смелостта да прилагам своите идеи и да се боря за тях. Мога да разбера защо хората не са съгласни. Голямата ми гордост, когато напусна, ще е, че оставям добър състав и заздравен клуб, способен на представяне на високо ниво в бъдеще. Можех да мисля по следния начин: тук съм за четири-пет години, ще печелим всичко, ще напусна и ще оставя клуба на ръба от банкрута. За мен постоянството на най-високото ниво е истинският знак за велик клуб. Реал Мадрид не спечели титлата 21 години преди идването на Ди Стефано през 1953-та все пак.

-         Днес там можеш да станеш шампион и пак да те уволнят…

-         Навлязоха в модерния коловоз. Нуждаят се от нови и нови бляскави лица, пристрастени са към заглавията. За мен постоянството в резултатите зависи от плавните взаимовръзки в клуба. Хвърлянето безогледно на всички пари на пазара през цялото време има смисъл само ако разполагаш с хипернеограничени приходи. Тогава можеш и да печелиш титли. Ако ли не, си свършен.

-         Говорите за постоянство и търпение, а когато бяхте треньор на Монако, бяхте доста вулканичен…

-         Узрях. Бях в Япония, научих се да се контролирам. Имам хиперинтензивност, на която се научих да съм господар. Започнах истински треньорството на 33 години, сега съм на 66. Трябваше да се приспособя, за да оцелея.

-         Щеше ли здравето Ви да пострада, ако не бяхте успели?

-         Не. Винаги съм бил готов глупаво да платя цената със здравето си, но осъзнах, че мога да си причиня невъзвратими вреди след мачове.

-         Значи периодът Ви начело на Нагоя Грампус Ейт (1994-1996) Ви е променил издъно?

-         Президентът Шоичиро Тойода ми каза, че иска да направи клуба най-великия в Япония и света до 100 години. Това отнема по изумителен начин от стреса с изискването на моментални резултати. Какво става една загуба, ако проектираш съдбата си върху цяло столетие? Намерих тази идея за крайно точна: да си само конвейерна лента на историята, да си част от движение много по-голямо от теб. За нещастие твърде често живеем с представата, че светът ще спре да се върти след нас. Това не е човечност. Има степен на сциентизъм в това сам човек да носи отговорността за вечно подобряващата се съдба на човечеството. Днес можем да поставим това под въпросителна…

-         Това е най-малкото, което можете да кажете…

Нагоя го постави под въпросителна (б.и. – смее се). Не напреднаха много, след като ги напуснах, но са минали само 20 години. Всъщност Тойода се върна и идват да ме видят за съвет. Все още съм много близък с тях.
Следвай ни:

Още от Футбол свят

Виж всички