Челси – Ливърпул: това е то съперничество с история (+видео)

Феновете на Ливърпул с наслада припомнят на тези на Челси, посредством артистичния подход на песента, че те „нямат история”. Разбира се, както повечето футболни закачки, това поизтъркано рефренче е от възможно най-едностранчивите. Челси има дълга и велика история като всички останали, а голяма част от нея е омешана с тази на Ливърпул. Та да започваме! Всички да се държат възпитано!

Справедливо е да се каже, че на двата клуба им отне доста време, докато сключат рога в сериозна битка. Да започнем веднага след Втората световна война, когато „червените” предприемат предсезонно турне в добрите стари СЩ на А, за да потънат в сладокусието на местното месо, зеленчуци, малцови млека и сладоледи, разработвайки теорията, че чрез трупането на мазнини ще съберат достатъчно енергия за цял сезон, когато се върнат в живеещата на порционно-купонна система Великобритания. Ходът сработва: те спечелват лигата, след като техните хърбави, изцедени съперници се сриват на финалната права.

Не са никак лоши обаче и когато тръскат навред шкембенцата си в началото на сезона. Заявката им за титлата е дадена с блестяща победа със 7:4 на „Анфийлд” през септември 1946 г. над Челси, който на свой ред бе сочен за един от фаворитите, след като току-що е купил суперзвездния нападател Томи Лоутън. Лявото крило Били Лидъл – все още смятан за хора от определено поколение за най-добрия футболист в историята на Ливърпул – е звездата на представлението. (Да се отбележи, че „сините” имат вкус за бляскави попълнения още тогава. Освен гореспоменатия Лоутън, те отмъкват Томи Уокър от Хартс, който бе вкарал 279 гола в 253 мача във време, когато шотландският футбол бе висококласен и екзотичен. Да, сериозно.)

Челси печели първата си шампионска титла през 1955 г., но дотогава мърсисайдци са се свлекли във втория ешалон. Ще отнеме доста време, докато двата клуба отново допрат нос до нос в битка за най-големите трофеи.

За първи път после това се случва през 1965 г.: в полуфинал за Купата на Футболната асоциация. Ливърпул е действащият шампион начело с Бил Шанкли, а лондончани са един от най-вълнуващите отбори в страната под ръководството на Томи Дохърти. Три дни преди мача „червените” са в Ротердам за преиграване на неутрален терен на четвъртфинал за КЕШ срещу Кьолн. Побеждават след продължения… по волята на съдийската монета. (Миналото наистина е друг свят.) След двубоя капитанът Рон Йейтс и звездният нападател Йън Сейнт Джон са поканени от шотландския им сънародник Дохърти, който съвсеееем случайно е в града, за „по няколко бири”. Шанкли обаче, усеща тактическия подход на Доктора и се появява на импровизираната сбирка, след което изпраща с „ходом марш” своите играчи обратно към хотела на отбора. Не и обаче преди да даде на Дохърти доза от своето красноречие.

Шанкли също така открива, че Челси (начело в класирането към онзи момент с тим, съдържащ Питър Бонети, Еди МакКрийди, Рон Харис, Боби Тамблинг и Тери Венабълс и пълен до горе резервоар от самочувствие) е сътворил брошура, предварително честваща класирането за финала. Той я окачва на стената в съблекалнята и нарежда на своите хора да „натъпчат тея дребосъчави наперени южняшки ш.баняци”. Ливърпул бие с 2:0 с голове на Питър Томпсън и Уили Стивънсън, а за Челси остава да се чуди какво да прави и с брошурата си, и със складираното в своя автобус за след мача шампанско. „Червените” накрая печелят Купата на ФА, а „сините” се свличат до 3-тото място в лигата, макар че поне вземат Купата на лигата. Следващия сезон те се реваншират, изхвърляйки носителя на купата в 3-тия кръг, като в герой се превръща Питър Озгууд.

Лондончани преживяват нелеки времена през 1970-те и 1980-те години, съвпадащо с фазата на владичество на съперника. Футболът обаче винаги намира начин да изравни силите, нали, а клишетата не съществуват по случайност.

През януари 1978 г. Ливърпул е действащият европейски шампион, а Челси на Кен Шелито (на снимката горе като играч) си е баш средняк. Те се срещат на „Стамфорд Бридж” за купата, а домакините прасват ужасен тупаник в муцуната на тима на Боб Пейзли с победата си с 4:2. „Жалка история бяхме – е трезвият анализ на обичайно тихо говорещия и дружелюбен Пейзли. – Не отнемам нищо от заслугите на Челси, имайте го предвид, но излязохме в мача с дървени трески в главите.”

Четири години по-късно Джон Нийл е поел поста от Шелито и се бори да избегне отпадане в старата Трета дивизия. Ливърпул пак гостува за купата, пак като европейски първенец… и пак си събира багажа по унизителен начин. Губи с 2:0, а Пейзли – носител на шест шампионски титли и три Европейски купи, така и не печели купата.

Лондончани не съумяват обаче да запишат четири поредни победи в турнира, след като през 1986 г. Йън Ръш и Марк Лоурънсън носят победата с 1:2 на мърсисайдци на „Стамфорд Бридж” срещу тим, съживен от атакуващия тандем Кери Диксън – Дейвид Спийди и борещ се отново за титлата. Ливърпул накрая печели купата този сезон, а и лигата, като подпечатва статута си на шампион в последния кръг на „Стамфорд Бридж”: Кени Далглиш овладява на гърди пас „капещ лист” на Джим Беглин отляво и нежно насочва топката към мрежата за един от най-бележитите носещи титлата голове.

Челси обаче още не е приключил с Ливърпул за купата и една от най-паметните му победи идва в 4-тия кръг през 1997 г. на „Стамфорд Бридж”. Мърсисайдци, тогава водени от Рой Еванс, водят с 0:2 на почивката и се носят на гребена на вълната. Предвид това, че са смазали съперника с 5:1 на „Анфийлд” в лигата по-рано през сезона и са водачи в класирането, всичко изглежда приключило. Ама не! Мениджърът на домакините Рууд Хулит в паузата между полувремената решава да пусне Марк Хюз и нападателят изтормозва пропускливата защита на гостите по най-безпощадния начин. Борейки я от всички страни, той е звездата в обрата с четири безответни гола след почивката: първа загуба за Ливърпул след два гола преднина след онази от Блакбърн Роувърс в далечната 1964 година. Това разбива самочувствието на отбора на Еванс: не само, че е изхвърлен от купата, а и капитулира в лигата за завършек едва на 4-то място. „Сините” вземат купата – техен първи голям трофей от 26 години насам. Това е нещо епохално, истинският старт на техния модерен ренесанс, макар че очевидно идването на Роман Абрамович не им навреди.

А да, идването на Абрамович. Следващите редове са може би апокрифни, но когато легендата стане факт, отпечатайте легендата! Усмихнатият олигарх, говори се, планира купуване или на Тотнъм Хотспър, или на Евертън през 2003 г., ала вместо това залага на Челси след измъкването на квота за Шампионската лига. Квота, която идва, естествено, след победа над Ливърпул с 2:1 на „Стамфорд Бридж”. Няма нужда да се казва, че победа за „червените” би изпратила тях в ШЛ и би променила целия курс на историята на футбола завинаги. Нищо сериозно.

Оттогава насетне Челси е в постоянен растеж, тъй че няма да е нужно второто пришествие на Зигмунд Фройд, за да се открият корените на онази песен за „историята”, която толкова радва феновете на Ливърпул. И все пак мърсисайдци дават най-доброто от себе си в Европа, а съвременните отношения между двата клуба до голяма степен се основават на някои удивителни сблъсъци в крайните етапи на ШЛ.

„Сините” се радват на двете най-скорошни победи в тях. „Червените” държат контрола в полуфинала през 2008 г. до нелепия автогол на Йон Арне Рийсе в самия край на първия мач на „Анфийлд” (да припомним: изключително зле насочено изчистване с плонж с глава, когато едно най-обикновено изчистване в тъч би свършило работа). После Рафаел Бенитес доста неразумно обвинява Дидие Дрогба в симулиране преди реванша, в който атакуваният нападател излиза натопорчен сам да реши сблъсъка.

Челси продължава за сметка на Ливърпул и година по-късно след абсурдно равенство 4:4 в четвъртфиналния реванш в Лондон. Никой отбор не заслужава да загуби конкретно тази класика, макар че мърсисайдци със сигурност заслужават да останат втора цигулка след убедителното си поражение с 1:3 в първата среща на „Анфийлд”.

По-ранните две победи на Ливърпул в състезанието обаче вероятно са по-запомнящи се, и двете на полуфиналния етап: Бенитес седнал с кръстосани крака на настилката на „Анфийлд” при дузпите през 2007 г., решаващият небезизвестен „призрачен гол” на Луис Гарсия на врящия „Анфийлд” през 2005-а. Как Ейдур Гудьонсен не реши този конкретен мач от пет метра в последната минута на добавеното време, досега си остава невъзможно за осъзнаване. Това е един от онези пропуски, които и двете групи фенове ще си спомнят завинаги през избили ги капки студена пот, макар и по различни причини. (Да добавим и два други щриха: между двете отстранявания има и едно за Купата на ФА, също на полуфинал и също с решаващ гол на Луис Гарсия, на неутралния терен на „Олд Трафърд” през 2006-а, а година по-рано лондончани отнемат Купата на лигата от съперника в Кардиф след късен автогол на Стивън Джерард и победа в продълженията).

Бенитес после печели Лига Европа за Челси през 2013 г. за голяма наслада на привържениците на клуба, които му простиха абсолютно всичко.

А?

Скот Мъри, „Гардиън”