Станилия Стаменова: Искам, като порасна, да стана олимпийска шампионка!

Достатъчно е само да се движа до легенда като Николай Бухалов - с него станах доста по-добра

Станилия Стаменова е родена на 2 юни 1988 г. в София. Има 16 години в спорта - 11 години тренира лека атлетика, а от 5 години преследва световния връх на шампионатите по кану-каяк.

Още от дете е изключително комплексна в тренировките - занимава се със скок дължина, троен скок, овчарски скок, тласкане на гюле, но участва и в състезания по трибой и многобой.

През 2009 г. спира с атлетиката заради скъсани връзки на глезена. Но не и със спорта. Насочва се към кануто. И още с влизането си на канала показва, че ще е световен фактор. Определят я и като феномен. Още през 2011 г. на световното в Унгария грабва бронз на 200 метра едноместно кану. През 2013 в Германия и 2014 в Москва Станилия завоюва сребърни медали от шампионатите на планетата. На 23 август 2015 г. пречупи канадската хегемония в дисциплината и покори върха на световното първенство в Италия. Но няма нищо случайно - от година неин треньор е единственият българин с два златни медала от една олимпиада - Николай Бухалов.

Стаменова има и три европейски титли - през 2012 г. триумфира в Хърватия, през 2014 - в Германия, а през месец май тази година печели убедително и в Чехия.

Световната титла в Милано обаче е нейният Еверест. Засега... Това е и първият медал за България в олимпийски спорт за годината. Макар дисциплината на Станилия да не е в календара за игрите в Рио догодина. 200 метра едноместно кану при жените обаче влиза в олимпийската програма от 2020 г. Олимпийското злато е новата голяма цел и мечта. Междувременно Стаменова вече започна да тренира и каяк, което изисква съвсем различна техника. Но това е само поредното ѝ предизвикателство. Иначе няма намерение да сменя дисциплината. След световния връх над нея се вижда само олимпийският. И макар да е на 5 г. разстояние от днес, тя ще направи всичко, за да го покори. За пътя дотук и бъдещето усмихнатото златно момиче даде специално интервю за “24 часа”.

(Докато се готви за първата си тренировка на гребната база в Пловдив след спечелената световна титла, Станилия Стаменова буквално не може да започне интервюто си за “24 часа” - постоянно идват приятели, състезатели, треньори, които поздравяват упоритата и талантлива шампионка...)

- Станилия, осъзнаваш ли какво ти се случи? Или какво си извоюва? Какво значат за теб усмивките на хората и постоянните поздравления за изкачения световен връх?

- Ето това ме прави най-щастлива - като виждам радостта в очите на хората. Най-голямото ми удовлетворение след спечелената световна титла са тези прекрасни емоции. Това е най-голямата награда. По принцип е изключително усещането и на място - когато си спечелил и колегите идват да те поздравят, когато си на най-високото стъпало на стълбичката, невероятно е да чуеш химна на България, докато развяваш флага на най-високото равнище, направо настръхваш... Но си е друго, когато се прибереш вкъщи и видиш тази радост в очите на хората, как треперят от щастие - това е безценно.

- Кой бе най-ценният миг, най-ценният поздрав, след като се прибра от световното?

- Този от родителите ми, естествено. Един през друг говорят за финалната гонка, коментират случващото се... Коя съперничка как карала, коя била отпаднала, по какъв начин са гребали на полуфинала, на сериите, на финала...

- Тоест си направила цялото си семейство специалисти по кану-каяк, готови са за професионални коментатори?

- (Смее се.) Да, абсолютно. Последните години се вълнуват много от кану-каяк. И въобще всички около мен.

- Усещаш ли в момента върха на удовлетворението от твоята упоритост - след толкова тренирани спортове намери този, с който да стигнеш до световния връх?

- Разбира се. Бях на 11-годишна възраст, когато стъпих за първи път на пистата. Да стигна до световно първенство и да стана световна шампионка - това е нещото, което винаги съм си мечтала. Даже когато се прибрах в България след световното, имах много приятно обаждане от учителката ми в 5-и клас Румяна Чантова. Тогава всъщност започнах да се занимавам с лека атлетика. Тя се обади по домашния ни телефон, някак си го изнамерила. Беше изобщо щастлива, че сме запазили домашния си телефон. Помоли ме за номера на джиесема ми и ми изпрати една много специална снимка - нещо, което съм написала тогава. Пожелала съм си да стигна до световно първенство и световна титла. То е просто едно листче... Тогава се състезавах от “Левски”. Нарисувала съм логото на “Левски”. Написала съм мечтата си да имам спортни успехи, а клубът и родината ми да се гордеят с мен. Тя ми изпрати снимка на това листче и ми стана много мило. (Виж написаното от Станилия в 5-и клас след интервюто.)

- Ако днес, 15 години след като си била в 5-и клас, трябва да допишеш още нещо на празното място на онова листче, какво би написала?

- Искам, като порасна, да стана олимпийска шампионка! (Смее се.)

 - Колко по-добра се чувстваш с най-новия си учител? От година и два месеца твой треньор е един от най-големите ни спортисти Николай Бухалов...

- Доста по-добра. Особено в техническо отношение той ми помогна много. Помага ми и самото му присъствие около мен, защото той е огромна личност, легенда в кану-каяка. Достатъчно е само да се движиш редом с него на големи първенства или пък тук, на канала в Пловдив. Това ти дава увереност, а и те амбицира. Защото имаш до себе си прекрасен пример, който искаш да следваш. Легенда с две олимпийски и пет световни титли - ето това вече е феномен, спортист за подражание.

- Доколко реална е олимпийската ти цел?

- Има още 5 години дотогава. Но вижте какво прави Ивет Лалова - на 31 години влиза в суперформа, направо страхотно. В нашия спорт по принцип в по-зряла възраст се дават по-добри постижения. Разбира се, съчетано с подготовка и внимателно подхождане към натоварванията. Но по принцеп върхови постижения на 31 или 36 години не са никакъв проблем.

- Пет години те делят и от първите ти стъпки в кану-каяка. Би ли разказала някоя от най-смешните си случки в канала, когато още кануто не ти се подчиняваше?

- Първите ми влизания на вода бяха на Панчарево. Там по принцип водата е много по-студено, отколкото на гребния канал в Пловдив, защото там се пуска и една централа. Бях в много ледена вода. Обръщах се. Аз винаги съм рискувала с това да греба и да научавам повече - да се отпускам във водата, да търся водата... Затова и съм се обръщала повече. Интересно беше, когато ме закараха с националния отбор в Пирдоп. Тогава с нас имаше 3 моторници, бяхме голям отбор. Минава треньорът на каяка при мъжете, докато те правят отсечки, моторницата прави една голяма вълна, а аз се клатушкам отстрани.

Прави вълната,

обръщам се,

хващам си лодката,

плувам до брега,

източвам водата,

качвам се и влизам

Изминала съм 10-20 метра, минава треньорът с жените. Обръщат ме и същата работа. (Смее се.) И по цял ден така. Повече бях във водата, отколкото в лодката. Докато не се научих да се държа в лодката и да устоявам дори и на тези вълни. И така до световната титла - с много труд и упоритост.

- Вероятно спортовете, които си тренирала от ученичка сега ти помагат. Но в подготовката за световната титла включваш дори бокс, защо?

- Аз съм човек, който обича разнообразието. Не мога да стоя, примерно, на едни и същи натоварвания дълго време. Кану-каякът е доста тежък спорт, цикличен спорт. И трябва да имаш много уравновесена нервна система, за да издържиш цялото това натоварване и еднообразието в тренировките. Затова гледам да включвам разнообразни елементи в подготовката си, като бокс, примерно. Зимно време, вместо да отида да греба на студа или да бягам на студа, предпочитам да вляза в залата и да направя една тренировка по бокс. А тя, като физически качества , също се равнява на тази с бягането или гребането.

На Белмекен тази зима бяхме на лагер с мъжкия национален отбор по бокс. И с тях правех спаринги. Бях им благодарна, че ме пускаха да тренирам с тях. Дори

имах идея да

се състезавам на

републиканското

първенство по бокс...

Но от федерацията по кану-каяк организираха съвет... И не ме пуснаха. (Избухва в смях.)

- По колко часа на ден тренираш? Твоят спорт е малко по-непознат за широката публика, разкажи как се става шампион с кану?

- Натоварването е много голямо - като часове, като изразходване на енергия. Ориентировъчно сутрин тренирам около 3 часа и следобед около 2 часа и половина. Взависимост от периода по време на тренировките може да се гребе по 15, по 12, по 10, по 8 километра. Първо гребеш, а след това бях от 4 до 20 километра след една гребна тренировка. Заради контузиите, които имам, глема винаги да направя много добра загрявка. Дори преди самото гребане влизам в залата за щанги и вдигам около 40 минути. И това само за сутрешната тренировка. Връзва ми се много голям обем от работа. Следобед пак ме чакат около 10-ина километра гребане с различни отсечки според заданието на тренировката. И след това - около час щанги. Правя си по около 20 тона щанги за ръце във фитнеса.

- Остава ли ти изобщо някакво време за любими неща извън тренировките? Какво те вълнува извън канала?

- За да постигнеш резултати в дадена област, трябва да си малко ограничен. Да си концентриран и целеустремен. Непрекъснато спазвам много стриктен режим в спане, хранене и тренировки. Дори и да искаш да направиш някакви неща извън тренировките, умората си казва думата. Както се шегувахме с една приятелка и тя ми каза:

“За теб е най-важното

да имаш хубав хладилник

и добър матрак,

за да можеш да се нахраниш и да се наспиш.” (Смее се.)

Но иначе ме интересуват различни неща. Обичам да чета литература, свързана със спорт, с методика. Спортът въобще ме интересува страшно много. Как се променя физиката - с хранене, с режими. С това смятам да се занимавам и за в бъдеще - не като състезател, а като дойде моментът за треньорска дейност. Обичам да разпускам с филм, с някоя книжка.

Обичам да рисувам, но много рядко ми остава време. Най-много понякога да нарисувам някоя икона. Изкарах един курс по иконопис.

- Пореден скрит талант на шампионката Станилия - как се захвана с иконопис?

- Майка ми е причината. Тя е много силен християнен. Всъщност уменията ми са още от ученическите години. Беше ме записала в неделно училище. 5 години съм се учила. И така...

- В последните години си с постоянно присъствие в топ 10 на “Спортист на годината”, започна ли да мечтаеш и за нещо повече в тази престижна анкета?

- О, има време. Декември месец е далече. Не знам. Каквото преценят хората, както ме оценят. Аз и досега дори не съм очакала да попадна в десетката. Винаги са ме извиквали в последния момент. Но съм благодарна на хората, че ме оценяват и ми гласуват доверие. Защото вече три години поред съм номинирана за “Спортист на годината”. Приятно е. Това е приятна отплата за нашия труд.

- Когато беше ученичка и тръгна да се захващаш със спорт, имаше ли идол, който те вдъхновяваше?

- Тогава, като лекоатлетка, имах огромни симпатии към Тереза Маринова. Тя ми е много голям идол. Даже впоследствие имах и възможността да тренирам около нея. Тя е страхотен човек, не само състезател. Изключителен професионалист в работата си. Режим, никога и никакво закъсняване, изключително стриктна към спазването на дисциплината, екипировката и всяко детайлче. Дори и след като стана олимпийски шампион, никога не съм я видяла дори за миг разлигавена на тренировка. Страхотен професионалист, от когото аз съм черпила поведение за пример.

- Не е ли странно, че си се занимавала с толкова много спортове още от малка? Коя беше любимата ти дисциплина?

- Скок дължина. И тройният скок също ми се получаваше. Но самата ми мускулатура явно не беше подходяща, явно не съм била за този спорт. Пробвала съм дълъг, троен скок, за последно тренирах две години овчарски скок. Като малка, защото физиката ми беше по-здрава, тренирах многобой и всякакви хвърляния. Имам републикански титли и на гюле, и на дълъг скок едновременно. И беше много странно, защото двете дисциплини са страшно различни и се провеждаха по едно и също време. Треньорката винаги ме записваше и на скок дължина, и на гюле. Ходех, тласках, тичах то скочището, обувам шпайковете, скачам. След това събувам шпайковете, обувам маратонките, обратно към сектора за гюле, тласкам - и пак обратно. Беше лудница.

“Аз искам да стана, като порасна, лекоатлетка. Добра във всички дисциплини и в живота. На всяко състезание да си правя личен рекорд. Да стигна до световното първенство, а дотам да си имам една дузина медали. Спортният клуб да се гордее с мен.”

Това пише петокласничката Станилия Стаменова в откровено по детски писмо за амбициите си, под което е нарисувала логото на тогавашния си клуб “Левски”. Тогава още е мечтаела да е лекоатлетка, но частта с медалите и триумфа на световно първенство вече е изпълнена...с кану. Зарадваната от учителката си Станилия предостави писмото от 2000 г. на “24 часа”.