-
Sportal.bg
-
Футбол свят
-
Христо Бонев: Моето отношение към Стоичков? Той е като мой син (видео)
Христо Бонев: Моето отношение към Стоичков? Той е като мой син (видео)
Легендарният Христо Бонев даде обширно интервю за предаването "Код спорт" по TV+, в което разказа интересни случки от кариерата си.
- Сезоните се сменят, времето минава, но големите събития остават. Сега всички говорят за юбилейния мач на Христо Стоичков, но в историята е и твоят бенефис. 16 септември 1984 г. в Пловдив за първи път у нас за такъв мач идват Франц Бекенбауер, Боби Мур, Волфганг Оверат, Лев Яшин и други. Как се случи това?
- Това беше в началото на сезона през 84-а година. Влизайки да играя срещу „Черно море“ разбрах, че желанието ми да играя футбол е много по-голямо от възможностите. Реших да се откажа от футбола. Денят бе събота и в понеделник ръководството на „Локомотив“ ме назначи за старши треньор на отбора. От този ден започнаха не само партийните ръководители, а и целият град да говорят, че е необходимо да направят един бенефисен мач в моя чест. Изключително голяма подготовка проведоха нашите ръководители и най-вече един ваш колега, който направи всичко възможно да покани най-големите звезди от моето време. Казва се Гено Бахчевански и винаги ще му бъда благодарен. Веднага започнаха да организират билети, да влизат в преговори. Спомняте си, че тогава треньори на световния отбор, който обаче беше предимно с футболисти от Европа, бяха Стефан Ковач и Райко Митич. Звезди, които ти спомена плюс една изключително голяма комшийска звезда - Луческу. Най-колоритната личност беше почетният ни гост Лев Яшин. На стадиона имаше 55 хиляди души. Градският съвет на партията ме провъзгласи за почетен гражданин на Пловдив. Няколко дни това беше един изключително голям не само спортен празник, но и въодушевление за целия град. Идваха хора от цяла България, за да видят отблизо тези големи звезди.
- Тогава имаше „Желязна завеса“, а никой не направи проблем.
- Дори напротив. Всички партийни ръководители, които не си мръднаха пръста, казваха че са допринесли много, за да се състои тази среща.
- Най-ценния подарък, който пазиш или спомен, който ти е на сърцето?
- Спомени имам много. Подаръци също доста съм получавал. Няколко дни след този бенефисен мач Лев Яшин замина за Будапеща да уговаря среща на ветераните. Той ми подари една кристална ваза, подписана от него. Този подарък ми остана най-ценен, защото след няколко дни на него му отрязаха крака, а след няколко месеца почина. Той бе вратар – епоха.
- Обикновено подобни срещи завършват в полза на юбиляра или наравно. Имаше ли сценарий тогава?
- Нямаше никакъв сценарий. Волфганг Оверат беше отишъл на подобен мач на ветерани в Япония. Забави се полетът му. Точно преди да започне мача, съблича се, облича екипа и влиза. Жеков беше в този състав, защото нямаше централен нападател. Те му казват, че ще влезе през второто полувреме или след малко. А той отговаря: „Не, аз съм дошъл да играя за Христо“. Ние имаме много добри отношения с него, тъй като на мен първият мач за националния отбор беше 67-а година в Хановер срещу ФРГ. Не знам по какъв повод съм му подарил някакъв коняк и българска мастика. Когато бях в Кьолн в треньорската школа, той живееше на 30 км от града. Долу в килера му ми показа двете бутилки с надпис, че са му подарък от Христо Бонев. Тези неща много трудно биха се забравили. И досега поддържаме приятелски отношения и с него, и с Бекенбауер, благодарение на вашия добър приятел, който аз чувствам като роднина – вицепрезидентът на БФС Михаил Касабов.
- Имаш ли си любим гол? Примерно за мен любим е този срещу Уругвай на Световното?
- Да, той стана след едно центриране на Войн Войнов. За първи път скочих между много хора и вкарах с плонж гол с глава, което беше нещо като патент на Гунди. Той вкарваше много такива голове. За мен специално много важни са били головете в националния отбор, които спомогнаха да играем два пъти на финалите на световно първенство – в Мексико и в Германия. Горд съм, че съм оползотворявал труда на футболистите, които са играли до мен и ми се е отдавало да бележа голове. За класирането ни за Мондиала в Германия, от 13 гола, които бяха вкарали националите на България, аз имах щастието да реализирам 9-10, благодарение на изключително големия труд на тогавашните мои колеги.
- Какво се случи на финалите на световното през 74-а. Бяхме близо до нещо срещу Уругвай?
- Срещу Уругвай поведохме с 1:0 с мой гол след центриране на Войнов и щеше да бъде първа победа на националния отбор на финали на световно първенство. Но една минута преди края, от липса на опит вратарят Горанов вместо да задържи топката, както правят най-големите отбори в света... Бързахме, подаде на Цоньо Василев, той искаше да намери Войнов, но откраднаха топката, която след това му мина под корема и изравниха.
- Сред феновете от години се разказва една твоя крилата реплика – „Христо Бонев излиза сам срещу вратаря, спира и го пита: „Вляво или вдясно да ти я вкарам?“ Имало ли е наистина такъв случай?
- Да, имаше. На мача с „Ботев“ (Пловдив) на стадион „Девети септември“. Имаше един вратар, който беше и при нас – много добро момче, обаче нервак. Като правим едно двойно подаване с Тодор Иванов, излизам сам срещу вратаря и го виждам. Резултатът беше такъв, че имаше място за шеги. Задодох му този въпрос, той се обърна и я вкарах така. Не искаше да ми отговори. Тогава футболът беше съвсем друг. Играехме, за да изпитаме удовлетворение от футбола, а хората ни се радваха на играта. За мен футболът е изкуство. Не знам защо не го пласират като изкуство. Примерно един артист играе в театър, дават му ролята, той си я прочита, научава я и излиза пред хората да я каже. Ние колкото и да тренираме, треньорът колкото и да ни показва, има 11 души, които ни пречат и затова футболът е най-трудното изкуство, обичан е в цял свят и така ще бъде винаги.
- Заради юбилейния мач на Христо Стоичков правим това интервю предварително. Как приемаш този мач на Ицо?
- Отдавна трябваше да стане това нещо за Христо Стоичков. Моите отношения към него са все едно на бащата към сина. Познавам неговите родители, били сме заедно много пъти. С направеното за България, заслужава не само уважение, а много неща. Той е знамето. Преди години, когато споменеш името „Стойков“, не знам защо така го наричаха в Испания, веднага го свързваха с България. Сигурно по този начин хората са научили къде е България, защото по наше време никой не знаеше къде е страната ни. Бихме Швеция с 2 0 преди световното в Мексико, дори от посолството може би някои хора не са знаели къде е България. Трудно е да намериш думи, с които да определиш какво е направил Стоичков за българския спорт и за България като държава.
- За теб къде е Христо в историята на световния футбол?
- Сега има много звезди, но във времето, в което той игра в „Барселона“...Спомням си мача, който накара Йохан Кройф да го вземе там. Може би един или двама футболисти от неговата класа могат направят това. Когато дойде да играе финал за КЕШ в Атина, с малкия син отидохме да го видим. Пред всички гърци съм казвал, че такъв футболист дотогава не е имало в „Барселона“.Той беше наша гордост. Бях на тренировката и отидох да се видим с Кройф. Гледам Ромарио – световна класа, а нашият се държеше все едно, че сега му дава ръка да влезе в отбора. Питам го Ицо: „Какво става? Утре как ще вървят нещата?“ Отговаря: „А, не се притеснявай. Два-три гола им вкараваме с този" - и посочва Ромарио. Синът ми, който тогава беше студент в Атина го гледа и ми вика: „Тати, този какво говори?“ Казвам му: „Еми, той така си говори. Ако не говори така, няма да е Стоичков“. На другия ден загубиха с 0:4. Беше ни казал, че трябва да се видим след мача. Бяха там майка му, баща му, брат му, сестра му. Щяхме да имаме български банкет. Докараха му от Испания специални кашони с вино с неговото име. Пълна тишина в един петзвезден луксозен хотел. Нунес беше седнал в едно фотьолче и не се вижда човека. Кройф намръщен, аз само му кимнах. Няма го нашият Стоичков. Къде е? Останал на допинг проба. Влиза все едно, че той е вкарал четирите гола. Отиде при Нунес, удари го по рамото и му вика: „Няма нищо, другия път ще я вземем.“ Ето това е Стоичков.
- Стоичков ни е признавал, че от теб е научил, че за първи път е титуляр в националния отбор на лагера, когато ти си асистент на Христо Младенов. Извикал си го и си го питал дали е готов. Така ли е?
- Много си го обичам. Малко игра в „Марица“. След това като отиде в „Харманли“, покойният Иван Колев е бил човекът, който го е завел оттам в ЦСКА. Отивам и му казвам: „Говорихме с Христо Младенов, иска да играеш титуляр. Страх ли те е?“ Отговаря: „Кой? Аз ли? Ще ги изям, ще ги изям.“ От малък си е такъв. Във всичко е голям.
- Колко е общото между Христо Бонев и Христо Стоичков като футболисти и като личности, като пловдивчани не на последно място?
- Като пловдивчани – той е роден тук, ние се гордеем с него, но кариерата му бе в ЦСКА, в „Барселона“. Аз съм много по-голям от него и тогава нямахме тази възможност да играем в чужбина, но не съжалявам, защото такава ми е била съдбата. Той си остава идол и в Пловдив, и в България. Най-лошото е, че много хора сравняват различни поколения, което не е правилно. Аз, Гунди, Дерменджиев – играехме друг футбол. Казаха, че за миналия век Гунди е номер 1, Стоичков е номер две...По какви критерии са избрали хората това? Гунди е недостижим в много компоненти на футболната игра, както и Стоичков е неповторим в нещата, които правеше на терена. Гунди играеше централен нападател, а Стоичков по-назад и отляво. Как да ги сравниш? Затова смятам, че и двамата са номер 1.
- Колко време няма да имаме български футболист в голям европейски отбор?
- Ако трябва да бъдем честни, имайки предвид цялото състояние не само на футбола, но и на спорта в България, много трудно някой изключително голям талант може да се развие и да направи това. Хайде да не сравняваме със Стоичков, защото той е гений. В последно време гледаме Чочев, който обаче играе в един отбор, който изпада. Нямаме футболист, който да бъде лидер в някой европейски тим и да се гордеем. Имаме играчи средна класа. Мисля, че големите отбори в Европа въобще не поглеждат към българските състави. Ще отиде в Гърция, в Кипър, в бившите съветски републики...Стилиян Петров – може ли сега някой да пробие в Англия? Много се радвах, че Бербатов отиде в ПАОК (Солун), защото играят с „черно-бели“ фланелки. Лошото е, че не успя да се приспособи към обстановката или към гръцкия футбол. Но има много такива примери. Йън Ръш беше номер 1 в Англия, а в Италия не успя. Стават и такива неща. На нас футболът ни е в кръвта. Нека да се надяваме, че ще дойдат по-добри времена и да сме живи и здрави, да видим някои наши звезди в големи европейски отбори.
- Ти си последният треньор, водил националният ни отбор на световни финали. Кога ще бъде следващото ни участие?
- Дано да е по-бързо. След мача с Русия, в който затвърдихме класирането си с гол на Трифон Иванов, след центриране на Стоичков, казах, че това бяха моите най-трудни години като треньор. В първата ми година в Кипър, след като свърших треньорската ми дейност в Гърция, спечелих купата. Отборът беше на девето място, а се класирахме втори. Втората година – купа и шампионска титла без загубен мач. Носеха ме на ръце. Иван Славков откриваше рали „Хеброс“ и дойде един приятел и казва: „Иван те чака в хотел "Ленинград“." Отивам и бяха двамата с Иван Вуцов. Казват ми да поема националния отбор. Викам: „Иване, Пенев е треньор, играли сме рамо до рамо. Раните сме си близали. Не мога“. Казаха, че вече са взели решение да го освободят и оттогава започнаха едни мъки с тези момчета. Четвърти в света през 94-а година, всички с такова самочувствие. Още първата вечер отиваме да спим в Бояна. Издействах го от тогавашния президент Петър Стоянов. Излизаме с Божил Колев след вечеря, няма нито една кола в двора. На другата сутрин ги питам: „Абе, момчета ние сме на режим“. А те: „Ние така сме свикнали.“ И като започнаха едни мъки...Но когато краят е добър, всичко е наред.
- Хората казват, че без голям скандал, не може да се изгради силно мъжко приятелство. Имаше интересни моменти със Стоичков, но тогава подходи като улегнал мъж, нали?
- Скандал не е имало никога. Имаше подхвърляния между мен и него. Но аз никога не мога да огорча Христо Стоичков. Единственото, което предприех бе от треньорска гледна точка. Отиваме да играем с Кипър и тогава реших за това негово деяние да не го извикам в националния отбор. Спомням си каква критика имаше от вас, журналистите. Той от аерогарата в Лондон в пет часа ми се обажда по телефона. С много мъка в сърцето не му отговорих. За мое щастие победихме Кипър. След това дойде, жена ми му отваря вратата. Помислих, че е някой от синовете ми, а слушам неговия глас. Излязох и се заключих на терасата. Жена ми идва и казва: „Ела, Ицо е тук“. Казах му, че за това негово действие не мога да го върна, въпреки че имах желание да го кача на гръб и да го водя на лагера. Казах му да дойде в Бургас, ще събера момчетата и те ще решат. След това разпитах как е минала срещата. В началото много са били против. Краси Балъков е обърнал цялата обстановка, заедно със Златко Янков. Краси им е казал: „Момчета, дайте да бием Русия, да се класираме, пък след това всеки по пътя си." Това доведе до връщането на Стоичков. По пътя към Бургас му казвам, че Трифон Иванов е избран за капитан на отбора. Казва: „Не ми трябва капитанска лента!“
- Как гледаш на идеята за Висша лига в нашето полуумряло първенство?
- Не мога да разбера как ще я наречем Висша лига. „Лудогорец“ наистина заслужава да играе в нея. Институициите в българския футбол са ЦСКА и „Левски“. „Литекс“ започнаха да правят нещо и изведнъж с това решение, не знам на кого, объркаха целия футбол в България. От това, което разпитах, има някакъв холандец от някаква фирма, на която се плаща, за да ни направят Висшата лига. Всеки, който попитам, ми казва, че нищо не е разбрал от това, което е говорил холандеца. Е, каква Висша лига ще правим?!
- Кои са виновниците за състоянието на ЦСКА и какъв е изходът?
- Жалко е, че една институция, която е давала десетки футболисти на националния отбор, а и когато нямаше възможност за развитие на българския футбол, са постигали такива резултати, че всички сме се гордеели. Чувам, че г-н Божков, който е направил много за ЦСКА, ще реши начина, по който ще настъпи оздравяването на ЦСКА. Смятам, че всички отбори в България имат задължения към НАП. Да намерят начин да разсрочат тези плащания, но ЦСКА да не липсва от „А“ група.
- Вариант Гриша Ганчев как ти се вижда?
- Гриша Ганчев показа какво може в „Литекс“. Започна от нулата и докара до европейските турнири.
- В „Локомотив“ намерихте ли рецептата в лицето на г-н Крушарски?
- Да, все едно спечелихме големия джакпот. Г-н Крушарски се запали много по футбола. Един ваш колега го пита кога може да се откаже от „Локомотив“? А той казва: „Само, когато се видя със Свети Петър.“ Той донесе спокойствие на „Лаута“, желание за усъвършенстване и на футболистите, и на треньорския състав. След идването на Илиан Илиев, след отказа на Христо Колев да остане, имаме много приятни моменти. Г-н Крушарски е в Аржентина и всеки ден ми звъни по десет пъти. Там строи завод, а се интересува какво става на терена. Много сме благодарни. Такива хора трябва да влязат във футбола. Досега е дал доста пари от джоба си за „Локомотив“.
- В Управата на БФС има немалко твои футболисти. Понякога потърсили ли са те за съвет?
- Нито един от тези, които сега са в БФС – Боби Михайлов, Лечков, Емил Костадинов, Наско Сираков не е поискал моето мнение. Не съм стъпвал там, за разлика от много хора, които ходят и се подмазват. Сираков аз го взех като помощник в националния отбор, тъй като пак нашият приятел Мишо Касабов ми даде идея. Казва: „Теб те няма много години в България, това момче е играло с тях, ще ти бъде от полза.“ И наистина две години Наско беше много честен към работата си.
- Как се работи в чужбина – Гърция, Кипър, Германия? Доволен ли си от гурбета си и не се ли отказа много рано от треньорството?
- Доволен съм от пребиваването ми в Гърция. Като футболист не много. Оставах да показвам на младите момчета в АЕК някакви технически неща. Питат ме на колко години съм, а аз бях на 35-36. Казват ми, че във вестника пишело, че съм на годините на Акропола. (смее се) Като треньор възможността да работя в „Панатинайкос“ и да стана шампион, ми отвори вратите в Гърция и в Кипър. Смятах, че като се върна в България и постигна успех с националния отбор...Целите ми бяха много по-високи. Много хора ми казваха да не забравям, че съм българин. Няма да е лесно да пробиеш в Испания или в Италия. Гордея се, че бях треньор на националния отбор, но това не ми помогна да продължа нагоре в кариерата. Отиването ми в Германия беше един компромис. Знаете, че моята любов е „Локомотив“. Може да няма никой, аз съм на стадиона. Това ми е животът. Особено, след като станахме шампиони с Ераносян и с Жоро Илиев, започнах всякакви дейности само и само да помагам на клуба.
- Намираш президенти...
- Да, това търсим с Наско Узунов. Знаете как изчезваха нашите президенти и още от другия ден започвахме да търсим. Какво да правим?! (смее се)
- Франц Бекенбауер каза в едно интервю за вестник „Труд“, че като почетен вицепрезидент на „Байерн“ неговата работа е само да ходи на мачове. Така ли е и при теб в „Локомотив“?
- При мен е съвсем различно. На вратата на стаята ми пише: „почетен президент“. Идвам рано сутринта и се прибирам следобед след тренировката. Каквото има и мога да го свърша, го правя. Сега обстановката е друга. Но преди на мачове, които са много трудни за нас, гледах по телевизията и ако поведем, излизам навън да е по-спокойно. Иначе няма да мога да изтърпя лоши поражения.
ФОТОГАЛЕРИЯ ОТ ЦЕРЕМОНИЯТАГАЛЕРИЯ ОТ НАЧАЛОТО НА ШОУТО50 ГОДИНИ №8 - I част50 ГОДИНИ №8 - II частЗНАМЕНИТОСТИТЕ, КОИТО УВАЖИХА ИЦОИЦО Е САМО ЕДИНСТОИЧКОВ СЛЕД КРАЯ НА МАЧАФОЙЕРВЕРКИ - I частФОЙЕРВЕРКИ - II част
СНИМКИ: МАРИН МАРИНОВ, ЕМОНА ЦОНЧЕВА, ИВАН ЙОЧЕВ, SPORTAL.BG