Интервюто с Лорис: Вратарите вече сме ценени

Франция предприе доста промени след разочароващия Мондиал 2010 в ЮАР – първо при Лоран Блан, после при Дидие Дешан. Промени, предизвикани от куп фактори като форма, наказания, контузии, оттегляния от националния отбор, скандали и поява на нови таланти. Един от онези обаче, които останаха в състава през цялото това време, е Юго Лорис. Капитанът на „ле бльо” (лентата 29-годишният вратар носи от ноември 2010 г.) е олицетворение на постоянството в един освежен тим, който достигна четвъртфиналите на Мондиал 2014 в Бразилия, а сега се цели дори по-високо на Евро 2016 на родна земя. Стражът на английския Тотнъм говори надълго и нашироко в интервю за FIFA.com за своята позиция, отговорности и амбиции.

-         Кое Ви накара да станете вратар?

-         Странна работа, защото стана по естествен път, преди дори да съм гледал мач по телевизията или на стадиона. Падах си повече по тениса като млад, но понякога играех на малко игрище близо до клуба ми, като поставяхме два стола за врата. На мига бях привлечен от идеята да пазя. А когато отидох да играя футбол за клуб, започнах много дълбоко да се интересувам от вратарите, например Петер Шмайхел и Фабиан Бартез. Постът ми прилягаше заради големите отговорности, които ме караха да се чувствам различен от останалите. Не го правех, за да изпъкна, а защото исках да съм полезен по някакъв начин и да помогна на отбора си.

-         Смятате ли, че можехте да станете полеви играч?

-         Всъщност се пробвах, когато бях на 7 или 8 годинки, защото исках да опитам нещо различно. Започнах да излизам напред, да съм втурващ се вратар. Играехме на терени за отбори по 7 човека, а аз изнасях топката с крака и опитвах с левия да прехвърля съперниковия вратар с изчистванията си. После се опитах да играя в атака и много ми хареса, но щом подписах с Ница, Доминик Баратели ме убеди да се върна на вратата. Бях на 10 и точно тогава нещата започнаха да стават сериозни за мен.

-         Кога осъзнахте, че можете да пробиете като професионален вратар?

-         Винаги съм намирал равновесието между училището и футбола. Макар че футболът винаги е бил със запазено място в мислите ми, поставях ударение върху обучението си до самия завършек на гимназията. Получих възможността си в Ница на 18 години – първо за Купата на лигата, после за Купата на Франция и накрая в първенството. Всичко започна много бързо и рано за мен и винаги съм бил доста зрял и с ясно виждане за нещата.

-         Бартез казва, че вратарите не получават нужното признание. Съгласен ли сте с него?

-         Може би е било различно по негово време, ала не смятам, че и сега е така. За това трябва да благодарим в немалка степен и на самия Фабиан, който промени вратарството, защото много обичаше и умееше да играе с топката. Днешният футбол е изпълнен с предизвикателства за вратарите, тъй като сега те са натоварени със задачата и да започват атаките. С тази отговорност аз съм напълно наясно всеки ден в Тотнъм, защото ние обичаме да градим нападенията си от задни позиции и избягваме дългите подавания. Това значи, че трябва да съм напълно съсредоточен, когато вземам решения и поемам рискове. Вратарите днес трябва да знаят играта наизуст – треньорите не се задоволяват с нищо по-малко от това. Това е спорт за отбори от по 11 играчи, а не от 10, тъй че вратарите играят своята роля.

-         На кого от колегите си се възхищавате?

-         Джанлуиджи Буфон е жива легенда и модел за подражание, що се отнася до продължителност на кариерата и постоянство. Той разви играта си с времето и на 38 години е видял не едно и две поколения да идват и да си отиват, както и различни стилове на игра. Друг вратар, когото много харесвам, е Давид де Хеа, който е отличен за Манчестър Юнайтед. После иде ред на Мануел Нойер и Тибо Куртоа, които, разбира се, не се нуждаят от представяне. Има доста на брой много добри вратари, които могат да служат за чудесен пример на бъдните поколения.

-         Дидие Дешан бе изключителен лидер на „ле бльо”. Сега вдъхновител ли е за Вас като капитан?

-         Вече е селекционер на националния отбор, тъй че му се налага да приеме различен подход, макар че винаги е бил лидер. Хубаво е да си открадваш по нещичко от всекиго и после да намериш своя собствен път, в който да се чувстваш уютно. Дешан беше фантастичен капитан, както бяха Мишел Платини и други преди него. Те са лидери и велики футболисти в своите епохи, а точно заради тях да побеждаваш е задължение, когато защитаваш цветовете на Франция.

-         Винаги ли сте искали да сте капитан?

-         Не, не и когато бях млад. Вратарят по принцип трябва да е до някаква степен капитан така или иначе, тъй като поема отговорност с решения в наказателното си поле и дори по-напред в своята половина на терена, където трябва да командва защитната линия. Ако се вгледате в моята кариера, бях капитан на младежкия отбор на Лион, после в Тотнъм, а от доста време и на Франция. Ще да имам нещо, което треньорите усещат и ценят, при все че никога не съм се замислял какво точно е то. Със сигурност има няколко важни критерия, например да даваш пример на игрището с поведението и отношението си. Вече съм нещо като ветеран спрямо по-младите играчи, макар че все още съм само на 29 години.

-         Има доста нови лица в състава на „петлите”, особено в атака, където определено не се усеща липса на талант. Като водещ член на групата, какво изисквате от тях?

-         Футболът и обществото се променят и не може всички да мислим по един и същи начин за определени неща. Когато аз започнах във футбола, социалните медии и всичко около тях още ги нямаше. Отношенията бяха лице в лице, среща на кафе или ресторант. Приемам, че това е част от всекидневието ни днес, ала не бива да влияе твърде много на това как се отнасяме едни с други. Трябва да сме много внимателни, защото всякакви видове медии обичат да следят за тези неща. Освен комуникацията, имаме и задължението да сме отговорни и да даваме най-доброто от себе си, когато играем за националния отбор. Не това да получиш обаждане да играеш за „ле бльо” е най-трудното, а да се задържиш там.

-         Франция се представя добре на своя земя в големи турнири, през 1984 и 1998 например, макар че невинаги е лесно да си домакин, както показа Бразилия през 2014 година. Предимство ли е домакинството на Евро 2016, или ви поставя под допълнително напрежение?