Тони Зетова: Компромиси в спорта се правят трудно

Антонина Зетова гостува в предаването "Код Спорт" по TV+. Най-успешната ни волейболистка в последните две десетилетия говори открито по различни теми. 

     -   Tони, 23 години на сцена - за един класен актьор след такава кариера казват, че поне веднъж трябва да е заслужил "Оскар". Ти от какво си доволна и за какво съжаляваш, гледайки назад?

     - За нищо не съжалявам. Между другото, имам "Оскар" за волейбол през 2001 г., която може би бе една от най-силните за мен. Тогава бях на 27-28 години, когато един спортист е в разцвета на силите си. Не съжалявам за нищо, дори напротив - доволна съм, че имах толкова дълга кариера. Малко спортисти имат късмета да останат невредими или с минимални повреди толкова дълго време. Все пак приключих на почти 40 години, играейки в А1 в Италия. Не всеки може да го направи. Имам толкова много положителни емоции, приятелства, страхотни моменти, победи, фенове... Пожелавам такъв живот на всеки един спортист! Опитвам се и сега на нашите момичета да им кажа, че себераздаване, амбиция и работа могат да те доведат до това ниво. 

- Имаше сълзи след последния ти мач. Искаше ли да играеш още?

- Не, защото усещах, че много започва да ми тежи ритъмът на тренировки, мачове... Накрая исках с облекчение да приключи всичко и да кажа: "Свърши се най-накрая!".

-Такава кариера изисква и жертви без съмнение. Какво пропусна или с какво направи компромис, за да си на топ ниво за тези две десетилетия на игрището?

- Не мога да кажа, че един спортист трябва да прави компромиси, за да бъде на топ ниво. Напротив! Може би не правенето на компромиси със себе си - с положението, с тялото, с обстоятелствата, те кара да бъдеш много добър спортист. Компромисът е един вид алиби, а то от своя страна, е вредител на големите спортни постижения, защото винаги има оправдания за нещо. В последните години се научих да бъда много добър професионалист, да знам как трябва да подготвям тялото и ума си преди мач. През седмицата знам, че трябва много да се тренира. Общоприетото схващане, че старите трябва да си почиват, не е така. По-възрастният организъм трябва да тренира повече, защото вече му се губят рефлексите, по-трудно влиза във форма и възстановява. Всичко е микс от подобни неща. За мен компромиси в спорта трудно може да прави човек, но може да правиш жертви. Например да нямаш време. Аз винаги съм искала да отида на Коледа някъде в топла страна и да посрещна празника с коктейл в ръка, но досега нямаше как да ми се случи, защото имах мачове, тренировки... Това са мечти, за които си казваш: "Добре, след края на кариерата, може евентуално да ги сбъдна". Не може да отидеш на културно мероприятие като концерт с фиксирана дата, защото си ангажиран. Винаги на Коледа, на Великден тренираш, защото ние сме хората, които трябва да направим спектакъла на другите. Трябва да превъзмогнеш жертвите в името на работата. 

- Най-високата точка в кариерата ти? Може би Шампионска лига...

- Не толкова. Като състезател два пъти участвах в Шампионска лига с турските отбори, но в Турция беше по-лесно понеже там през седмицата мачовете бяха лесни и де факто единствените ни трудни срещи бяха от този турнир. Играехме от сряда до сряда, а в неделя имахме някакви двубои, в които биехме с по 3:0. В Италия обаче е много трудно, защото играеш в четвъртък, а в събота може пак да имаш много силен мач. И двете срещи са на живот и смърт! Трудно е да играеш и в Шампионска лига, и в италианското първенство. По принцип отборите, които играят в Шампионска лига, се представят по-зле в първенството. Затова винаги съм гледала да не играя в тимове, които са в Шампионска лига. Затова толкова късно в кариерата ми, отивайки в "Перуджа" си казах: "Окей, това ми липсва. Искам да се помъчим и това да го спечелим, въпреки че не бяхме фаворит на финала". 

- Защо навсякъде, където играеше, ставаше любимка на феновете? Това само въпрос на чар ли е?

- Не знам. Може би заради енергията и борбеността ми на игрището. Много хора ме уважават, защото казват, че съм борец и съм привързана към фланелката на отбора.

 

- И лидер.

- Това си идва от само себе си. Не може да кажеш: "Аз ще бъда лидер!". Лидерът го избира стадото. 

- Познавам само един елитен спортист, който е нямал контузия в цялата си кариера. Това е Любо Ганев. За жалост при другите не е така. Ти какви травми си преодолявала в кариерата? Имала ли си моменти, в които си помисляла да се откажеш? 

- Имаше един период. Бях на 25 години и имах много проблеми с кръста. Отдавна си ги нося проблемите с кръста, с рамото и т.н. Отивам в Горна баня при някакъв доктор. Той ми казва, че трябва да ме оперира и да ми сложат пластина на гръбнака, защото имам два диска, които са се разместили. Изпаднах в шок и паника. Казах на майка ми, че може би е по-добре да спра да играя волейбол. Този доктор ми описа черна картина. Тогава д-р Андреев, който работеше в "Пирогов", ми направи рентген в динамика. Каза, че няма нищо и такива като с моя кръст са станали олимпийски шампиони. Беше много трагичен момент за мен. На тази възраст още не си много ориентиран какво се случва в света. Казах: "Край, приключвам!". След това, за моя радост, съм имала контузии, които са изисквали или кратка почивка, или съм ги лекувала на крак... Докато не станах на 38, когато сухожилията започнаха да се закъсват, да болят.

 

- Как ти се вижда днес българският волейбол, когато си от другата странa - като треньор?

- Жените имат по-качествени, по-талантливи единици  от мъжкия отбор. Хубавото е, че голяма част от състава е на по 25, но не можем да се сработим. Няма я химията, въпреки че играят от малки заедно. Няма я отговорността една към друга, психологически синхрон. Това пречи на тима да покаже пълния си потенциал, защото всяка една от тях играе много добре в чужбина, но тук не могат заедно да заиграят. А и очакваме Годо да дойде да ни оправи. 

 

- Но сега има промени на треньорските постове. Иван Сеферинов пое жените, Димо Тонев - девойките. Какъв е твоят коментар за тези назначения?

- В момента наблюдавам работата на Димо. С Джиго все още не знаем как ще бъде, защото не е започнал да тренира. Смятам, че Димо се справя добре, защото подреди отбора и в посрещане, и в защита, и на блок, дава точни указания. На малките им трябват такива хора, които да им дават точно и ясно, малко неща. Да са ефективни и да могат да ги изпълнят. За Джиго ще видим. Последният мой връстник, който е тренирал при него е бил Ники Иванов и Джиго го е направил разпределител, като е бил на 17 години. 

 

- Домакинството на европейското първенство за мъже доказа, че волейболът продължава да е много популярен сред феновете. Но как са нещата с желаещите да играят? И какви условия предлагат клубовете?

- Не съм запозната с всички клубове, но понеже тази тема в момента много ме вълнува, гледам да вляза в схемата на нещата. Имаме два много големи проблема. На първо място, това е спортът в училищата - недостатъчната работа прави така, че децата като дойдат в залите, трябва да им се обръща специално внимание, защото това не се случва в училище. Имат три часа физическо, но не работят. Детето идва ненаучено - говорим за кълбо напред, отскоци, основни бегови упражнения, хвърляне и хващане на топка... Това са елементарните неща. Освен това повечето школи правят тренировките си в неудобно време. Мисля, че в "Славия" са от седем или осем сутринта. В ЦСКА подготвителните групи тренират от един, при положение, че повечето деца ходят и на занималня. Нека кажем, че и родителите не всеки път искат да си водят детето, защото то е записано на уроци по английски, на фехтовка, на пиано, на испански... Комплексни са факторите. Това, което виждам е, че децата искат да играят. Но на тази възраст родителите трябва да ги насочват, а не го правят. Ние не сме спортна нация!

 

 - Битката с безпаричието в родните клубове е доста сериозна. Имаш ли поглед как се справят в родния ти "Дунав" и в ЦСКА например? 

- За "Дунав" нямам, но предполагам, че там положението не е розово. Клубовете в провинцията имат повече възможности да получават общински пари, защото все пак са малки градове. Знаем, че всички големи мъжки волейболни клубове са в провинцията. В София де факто волейбол почти няма. Просто ние не предлагаме продукт. Ако хората не са спортно ориентирани, няма как да си дадат парите.

 

- Кое беше по-различно в старта на системата преди демокрацията? И ти на кого си най-благодарна в кариерата си?

- На много хора съм благодарна. Всеки един е направил нещо. Животът те среща с определени хора в определен момент, за да преживеете нещо, което ще ти помогне да израснеш. Благодарна съм на всичките ми треньори, даже и за трудностите, които са имали за цел да ме амбицират наново. Ако само печелиш, залиняваш.Трябва да има един шамар, който малко да те освести! Малко да отидеш надолу, а след това да има израстване нагоре.

 

- Преди време момичетата от волейболния тим на ЦСКА издадоха по-предизвикателен календар. Говореше се, че това е твоя идея по западен модел. Имаше ли ефект? 

- Разшумя се, феновете си купиха календара, но останаха много бройки. Смятам, че беше много симпатична идея и е хубаво клубът, ако има възможност, да ги прави тези работи. 

- Харесваше ли ти животът в Италия, в Турция? С какво свикна бързо и какво не можеше да приемеш?

- Харесваше ми много животът и в Истанбул, и в различните градове в Италия. Някак си свикваш по този начин. Семейството ми често идваше там. С мъжа ми играехме заедно там. Винаги беше на около 200 км от мен. Много обичам Италия и ми липсва в момента. 

 

- Защо не остана да живееш в чужбина?

- Не знам. Ние сме българи, тук сме израснали. Ако си се родил на тази земя, има защо, въпреки че в момента нямаш много възможности за себереализация след спорта. Не е като в другите страни, но трябва да се опитаме да предадем нашия опит тук. 

 

- Какво взе от италианците за твоя манталитет?

- Нищо, може би. Мисля, че те преиграват малко повече. Имат си техните симпатични характерни черти, но аз съм била горда, че съм българка. Нося си родните черти на характера. 

 

- Как си в кухнята след тези години в страни с много кулинарни изкушения като Италия и Турция?

 - С турската кухня не съм добре, а с италианската - горе-долу. Вкъщи обичам да приготвям италиански ястия, защото стават малко по-бързо от нашите, а и децата са фенове на тази кухня.

 

- След толкова години в чужбина днес какво те дразни? Какво не можеш да приемеш от живота у нас?

- Много неща ме дразнят. Най-ярко внимание ми направи на Коледа. Започнаха новините - убийство, катастрофа, убийство... Мисля, че умишлено се прави това нещо - постоянно да се насажда страх в хората. Колкото и да искаш да ограничиш твоето дете, не можеш просто да избягаш. Не мога да свикна и с политическата обстановка, с този театър, който се разиграва, а отзад са само едни схеми за източване на европари. Последната мода е да се взимат европари, за да се правят спортни зали. Интересувала съм се колко струва направата на една такава зала в Италия и се оказва, че тук цената е десет пъти по-висока. 

 

- Защо спортът ни затъва?

- Нещата са комплексни, няма рецепта. Тръгват от управление, детско-юношески школи, цялата въртележка, в която са журналисти, спонсори, общество. Ние сме едни хубави, патриотични фенове. Патриотичното ни чувство избива чрез спорта. Затова силно обичаме, и силно мразим. Припознаваме се само в спортните състезания, но не сме спортно ориентирана нация, за съжаление. 

 

 - Амбициите ти в професионален план?  

- С малки стъпки, от ниското да тръгнем нагоре...Сега имам малко повече свободно време, завърших си магистратурата в НСА, детето ми поотрасна. Вече мога да започна да обръщам внимание на нещо по-значимо. 

 

- Нещо за личния ти живот. Мъжът до теб е бивш баскетболист, имате две деца и кой спорт ще ги спечели?

 - Мисля, че волейболът. Нямам нищо против и синът ми да бъде трето поколение баскетболист - след баща ми и баща му. Даже започна да тренира в ЦСКА, където снимката на дядо му го гледа от стената. Но като му виждам движенията, той не е агресивен, а е пацифист. Не обича да се бута, контактният спорт не е за него, докато с волейбола се справя доста по-добре.

Още от Волейбол

Виж всички

Водещи Новини

Видео акценти