Интервюто с Раниери: В ерата на парите ние даваме надежда

Град Лестър няма и 300 000 жители и по този показател е на 10-о място в Англия и на 30-о във Великобритания. Не е особено красив, вали често, влажността в деня преди интервюто с Клаудио Раниери бе цели 93%, Северно море е наблизо и носи студен вятър. Има и паметници като Стария замък и Часовниковата кула, но ако запитате по света за Лестър, ще ви кажат, че той е футболният си отбор. Първо е бил индустриален град, после младежки, пълен с университети. Сега се говори само за футбол.

За почти 140 години съществувание Лестър Сити никога не е ставал шампион на Англия. Има само три Купи на страната и шест титли във втория ешалон. Днес е начело в класирането от самото начало, без да има и един истински елитен футболист в състава си, срещу съперници с купища пари. Има и един стар италиански треньор, когото никога не са игнорирали, но и малцина са обичали заради онова, в което се превърна през годините – изключителен учител по нормален футбол. Във футбола всеки има мнение и всеки е прав. Проблемът е във все по-краткосрочните проекти. Не се брои, че си завършил 3-ти още в първата година на кариерата си, нито какво си постигнал в 20 поредни години. Там е ключът.

Раниери е тренирал всякакви отбори и навсякъде (Наполи, Фиорентина, Рома, Интер, Ювентус, Валенсия, гръцкия национален, Челси, Атлетико Мадрид и т.н.). Достигал е полуфинал в Шампионската лига, когато Челси беше още сравнително обикновен клуб, извеждал е Каляри от Серия С до А, ставал е 2-ри и 3-ти в италианското първенство. Спечелил е малко, но винаги е бил в сметките. Сега е в Лестър и помага за писането на класическа история в английския футбол, където всички са много богати и всичко става все по-голямо. Един малък град, един отбор от чергата на Аталанта или Киево, един нападател в лицето на Джейми Варди, който вкарва, откъдето ритне. Чудо за онези, които вярват в чудесата. За Раниери всичко е почти автоматизъм.

-         Дойдох през август и се захванах да гледам записи на всички мачове от предишния сезон. Видях, че отборът е завършил отлично първенството, тичал е много. Показваха добър образ. Когато говорих с играчите, осъзнах, че се плашат от италианското ударение върху тактиката, от търсенето на контрол върху играта чрез сляпо следване на схемите и идеите на треньора. Не ми изглеждаха убедени, нито аз бях. Изпитвам голямо възхищение към онези, които изграждат нови модели на игра, но аз винаги съм смятал, че преди всичко друго един добър треньор трябва да гради отбора според характеристиките на своите играчи.

-         И после какво стана?

-         Казах, че им се доверявам напълно, че ще говоря възможно най-малко за тактика. За мен важното бе да тичат, както ги бях видял да тичат в края на миналия сезон.

-         А кондиционната подготовка?

-         Според мен тренирането на физиката до откат не е от голяма полза. Или по-скоро има по-малко значение в Англия. Тренирането с огромен интензитет води до изцеждане, а тук мачовете са и без това много оспорвани. Моята идея е на първо място играчите да се възстановяват добре, чак после да тренират.

-         Това звучи еретично…

-         Може и да е ерес, не зная. Естествено, вярвам в тренирането, но и в това, че всичко е относително. Моите момчета тренират много, но не прекалено. Играта в Англия е винаги на високи обороти и е нужно повече възстановяване. Като играем в събота, неделята е свободен ден за всички. В понеделник започване на леки обороти, както е и в Италия. Във вторник имаме тежка тренировка, в сряда пълна почивка, в четвъртък пак тежка тренировка, в петък изглаждане на детайли, в събота нов мач. Поне два дни седмично далеч от футбола! Това е нашият път от първия ден тук, честно ви казвам: аз ще ви обяснявам по малко от футбола от време на време, вие винаги ще ми давате всичко.

-         Това звучи като теорията на Зденек Земан наобратно…

-         Не зная и не смятам, че е идеалната формула. Футболът не е химия, няма всеобщи правила. Важното е да извадиш най-доброто от групата на твое разположение, всички да се чувстват с принос и да знаят, че ако играят зле, предават останалите. Играчите ми са хора свободни, съзнателни, вършат си работата и носят отговорност. Забавляват се. Имам един играч, който идва всяка сутрин от Манчестър, друг пък идва от Лондон. Това би било немислимо в Италия, ала в Лестър е възможно, защото групата може да си го позволи. Това е резултатът, от който съм по-горд. Понякога на масата се хващам за главата колко ядат – никога не съм виждал толкова гладни играчи. Първите пъти се учудвах, после се научих да се усмихвам. Ако тичат толкова много, да ядат каквото и колкото щат!

-         Какво му трябва на един английски футболист в сравнение с този, който играе в Италия?

-         Мисля, че е забавлението. В Италия футболът уморява и според мен се тренира с по-малък интензитет и убеждение. Там това е повече задължение. Тук го има ясното съзнание, че са млади, здрави и имат чудесен занаят. Да пропилеят шанса би било истинска глупост. Когато тренират, се влагат като в мач. Никога не ми се е налагало да прекъсвам тренировка или да хокам някого за мързел. После искат спокойствие, не трябва да ги водиш на ръба. Почти всички имат вроден професионализъм. Ако искаш да се правиш на примадона, няма да ти простят.

-         Да не визирате Челси на Моуриньо?

-         Не. Мисля онова, което виждам. В Англия всеки мач се играе като дерби. Наскоро гледах Милан – Интер, който беше като английски мач: тичане, единоборства, разкъсани линии. Хубав мач, който накрая се изплъзна от Интер, но не италиански футбол. Аз винаги казвам на моите: търсете огъня вътре у вас, подобна възможност повече няма да ви се отвори, търсете огъня и не се срамете! И те не се посрамват, а се отдават на мечтите. Зная, че невинаги това се получава по същия начин, но никой не знае как всъщност се получава. Ние открихме нещо, което само става, и трябва поне да го уважим до самия край.

-         Може ли да се сравни с нещо или с някого ефектът „Лестър”?

-         Това е резултатът, който винаги съм търсил във футбола – наполовина игра и наполовина съзнаване на финалната цел. Никой от нас не мисли, че работи сериозна работа в живота, иначе щяхме постоянно да сме изцедени. Живеем, за да се трудим, сега придаваме смисъл на онова, което правим. Имах късмета в края на кариерата си на футболист да намеря подобен отбор: Катандзаро на Джани ди Марцио с Паланка, Силипо и другите. Разбирам, че не е голям пример, по-добре да соча Гуардиола, но онзи тим беше като Лестър – група приятели, които живееха заедно. (Б.и. – Същият Ди Марцио ми сподели, че Раниери десет поредни лета е обикалял Средиземноморието на яхта с тогавашните си другари, както и че и в днешни дни във вилата му в Тоскана се правят големи отборни вечери като преди мач.)

-         Ще спечелите ли в крайна сметка шампионската титла?

-         Не зная, но е вече фантастично това, че съм заслужил подобен въпрос. Когато дойдох, президентът поиска от мен 24 точки преди Рождество. Ние събрахме 37 или 39 – не помня точно. А сега сме на върха. Във времена, в които важни са само парите, мисля, че вдъхваме надежда на всички.

-         Англия има най-голямото първенство в света, но не може да намери своите големи играчи. Защо?

-         Тук имат отлична организация на детско-юношеския футбол. Правят национални академии, селекционират, отглеждат, контролират как се грижиш за младите играчи. На всеки две-три години правят оценка на твоя сектор и на тази основа възнаграждават. Влагат се купища пари, толкова много, че не го разбирам. Ние трябва да влагаме по 5-6 милиона годишно! Едно нещо е истина: те са англичани и в края на краищата залагат повече на физиката отколкото на техниката. Не прекалено, но се различават от нас в Италия, където на мига се влюбваме в мъничкия хърбавелко, който гали топката. Ние винаги търсим „десетката”. Но като организация са пред нас.

Марио Скончерти, „Кориере дела Сера”