Как Игуаин се възроди до най-желания нападател

Не е хипербола постоянното повтаряне всеки трансферен прозорец на твърдението, че е трудно да се сетим за по-желан (и реално достижим) футболист на пазара от Гонсало Игуаин. Със сигурност в момента няма нападател повече във форма а ла цар Мидас от аржентинеца, който в ерата на суперзвездите и суперклубовете води реализаторските класации на Стария континент, без да попада гордо в нито един от двата критерия.

Байерн (Мюнхен) го има в списъка си и, както умее по принцип, не изпусна шанса си да повдигне закачливо вежда по посока на своята мишена. Изпълнителният директор Карл-Хайнц Румениге е последният, включил се в хвалебствения хор, и не е единствен. „От всички чужденци в Серия А в момента Игуаин ми е любимецът”, изръси бъдещият треньор на баварците Карло Анчелоти преди месец.

Засега обаче Ел Пипита няма да ходи никъде – и това ще е само за добро за футбола. Аржентински нападател, навлечен с отличително небесносинята фланелка и изстрелващ Наполи към скудетото, е гледка, която гарантирано ще стопли сърцата на романтиците. Историята на Игуаин обаче е двойно по-стопляща сърцата в днешния футбол, в който всеки топ талант е сбит в малобройния елит на финансово могъщи суперсили.

ЗАВЕЩАНИЕТО НА ДИЕГО

След като се умори от живота в периферията на Реал Мадрид през 2013 г., Игуаин вече знае какво е чувството. Към момента можем да го причислим към хубавата категория на футболисти, усещащи се по на място в ролята на издигащи аутсайдер към върха, както е сега в Наполи, отколкото на наслаждаващи се на обстановката в клуб лидер.

В голямата им част сравненията с Марадона са опростени и погрешни, ала изписаната от предшественика на Игуаин легенда е все още толкова значима – не само защото той посрещна новината за трансфера на стрелеца във втория си роден град с изявлението, че е „двойно екзалтиран”. Времената на Дон Диего в Неапол (титлите, до които изведе тима през 1987 и 1990 г., си остават единствените досега) не само добавиха елемент на романтика към репутацията на клуба по цялата планета (и несъмнено са подпомогнали осъществяването на трансфера на Ел Пипита), но и напомпаха месианския комплекс на Наполи, подпомогнал избуяването на новия кумир още от пристигането му.

Три десетилетия след като Марадона се приземи на неаполитанска земя, Игуаин трябваше само да излезе от самолета, за да предизвика първата проява на благоговение от обожествилите го местни. Това чувство се утвърди няколко месеца по-късно, когато първите му голове за отбора в Шампионската лига накараха препълнения „Сан Паоло” да скандира до оглушаване отново и отново неговото име – удивителен антидот на стерилизираната модерна фен култура.

НЕУЮТНА ОБСТАНОВКА

Доста спортисти предизвикват враждебност към себе си, за да се поддържат мотивирани, но Игуаин се крепи на доброто отношение. „Нападателят винаги обича да се чувства значим”, каза той веднъж и това доведе до неизбежното заключение, че едва ли някога ще почувства доминирания от Кристиано Роналдо Реал Мадрид като своята среда.

Не че времето му в Испания е било по някакъв начин неуспешно, ала играч, който копнее за одобрение, неминуемо ще се сблъска със стена, когато го хвърлят в казан с „галактикос”. „Бях много щастлив там в някои моменти, но не толкова в други. Страдаш, когато не ти дават дълго да играеш”, призна по-късно.

Времето на Игуаин на „Бернабеу” утвърди и една злощастна тенденция, от която още не се е отърсил: колкото повече участие има, толкова по-малко неща печели. Началните му години в Ривер Плейт съвпаднаха с упадъка на аржентинския гранд, а макар че спечели две поредни титли в Примера с идването си в Мадрид, те дойдоха в сезони, когато вкара съответно два и осем гола в общо 20 мача като титуляр. Следващата година тъкмо си проби път в единайсеторката и на сцената дойдоха ударниците на Джосеп Гуардиола, за да вземат всеки възможен трофей за Барселона.

Дори в сезон 2011/12, в който „белите” се промъкнаха до титлата, а самият Игуаин вкара 22 гола, получи титулярно място в по-малко от половината двубои на тима, поделяйки товара с Карим Бензема под сянката на един друг офанзивен ас (Роналдо се разписа 46 пъти него сезон).

ЖИЗНЕНОВАЖЕН ПРИНОС

Човек може да нарече това нещо проявление на синдрома „Пепе Рейна” (любопитно, че сега двамата са съотборници), ала да се отдаде то изцяло на лошия късмет би значело да се прескочи често водещата роля, изиграна от Игуаин в тази му дълга колекция от неуспехи в самия край.

Той вкара 10 гола в 13 квалификационни мача за родината си по пътя към Мондиал 2014, а най-запомнящият се момент ще си остане онзи му пропуск очи в очи с Мануел Нойер на финала. Година по-късно, на финала на Копа Америка срещу домакина Чили, друг завързан двубой бе белязан с печата на Ел Пипита, който първо пропусна едно добро положение, а после шутира при дузпите над вратата.

Влечението на Игуаин към това да подкопава сам собственото си величие с провал на последното стъпало достигна крайните си форми в прекия сблъсък между Наполи и Лацио миналия сезон за последното място в ШЛ от Серия А. След като вкара два гола за девет минути и изравни от 0:2, той спъна подема на своите с пропуск от дузпа и обърна отново посоката на вятъра, за да се стигне до крайното 2:4.

Както каза навремето Хенри Хил, „всеки понякога си го отнася”, но на този етап на Игуаин може да му бъде простено учудването защо съдбата преследва така садистично и често него повече от другите.

УСПЕХ В ГОНИТБАТА НА СКУДЕТОТО?

В зависимост от желанието ви, това може да е доказателство или за крехка психика (напълно в разрез с необходимото за най-високо ниво във футбола), или за тънката и почти невидима линия между възприятието за успех и провал в елитния спорт.

Лош късмет или гълтач на езика в големите мачове? Вероятно идните шест месеца ще дадат окончателни доказателства в полза на едната или другата теза. Ако четем по първата половина на сезона в Серия А, битката за титлата ще се води до самия край, а при положение че аржентинецът вкарва около 50% от головете на Наполи, отборът ще зависи силно от продължение на героиката му, ако иска да продължи да гони мечтата.

Засега нападателят, който по-често е играл ролята на шаферката отколкото на булката, е съсредоточил поглед изцяло върху хвърления в негова посока букет. И при здравата хватка на Ювентус върху скудетото в последните години, превръщаща живота в Серия А в монотонност, не само крайните романтици ще се надяват Ел Пипита този път да не изпусне букета.

Алекс Хес, „FourFourTwo”