Шумният съсед Леганес изсвири блус в синьо на Атлети

„Бутарке” бе в синьо, точно както искаше треньорът на Леганес и точно като косата на капитана. Разположен на хълм, заобиколен от магистрали, стадионът бе преправен и препълнен за първия си мач новия сезон: първия от една нова ера, която пазеше и нещичко от старата. Под трибуните се усещаше мирисът на сготвен на къмпингово котлонче бекон, а на тях имаше 10 958 души – повече откогато и да било. Всички бяха облечени според случая и му се наслаждаваха докрай: шалове, знамена, надписи… и синьо, много синьо.

„Това е „Бутарке” и само Лега играе тук”, гласеше лозунгът, обвил общинския стадион, който е техен и само техен дом. В събота обаче не само Лега играеше там, а и Атлетико Мадрид. И там е работата: че за мнозина от присъстващите и Атлети е любим отбор. За други – Реал Мадрид. Град със 185 000 жители, на 11 км южно от столицата, с улици на име AC/DC и Scorpions, заобиколени от насети с краставици земи, пазарни центрове, подобни нему градове и много коли, Леганес никога преди не бе имал отбор в първия ешалон, а и никога не бе го очаквал. Треньорът им Асиер Гаритано признава, че това е „невероятно”, „немислимо”.

В своята 88-годишна история Спортен клуб Леганес не бе бил и във втората дивизия много често, като за първи път се класира в Сегунда през 1987 г.; прекарал е повече време в регионалните, като в последните 40 години се луташе между Терсера и Сегунда Б – първата е съставена от 18 групи, а втората от четири, като и двете са на теория аматьорски. Историческото съперничество е с Хетафе, но и тук Леганес бе изостанал: дербито бе с Б-отбора на съседите. Само преди три години Лега бе последен в Сегунда Б и класирането му в Сегунда през 2014 г. бе първото му там от десетилетие. Това и не бе най-големият отбор в никоя от двете дивизии – бюджетът му миналата година бе 4,5 млн. евро, а сега е най-малкият в елита.

В деня, в който Гаритано дойде през 2013-а, нямаше тренировъчен терен, а пълно с дупки игрище. „Имахме седем играчи… а аз не исках трима от тях”, признава треньорът. А и той самият никога не е работил в първия ешалон. Клубът се преустройваше при новия собственик Фелипе Морено Ромеро, дошъл през 2009 година. Президент е жена му Мария Виктория Павон (една от трите жени президенти в Примера) и при все че бяха вложени 3 млн. евро, ключовата фраза бе „затягане на коланите”. Заедно със своя син Фелипе като спортен директор те започнаха да строят, а с Гаритано – и да растат. Две невероятни промоции за три години последваха.

Достигането на Примера дори не бе и цел. Нямаше задължение или натиск, което може би е и част от причината за успеха. „Бяхме си щастливи и в Сегунда”, признава Гаритано. Но не се задоволиха с това. След като завършиха 10-и през 2014/15, повече от дузина нови играчи дойдоха миналото лято. Взети бяха само две победи в първите 12 мача, но после започна серията. Преди последния мач капитанът събра отбора в кръг, всички прегърнати и със затворени очи, и прочете предварително подготвена реч от айпада си в ъгъла на съблекалнята: „Говори сърцето ви… ако загубите, ще си останете най-добрите; ако победите, влизате в историята.”

И те победиха. Голът с глава на Пабло Инсуа им даде преднина в гостуването срещу Мирандес и ето ги тях в съботната вечер – отбор от Примера. И още по-добре: бяха спечелили дебютния си мач с 0:1 на гости на Селта, а сега ги чакаше Атлетико. Някои фенове бяха принудени да правят избор, който никога не са очаквали да им се наложи, доказателство за това колко дълъг път е изминат.

Нямаше избор, разбира се. Макар да имаше някои издайнически знаци – например мъжът с екип на Леганес и татуировка на Атлети, нямаше раздвоение. Гаритано получи своето. И как би могъл да не го получи във вечер като тази!?

Пък и с напредването на миналия сезон, хората също бяха застанали зад своя тим, изигравайки ключова роля. Леганес беше малък, но беше шумен. Местните нямаше да пропуснат този случай, нито щяха да се отдадат на съмнения. Бяха продадени 8800 сезонни билета – максимума за един стадион, който не приема и 11 000, след като бе разширен от 8200 (целта е да се стигне до 15 000 седящи места). Това е сезон, на който да се насладиш и който събра клуба със своята общност; сезон, който да те издигне над гигантските ти съседи, поне на местно ниво – урок, научен отчасти от провала на Хетафе да стори същото, довел до изпадане след 10-годишно неумение да се надгради основата.

Имаше 500 привърженици на Атлети в единия ъгъл, ала всичко останало бе синьо. „Горди”, казваше един надпис, а друг добавяше: „Не се събуждайте, мечтата продължава”. Когато Гаритано тихо влезе на стадиона часове преди мача с раничка на гърба си, го стори през многолюдна тълпа в очакване на автобусите, особено този на гостите – доказателство донякъде за успех. Докато влизаше през вход 0, се чу скромен аплауз, все едно почти не е забелязан, ала при излизането на него и играчите му на терена в 22 часа местно време нещата бяха различни. Случай, и то специален. На трибуните имаше надуваема краставица. В съблекалнята на Атлетико имаше кошница с истински – обещания подарък от домакините.

И това бе всичко, което те им дадоха. „Лос рохибланкос” дойдоха, ала не можаха да си проправят път и най-често се сблъскваха със стена. Йон Серантес направи три суперспасявания, а пред него защитниците правеха шпагат след шпагат. И след всеки от тях следваше нов рев от трибуните, изградена бе връзка, бе като в мач за купа, в който едните фенове осъзнават реалността, ала се съпротивляват срещу нея; мач, в който всяко спечелено единоборство е облекчение, оправдание, победа. „Това е стадион, на който дори и продавачът на билети е защитник”, написа „АС”. И с напредването на времето вероятността отборът да не бъде победен нарасна – мина се от схема с четирима защитници към такава с петима, намалени бяха положенията, създаде се усещането всъщност за контрол. Или може би за песимистите сред публиката – един надпис ги обяви за „параноици” – просто наближаваше неизбежният жесток край.

Но той така и не дойде. Вместо това бе време за история. Свърши 0:0.

„Нямахме и един удар и не им причинихме проблеми. Трябва да се подобрим драматично. Въобще не играхме добре”, настоя Гаритано. А Антоан Гризман твърдеше, че Атлетико ще се бори да не изпадне, ако продължи да играе така, докато негов изнурен съотборник с депресиран вид само извъртя очи, когато го запитаха дали всъщност Леганес е бил толкова добър. Посланието бе ясно: не, ние бяхме толкова зле.

Вероятно е така и предстоят битки – не Атлети, а Лега ще се бори да не изпадне. Ще търси попълнения в малкото време до затварянето на трансферния прозорец, а ограниченията са видни. В събота вечер обаче на малцина им пукаше от това, пък и не би трябвало да им пука. Те бяха удържали и трябваше да се насладят на мига. Леганес бе успял. Бе стигнал Сегунда, бе стигнал Примера, бе бил Селта навън, а сега бе удържал финалиста в Шампионската лига. Да, Гаритано бе критичен, но малцина можеха да оспорят, че момчетата му заслужаваха щастието си. В съблекалнята има знак: „Ако седиш тук, е защото искаш да постигнеш нещо велико.”

Имаше заслуга във всичко това, разбира се, и то бе признато с последния съдийски сигнал. Хората не бяха приключили, нито звукът. Те пееха, скандираха и съпровождаха всяко действие. Шумът растеше с всеки шпагат, пресичане или бяг, докато в последната минута Мартин Мантовани плонжира да изчисти с глава топката на близката греда при ъглов удар и да спусне завесите точно след полунощ. Осемдесет и осем години по-късно те бяха тук и бяха непобедени. Пък и рекордьори: една победа, едно равенство, два мача без допуснат гол – нещо непостигано от дебютант в Примера от 87 години. Тимът е единственият в първата дивизия, който все още не е допуснал гол.

За всички времена.

Не е чудно тогава, че се чу звук като от буря, след като Мантовани изчисти последната опасност. Не е чудно, че каза: „Това мирише на слава.”

Някак си трябваше да е точно той: човекът, който бе на ръба от спирането с футбола само на 21 години; който заряза учението си за инспектор по безопасността на храните, за да дойде в Испания и да стане част от юношеските отбори на Атлетико заедно с Коке и Давид де Хеа, а все пак не стигна до втория ешалон – „професионалния” футбол, докато не стана на 30; който спа навън в Милано в нощта, когато отиде да си вземе позволяващия му да играе в Европа паспорт, увит в картонени кашони заедно с други прекарали тази нощ на автогарата; който дойде в Леганес от Овиедо през 2013 г. и изкара цялото това пътешествие с клуба, пътешествието на техния живот със спечелени две промоции.

Точно затова последното отиграване в първото домакинство на Леганес в елита, посрещнато с най-големия шум за вечерта и в цялата история на клуба, бе запазено за главата на Мартин Мантовани. Синя като „Бутарке”.

Сид Лоу, „Гардиън”