Кристиано – между величието и нелепостта
Бедничкият Кристиано Роналдо не бе пощаден от европейската преса и социалните мрежи в последните дни. Не, не заради това, че цели 20 пъти стреля без успех по вратите на Исландия и Австрия. Нито пък заради това, че изпусна 4-та от общо 10-те си дузпи с националния екип, 4 от последните си 8 въобще за Португалия и Реал Мадрид (б.пр. – едната бе срещу Владислав Стоянов в контролата с България), както и втора от 6-те решаващи досега в своята кариера на европейски, световни финали и в Шампионската лига.
Кристиано беше емнат от англичаните, германците, французите, въобще от всички, в един глас заради друго – че за пореден път се доказа като нетърпимо невъзпитано хлапе с думите си след мача с Исландия, че съперникът е с „манталитет на джудже” и „няма да постигне нищо в турнира”.
Истината е, естествено, че манталитетът на исландците подобаваше на възможностите им. Що се отнася до непостигането на нищо пък, за една страна като Португалия амбицията следва да е печеленето на Евро 2016, докато за Исландия е достатъчна победа самото класиране за финалната фаза на голям международен форум. Още повече че вземането на равенство срещу отбор с традициите и таланта на водената от CR7 селекция е най-епичният подвиг в историята на страната от откриването на Америка от Лейф Ериксон насам.
Кристиано не го разбра. Манталитетът на джудже е неговият. Трябва да си признаем това: никога преди него в историята на футбола не е имало личност, която да съчетава такова величие като играч с такава нелепост като характер. Роналдо е най-доброто доказателство за това, че човек може да е богат, красив и известен, дори да стигне до върха в професията си и да бъде смятан за втория най-добър в света в нея, и в същото време да е… бедняк. Колкото и да се заобикаля от Ферарита, Ролс-Ройси и супермодели, не е в мир със самия себе си и, дълбоко в същността си, не е щастлив.
Онова, което обаче хората трябва да разберат, е, че вината не е негова; че историята на неговия живот приканва разбиране и прошка. Баща му бе алкохолик, почти нямаше присъствие в живота му и умря, когато Кристиано бе на 20 години. Бащинската фигура бе узурпирана от банда лешояди, чиито единствен интерес бе да изцедят възможно най-голямата финансова изгода от неговите успехи. Той нямаше около себе си хора, които да имат добрината да опитат да „залепят” краката му здраво за земята, а само фалшиви ласкатели.
За да осъзнаете тъжната история, само трябва да изгледате документалния филм „Роналдо” – кинематографичен монумент на крехкия му нарцисизъм, получил дебют миналата година в Лондон. Там трикратният носител на „Златната топка” сподели, че няма много приятели във футбола и се доверява на малцина. В сцена от филма един от тези малцина – неговият агент Жорже Мендеш, произнася реч на частна вечеря за Кристиано и приятели и в нея с шутовска приповдигнатост превъзнася качествата на предпочитания си клиент, донесъл му най-голямата част от купищата натрупани досега пари.
Един нормален човек би реагирал с насмешка на словата на тази акула, тълкувайки безмерните хвалби като нелеп опит за шега. Роналдо обаче ги прие съвсем буквално, с естествеността на човек, който се има за Господ. Тъжно. Под това тяло на Адонис и образа на суперзвезда се крие истинската личност – тази на крехък невъзпитан момък. Колко добър късмет имаше досега в живота Кристиано! И същевременно колко лош…
Джон Карлин, „Ел Паис”