Той е Рома!
Това трябваше да се превърне в събитие. И се превърна. Този 28 май 2017 година ще остане впит в паметта на милиони тифози и в историята на Рома и италианския футбол, давайки ни две сигурни неща: че футболът е и винаги ще бъде въпрос на любов и че „Тоти е Рома”.
ВЪПРОС НА ЛЮБОВ
Първото бе илюстрирано в цялата си изключителна сила по време на онова, което може да бъде определено като Ден на благодарността. Защото такова чувство остана още по време на процесията към „Стадио Олимпико”, изпълнен докрай както в деня на празнуването на третото скудето.
Да се отдаде чест и да се каже „Благодаря!” на най-големия футболист и създател на емоции в историята на Рома и може би на италианския футбол изобщо – това бе мисията и го имаше очакването като преди уникално и неповторимо събитие, от онез, що не би пропуснал за нищо на света. Трябваше да бъде показана любовта към вечния шампион, приятеля, брата, сина, символа, мита, знамето. Трябваше да бъде прегърнат, приласкан, да му се даде да разбере какво е бил за своите хора и колко много им е подарил. Хиляди и хиляди екипи с неговото име върху телата на дечица, младежи, старци. Радостта, която държеше за ръка тъгата. Болката от сбогуването и щастието от продължилата 25 години прегръдка.
„Да се каже, че съм живял във времето на Тоти”, пишеше на едно знаме. „Исках да умра, преди да видя това”, се четеше на друго. Ревът при обявяването на неговото име от говорителя, многохилядния хор, онова „Има само един Капитан”, извикано и после повтаряно до самия край. „Олимпико” кипеше от любов. Без „ако” и без „но”! Чиста любов. Страст. Емоция. Адреналин. Е, коя е същността на футбола, ако не всичко това? А връзката между Франческо Тоти и неговите хора го обобщи идеално.
Могат да се изпишат хиляди и хиляди страници да се разкаже за кой ли път историята на момчето от Рома, което става футболист, капитан, символ, знаме и после легенда; за неговата връзка с града и с фланелката, за която както за никого другиго може да се каже наистина, че бе неговата втора кожа. Но всичко това е вече изказано, изписано. Няма нужда от думи.
Стигат само сълзите. Сълзи, потекли от очите на всички: на Тоти, на неговите почитатели, на неговите съотборници. Да, плакаха всички. Плакахме всички. На най-нежната, разчувстваща, дълга и топла обиколка на стадиона, която нашето калчо помни. Сълзи от любов. Защото футболът може да е бизнес и сделки, маркетинг и права за милиони и милиарди, ала всичко това идва впоследствие; защото е преди всичко останало въпрос на любов.
ТОТИ Е РОМА
Второто сигурно нещо от това прощаване бе изразено от тифозите в Курва Суд: „Тоти е Рома”. И ако имаше нужда тези хора да изразят себе си, те изпълниха отлично своя дълг. Написаха го, викаха го, показваха го.
Менажирането от страна на Лучано Спалети спрямо Ил Капитано бе изпълнено с горчилка и премного дразнещи изявления в тези две години и това струва на треньора освирквания от публиката. Нямаше каквато и да било нужда да се налага да се прави избор между Тоти и Спалети. Никога не е имало каквото и да било съревнование между двамата. Те са различни категории.
Но не е проблемът само у треньора. Опетнен от този сблъсък, който Тоти никога не бе искал, остана и клубът: отнесе го под формата на освирквания и президентът Палота при една от редките си появи в Рим. Тоти е мъж, който не умее да се преструва. Рядко някоя прегръдка е била по-хладна от тази, която по официалния ред трябваше да си размени с Палота по време на церемонията.
Имаше обаче твърде много любов към него, за да се изгуби тя насред полемиките. В края на обиколката на стадиона Тоти прочете вълнуващо прощално писмо. „Останете близо до мен!”, помоли той своите обожатели и завърши с: „Обичам ви!”. Франческо, бъди спокоен: няма да те оставят и за миг. Защото за тях Тоти е Рома.
После си свали лентата от ръкава и я постави на ръката на едно момче на 11 години от детските отбори на „вълците”. Предаване на мечтата към новото поколение. Онова момче бе Тоти отпреди 30 години. Точно тук сълзите излязоха от очите на Даниеле Де Роси, Раджа Наинголан, Костас Манолас, Алесандро Флоренци, Стефан Ел Шаарауи.
Сред „епичните” песни, озвучили обиколката на стадиона от Тоти и неговото семейство, което той прегърна здраво в опит да прикрие сълзите си, нямаше как да липсва „Благодаря, Рома!”. Мелодията кънтеше, докато капитанът пишеше символично върху една топка думите: „Кажи ми какво е това, което ни кара да се чувстваме приятели, макар да не се познаваме. Кажи ми какво е това, което ни кара да се чувстваме едно, макар да сме далеч. Кажи ми какво е това, което бие силно, силно, силно в дъното на сърцето, което ни спира дъха и ни говори за любов. Кажи ми кой е, кой е онзи, който ме кара да се чувствам важен, макар да не се броя за нищо; който ме кара да се чувствам цар, щом чуя камбаните в неделната утрин. Кажи ми кой е, кой е онзи, който ме прави боец в тоз пълен с проблеми живот и ми дава смелост, ако ти не ме обичаш.”Тифозите на Рома знаят отговора. В последните 25 години това бе главно и преди всичко друго Франческо Тоти. Чао, капитане, ядро на този град, вечен шампионе на италианския футбол. И благодаря!
Андреа Ди Каро, „Гадзета дело Спорт”