Не сглупявайте да будите звяр, който спи!
Преди няколко месеца интервюирах Тиери Анри и стигнахме до темата за Лионел Меси. Като повечето сред нас, дори и този велик френски спортист спира дъха си, когато гледа своя бивш съотборник в игра, и не намира достатъчно суперлативи, щом стане дума за него. Но тук той сподели един мъничък анекдот.
Според Анри част от вълшебството на Меси се крие в това, че дори и на тренировки проявява същия талант, спортна агресия и взривност, каквито показа в удивителния неделен Класико, който спечели за Барселона. На практика в разказа на Анри се усеща поуката от историята за Брус Банър/Невероятния Хълк.
„Не го ядосвайте! Няма да повярвате в какво се превръща, когато се ядоса”, бе главната линия от анекдота.
Съотношението между тренировки и мачове общо взето е пет към едно, така че ако Меси е изиграл почти 600 мача за своя клуб, ще да е имал около 3000 тренировъчни занимания в първия тим на „блаугранас”. Това е предостатъчно време да ти доскучае, да навлезеш в инертно състояние или да започнеш да убеждаваш сам себе си, че дори и да работиш със 75% интензивност, всичко ще ти е наред.
Не и Меси. Не и според Анри.
Той ми разказа как аржентинският гений губи самообладание, когато в тренировъчно мачле бива сритан или не сметне някое отсъждане за правилно, ала начинът му да се противопостави на тази несправедливост е не типичният, а да търчи навсякъде като обезумял, да печели топката обратно, да дриблира през всички и да вкара гол. И ще продължи да го прави отново и отново, докато не се успокои.
Медиите и публиката няма как да виждат тези неща. Но играчите има. Стотици, вероятно и хиляди пъти. Сега, когато утихне бурята след поражението на Реал Мадрид, може би щеше да е добре за Марсело да съзнаваше това.
Футболът е контактен спорт и когато казвам, че бразилският национал – чудесен играч и забележително добро момче – знаеше точно какво прави, когато стовари лакътя си върху устата на Меси, просто отбелязвам какво очите ми предадоха на мозъка ми като неоспорима истина. Тези неща са вечни и не превръщат Марсело в престъпник, а и подозирам, че съдийският екип просто е пропуснал случката, а не я е игнорирал.
Дошлото след нея обаче бе истински Брус Банър момент. Меси се събуди за живот. Бесен. Решен да накара някого да си плати.
Първо обаче ми се ще да отбележите нещо, ако все още не сте. Когато устата на Меси бе разбита и той лежеше на земята замаян и обилно кървящ, когато се наложи да играе с натъпкан бинт в устата и в носа, вдигна ли врява? Изкара ли си го на съдията? Или на страничния? Тръгна ли да гони Марсело по терена след това в играта, за да забие бутони в удобен момент в краката му? На всички тези въпроси отговорът е „не”.
Когато Серхио Рамос се превъплъти в Брус Лий срещу него с риск да му причини сериозна глезенна или коленна контузия, вбеси ли се Меси спрямо съперник, който има прецеденти с изгонване заради същото престъпление? Оплака ли се на съдиите с типичните фрази като „Колко пъти?!”, „Да не сте слепи?” или „Да не сте на тяхна страна?”, водещи до наказания?
И преди съм го разказвал, но за онези, които не го знаят, ще припомня първото си интервю с Меси в късното лято на 2006 година. Той точно бе преминал в лагера на „Адидас”, където бяха екзалтирани от подписването с това обещаващо хлапе. Когато обаче имаше ПР-събитие за пускане на продукт и Лео бе в списъка за интервю от четири-пет футболисти, не бе третиран като суперзвезда. Имаше малка завеска в кабинката и никаква опашка отвън. Никой не ми даваше зор да се разкарам след петата минута. Като се върна към този момент, бе леко чудновато.
Попитах го за ритниците, които вече бе започнал да получава. Като буен шотландец, признавам си, не го питах за леденото му спокойствие (до ден днешен има само един червен картон, и то напълно несправедлив), а защо не търси лична разплата с крака или юмрука си. Наистина си мислех, че е неизбежно един ден да изгуби разсъдъка си напълно и да си „разчисти сметките”.
Меси ми каза, че ако го ритат в първите минути на даден мач, го боли адски – в това отношение си е всъщност съвсем човек. След това обаче, отбеляза, толкова задълбава в играта, че не усеща почти нищо и иска само да си върне топката и с нея да накаже провинилите се.
Та това се случи и в неделя вечер: голът след удара с лакът от Марсело бе славен. Той бе катализатор на така бясна и интензивна реакция и един от най-хубавите голове на аржентинеца в дългата му кариера в Класиките, в които вече е топреализаторът. Дани Карвахал е отличен футболист, може би най-добрият десен бек в света в момента, но гледката как се разминава с топката при замахването си, докато Меси я повежда покрай него с по-слабия си крак преди точния завършек, ще остане запечатана задълго в паметта.
Това, което сега ще ви кажа, може да прозвучи спорно, но по мое мнение има повече неща, свързващи Серхио Рамос с Меси, отколкото първоначално човек би могъл да си помисли. Рамос също е в някаква степен вълшебник: неспирно показва несломим дух и вкарва славни голове в последната минута с чистата си проба воля за победа, която произтича от същия извор, от който черпи и Меси.
Всеки от двамата играе по свой собствен сценарий от комикс. Те не виждат мачовете, както ние ги виждаме; виждат битки, които са незавършени, докато те не напишат драматичната развръзка. Разликата е, че когато Рамос стигне до своя Брус Банър момент, това обичайно се случва от нищото и без явна причина. Изпускане на резервоара с кръв към мозъка и картон с цвета на кръвта. Мисля, че вече има 22 червени картона, може и да са повече.
Всичко горепосочено от двамата помогна за обръщането на този мач. Да, напълно е вярно, че Мадрид изглеждаше, че ще превърне този мач в метафора за цялото управление на Зинедин Зидан. Не е вина на треньора, че Рамос направи каквото направи, нито че Каземиро се движеше по ръба на бръснача и във втори пореден мач флиртува с червения картон.
Влизането на Хамес Родригес след оставането с човек по-малко също изглеждаше странно. Но когато „лос бланкос” изравниха, обърнете внимание какво ги връхлетя впоследствие: внимателният подход бе не просто пренебрегнат, а направо пръснат във въздуха като новогодишни конфети на пътя на настъпващ ураган.
В този етап от сблъсъка Мадрид играеше с трима в защита в система 1-3-3-3. Но почакайте малко: от тези трима отзад двама бяха Марсело и Карвахал, които при чудесния гол на Хамес бяха в позицията на крила, та реално само Начо игра бранител.
Това е удоволствие да се гледа за неутралните зрители, а възможността на Зидан да променя мачове с талантливо подкрепление от пейката (било Лукас Васкес, било Хамес, било Алваро Мората, Иско или Марко Асенсио) е нещо емблематично за режима на френската легенда. Но когато Сержи Роберто се впуска в онзи целеустремен, дроборазбиващ, интелигентен бяг в точното пространство, се чудя къде е Каземиро. Е, той е на пейката, защото Зидан го извади за негово добро. Когато Барселона прави атаката отляво със заобикаляне отвън от бека и топката се връща към Меси, би ли бил на точното място Рамос, за опита да направи блок? Би ли могъл да направи крачки напред и преди това да помогне за затварянето на пространството за Сержи Роберто?
Никога няма да узнаем това. Онова, което обаче знаем, е, че той и Марсело опитаха да използват физически тормоз, за да подчинят Меси. Вместо това го превърнаха от благовъзпитан гений в неразрушим супергерой, който разкъса фланелата си и я вдигна високо над своята глава (за да се види ясно името на гърба) пред трибуните на „Сантиаго Бернабеу” – жест, който сега ще се превърне в един от великите, иконични моменти в испанския спорт за векове напред.
Тъй че си научете урока: не вбесявайте Меси! Ако сте срещу му, няма да ви хареса в какво се превръща после.
Греъм Хънтър, ESPN