Змиите в Лестър изстискаха душата от футбола

Те следва да са подготвили наистина изключително назначение. Всъщност направо чудотворец. Човек, който по неосъзнаеми дори и днес пътища е извел свой отбор до най-великото постижение в историята на футболните предводители.

Не, всъщност няма как да са. Защото този човек е Клаудио Раниери, а Лестър го уволни.

Трудно е да си представим по-жалко, обезкуражаващо и направо потискащо решение в историята на футбола. Забравете емоционално приповдигнатите пляскащи, безплатните бири „Сингха”. Когато ножът опря до кокала, собствениците на Лестър се оказаха неподготвени. Оказаха се змии, които през цялото време твърдяха, че стоят зад своя мениджър, а накрая му забиха нож в гърба. И то посред сблъсък в осминафиналите на Шампионската лига, в първата част от който несломимият дух от миналия сезон се пробуди. Някои биха казали, че е за първи път този сезон.

Да, Лестър загуби в Севиля. Но вкарвайки гол на чужд терен срещу по-добрия си съперник, поражението с 2:1 се чувстваше едва ли не като победа. То подхрани спомените за един триумф на отбора срещу всички залози и даде надежда, че вятърът може да обърне посоката си и да задуха отново в платната на „лисиците”. А сега това – Раниери го няма. Болезнено решение, казаха собствениците. Не достатъчно болезнено, за съжаление.

Раниери така и не получи уважението, което си заслужи, още от самия ден на славното си коронясване. Нито от своите играчи, които го заляха обилно с алкохол пред камерите, докато се готвеше да говори пред световните медии, нито от своите началници, отдали се на парадиране на стадиона с портрети на тайландското кралско семейство.

Образът на Раниери трябваше да бъде издигнат там в онзи ден, точно както трябваше именно Раниери да получи възможността да завърши това епично приключение. Без значение дали щеше да приключи с изпадане, или с оставане в Премиър Лийг. Шон Дайш изпадна с Бърнли, ала клубът му знаеше с какво разполага в негово лице и запази вярата си у него. И това бе възнаградено с бързо завръщане в елита и, поне досега, огромно надскачане на всички очаквания.

Раниери не заслужаваше ли същото отношение? Не трябваше ли да му се даде възможността да поправи кривините на този сезон, без значение от завършека? Не, не му се даде и една година време след най-забележителната, нелогична шампионска титла, след едно така епохално постижение, поставило Лестър Сити на такива места по картата, които в клуба не са си и представяли, че съществуват.

Говори се, че Мохамед Али можел да погледне през илюминатора на кой да е самолет над кой да е континент с ясното съзнание, че всеки под него на земята знае кой е той. Това важеше с пълната сила и за Лестър през май миналата година. Нямаше тогава вече Лайсестър в Америка. Лестър! Лестър Сити! Невероятно известен, дори и сега. Аутсайдерите, които ще са мерило за всички от тази черга во веки веков. Лестър промени спортния ландшафт, промени нашите очаквания, дори промени залозите на букмейкърите. Вече коефициентът на никой отбор за титла не е 5000/1.

Дори и този сезон „лисиците” продължават да ни изумяват: те с лекота прескочиха групата си в Шампионската лига – дори Тотнъм не се справи с тази задача – и са днес само на победа с 1:0 у дома си срещу Севиля от класиране на четвъртфиналите. И това е в момент, в който се предполага, че са на ръба от велика катастрофа.

Представете си само какъв времеви кредит биха дали феновете на тима на Раниери преди всичко това. Каква би била лоялността им към човек, който би им донесъл титлата в Премиър Лийг и дълъг поход в Шампионската лига. Пет години? Десет? Доживот? Е, в крайна сметка италианецът не получи дори и девет месеца.

А това е решение, което може да струва милиони. Не милиони по отношение на финанси, което естествено е върховният дразнител за вече бившите работодатели на Раниери, а по отношение на подкрепа – фенове, последователи, влюбени във футбола хора, които тази сутрин може би чувстват, че тази игра вече не е за тях; че спорт, който поставя толкова ниска стойност на ценности като почтеност и човечност, който вече не признава за нищо безпрецедентните постижения, е наистина изгубил пътя си и своята душа.

Роман Абрамович уволни Роберто Ди Матео месеци след спечелването на Шампионската лига. Карло Анчелоти си замина година след спечелването на дубъл в първия си сезон. Тогава бяхме отвратени, факт, но и разбирахме причините. Челси все пак вече се смята за огромен клуб. Там поставят стандарти и изисквания. Търсят равнопоставеност с Реал Мадрид. Елитните клубове са треньороядци.

Но това е Лестър. Това е клуб, който никой, ама наистина никой не си е и помислял, че може да стане шампион на Англия. Дните на равнопоставеност между клубовете от различни етажи са минало – така смятахме ние и бяхме се примирили с този факт. А тогава се появи Раниери и ни накара да преосмислим концепцията си за възможното и невъзможното.

Неговото постижение да изведе Лестър до титлата в Премиър Лийг си остава най-най-най-великото в съвременната ера в спорта. По-велико от това на Ливърпул в Истанбул, от требъла на Манчестър Юнайтед с онзи обрат срещу Байерн (Мюнхен), от Непобедимите на Арсенал, от Супер Боул 2017, от Чудото на Медина (б.р. – обрат в полза на Европа срещу САЩ в последния ден на Райдър Къп 2012).

Колкото и чутовни да бяха всички тези подвизи, те не бяха смятани за а приори невъзможни. Бяха извършени от добри отбори, велики играчи, елитни състезатели. За Раниери бе различно миналата година.

Той изкара елитно качество от отритнати отвсякъде помияри, и то във време, в което футболът е управляван от парите както никога преди. Той изведе един поел към изпадането отбор към невъобразими висини. И какво му донесе това? Не и дори девет месеца доверие. Не и дори елементарното уважение от работодателите му да се отнесат с него честно и открито. Или поне да му позволят да завърши сезона в Шампионската лига, който той осигури.

Мартин Самюъл, „Дейли Мейл”