Утре принадлежи на Господ (оцелелите от Шапе разказват – част II)

На 28 ноември 2016 г. полет 2943 на „ЛаМиа” замина от Боливия към Колумбия. На борда бяха играчите, треньорите и администраторите на футболния клуб Шапекоензе към финала на турнира за Копа Судамерикана, първи в 44-годишната му история. Самолетът катастрофира при наближаването на летището. Едва шестима от 77-те пасажери оцеляха, в това число трима от играчите. Отделете малко време за тяхната смразяваща, но и поучителна история. Ето и втората част от нея.

ЖАКСОН

Онова, което мога да ви разкажа от състоянието си на кома, е как чувах хора да говорят на испански. Имах особеното чувство, че ми липсва това да чуя познат глас. Исках да чуя глас на някого, когото познавам, за да почувствам уют. Затова, когато се събудих в интензивното отделение и видях до мен в стаята татко, майка и приятелката ми, моментът беше много силен. Точно това ми беше липсвало.

Бил съм в кома четири дни и главата ми бе много разбъркана. Що се отнася до инцидента, мозъкът ми по някакъв начин го бе блокирал. Не включвах телевизора, семейството ми нищо не казваше, а аз и не исках да зная. Имах идея какво се е случило, ала си мислех, че повече хора трябва да са оцелели, че инцидентът не е голям, че може би просто е аварийно приземяване и всички са добре.

Помня само как болничният психолог дойде в стаята ми по някое време и ми каза: „Твоят самолет е катастрофирал и е експлодирал. Всички са умрели. Ти си жив, но вече няма да можеш да играеш футбол.”

Когато каза това, всички онези мигове започнаха да се връщат в съзнанието ми. Помислих си за всичките ми приятели и много, много се натъжих. Тогава семейството ми ми каза, че съм изгубил десния си крак и че никога вече няма да играя футбол. Първата ми реакция бе: „По-добре без крак отколкото без живот. Благодаря на Господ, че още съм тук!”. По-късно разбрах, че Алан и Нето също са оцелели, и това ми даде допълнителна мотивация да продължа да се боря.

НЕТО

Аз бях последният открит. Лежах под развалините осем часа. По-късно спасителите ми разказаха всичко. В ранните сутрешни часове повечето от тях вече били напуснали мястото на катастрофата. Полицията била още там само за да защити телата и да събере вещите ни. Изневиделица един от полицаите казал: „Ей, чувам нещо…”. Дошъл да провери, защото си помислил, че е чул нещо. Колегата му рекъл: „Невъзможно е. Минаха осем часа!”. Той обаче настоял: „Не, не, не! Замълчи! Чух нещо.”

И ме чули да стена. Тогава се втурнали по посока на звука. Полицаят осветил мястото с телефона си. Започнали да издърпват три крайника и части от самолета. После видял лицето ми, което не било много за гледане. Бил съм размазан.

Освободили ме от тежестта на останките и ме поставили в пикап. Отнело един час да ме свалят от планината в малка клиника. Очите ми били преобърнати, изцяло бели. Казаха ми, че съм приличал на мъртъв. Някак си обаче все още съм дишал. По-късно ми казаха, че никой не си е мислел, че ще прескоча трапа. Когато се събудих от комата, сестрата, която е била до мен в линейката на слизане от планината, дойде да ме посети. Стоеше до вратата и гледаше с неверие. Когато ме прегърна, цялото ѝ тяло се тресеше. Тя чувстваше ръцете и раменете ми и повтаряше: „Не вярвам, не вярвам!”.

Тогава осъзнах колко невъзможно е било всичко. Беше чудо, че все още съм жив, след като са ме открили в такова състояние.

АЛАН

Аз съм бил само на няколко милиметра от пълната парализа. Гръбначният ми мозък бил притиснат от костта, но тя не пробила. Ако спасителите бяха опитали прибързано да ме грабнат и вдигнат, можеше да сбъркат и костта да пробие в костния мозък, а с това всичко щеше да се свърши. Толкова много неща са се случили, за да бъда спасен. Дължа живота си на много хора. Докторът, който ме оперира, е един от най-добрите хирурзи в Южна Америка. От всички доктори на континента точно той се е случило да бъде в Колумбия в точно този момент.

И, разбира се, да не забравяме как си размених мястото в самолета заради Жаксон.

ЖАКСОН

Повиках Алан да седне до мен в самолета. Бяхме големи приятели повече от 10 години. До голяма степен си живеехме заедно. Навсякъде ходехме заедно. На полети за мачове обаче Алан обичайно седеше в задната част на самолета, за да се опъва на трите седалки и да спи. На полета към Колумбия той пак бе отзад. Аз седях сам, затова го повиках при мен по прякора му – Мишката, защото е хърбав и малък като мишка.

-         Ей, Мишка, ела да седнеш при мен да послушаме музика, брато!

-         Не, не, ще си седя тук отзад. Искам да спя – отвърна.

-         Хайде бе, Мишка, хайде!

Не зная защо, но не спирах да настоявам, та накрая той дойде. И 30 минути по-късно се случи всичко онова…

АЛАН

Като човек види всичко случило се, няма обяснение за него. Това е невъзможното. Това е чудо! В Колумбия излязох от болницата на двата си крака. Когато се върнах в Шапеко, цялото ми семейство ме очакваше. Беше много емоционален момент.

ЖАКСОН

Аз не исках да се налага баща ми да ме води до тоалетната или до канапето. Помня, че се прибрах в Сао Пауло със семейството си и едва-едва стоях прав заради огромната болка. И казах на доктора: „Не искам да омаловажавам работата Ви, но ако има нещо, което може да ми помогне отново да проходя, каквото и да е, ако ще и да е съпроводено с много болка, ми кажете! Да го направим! Аз ще го сторя. Искам да се върна в Шапеко на двата си крака.”

Когато проходих отново, и то пред очите на родителите ми, бе най-емоционалният момент.

НЕТО

Мен най-много ме разчувства, когато видях децата си. Имам близнаци: момче и момиче на по 10 години. След катастрофата жена ми ги оставила в Бразилия при сестра си, тъй че не ги видях, докато не ме изпратиха обратно в родината. Когато те дойдоха да ме посетят в болницата, лицата им бяха… Те бяха изумени. Тялото ми бе толкова изхърбавяло и с белези навсякъде. Гледаха към мен, сякаш бях призрак. Казах им: „Ей, няма ли да дадете една прегръдка на баща си?”.

Това бе първият път, в който те ме прегърнаха, без да промълвят и една думичка. Плакаха дълго време, пет или десет минути. Не можеха да говорят. Просто ме прегърнаха и плакаха. Бе плач от облекчение: „татко ни е в лошо състояние, но е жив и се е върнал”.

Помислих си за моите приятели, които вече не са между живите, и за техните деца. Това бе най-емоционалното състояние досега в моя живот.

АЛАН

Най-трудният момент бе, когато започнахме да осъзнаваме ситуацията, какво наистина се е случило. Когато започнах да се подобрявам и вече не бях упоен, започнах да забелязвам липсата на хора, които съм обичал. Бях много близък с вратаря ни Данило и с жена му Летисия и сина им Лорензо. Когато осъзнах, че Данило го няма… това бе най-болезненият миг за мен. Неописуемо. Данило бе много специален човек в моя живот и си мисля за него всеки божи ден.

ЖАКСОН

Едно нещо, което не искаме, и ще продължим да повтаряме това, е хората да забравят нашите другари, които ни напуснаха. Отишлите си от този свят хора са герои. Загубата на толкова много приятели… хора, които бяха синове, бащи, братя… е наистина трудна за преглъщане. Защо трябваше да се случи всичко това?! Можеше да бъде избегнато.

НЕТО

Авиокомпанията е пестяла от гориво, слагайки минимума отново и отново в чартъри с толкова много други отбори. Като погледнем фактите, става ясно, че рано или късно подобна трагедия неминуемо е щяла да се случи. Авиокомпанията е искала да спести малко пари, пък накрая отне живота на много хора. Винаги се говори за пилота и за това как той сбъркал, което си е факт, ала според мен има много замесени виновници. Например кой е оторизирал излитането на самолет без достатъчно гориво? Заобикаляли са регулациите. Мисля, че тук са се редували грешка след грешка, защото няма кой да оторизира подобен полет, без да се облагодетелства с нещо.

Много исках Господ да постави честни и компетентни хора да разследват този случай, защото всички замесени трябва да платят за случилото се. Само защото пилотът е мъртъв не може да се говори, че има въздадена справедливост. За съжаление тук говорим за човешката алчност… Знаете какво пише в Библията: сребролюбието е началото на всички злини.

ЖАКСОН

Все още ми се струва, че това не се е случило наистина; че всички останали са отишли някъде на пътешествие и ще се завърнат. Аз, Нето и Алан говорим много за това: как всичко отново ще стане нормално и отново ще играем футбол заедно всички.

АЛАН

Помня как преди няколко месеца Нето и аз играехме видеоигра и си говорехме за това как някои от съотборниците ни играеха. Казах му:

-         О, човече, помниш ли как Сержио Маноел играеше така и така?

-         Човек, имам чувството, че тези момчета още са тук – отвърна ми.

И тогава много се натъжихме. Това са моментите, в които осъзнавах, че тях наистина вече ги няма, и са крайно болезнени.

НЕТО

Ще зная, дори и да умра, че отивам на едно по-добро място. След всичко това вярвам, че Господ ще ме напътства, както и че Той се грижи за всички, които не са тук днес.

ЖАКСОН

Минали са едва осем месеца след инцидента. Не може да се намери обяснение нито за катастрофата, нито за нашето оцеляване. Научих се да спирам да търся отговори. След пет месеца рехабилитация Алан отново играе за Шапе, че и игра срещу Меси. Нето пък тренираше отлично, докато не си контузи коляното.

Ами аз? Е, да, аз изгубих крака си. Но ходя, шофирам, живея щастлив живот. Вярвам, че ако имаш добро отношение, ако още помниш как да се усмихваш, всичко ще бъде наред. Не съм изгубил вкуса към живота, особено след всичко случило се. Винаги съм се будел с усмивка, още от когато бях мъничко момче, което мечтаеше да стане вратар. И благодаря на Господ, че имах възможността да изживея тази мечта в продължение на 12 години. Получих тази благословия в живота си.

Живея за мига. Живея за днес. Утре принадлежи на Господ.

АЛАН

За мен да празнуваш живота е най-важното нещо. Ако катастрофата ми е дала урок, е този, че не зная какво ще се случи след 10 минути, не зная какво ще се случи при напускането на тази стая. Моето послание към всички наши зрители, слушатели и читатели е да преследват мечтите си. Ако наистина искаш да направиш нещо, направи го! Живей живота си на пълни обороти! Не знаеш какво ще ти донесе утрешният ден.

НЕТО

Преди да се качим на онзи самолет за Колумбия, сънувах, че се връщаме в Шапеко след финалите и всички по улиците крещят: „Ние сме шампионите!”. Толкова много щастие и толкова много любов. Представях си се върху голяма пожарна, минаващ на празничен парад през целия град.

Когато се върнах в Шапеко след инцидента, трябваше да го сторя със самолет от Колумбия и бях много уплашен. След приземяването ни заплаках. Бях залят и превзет от емоции. После, при слизането от самолета и на влизане в терминала, видях как е претъпкано от показващи подкрепата си към нас хора. Отидохме в болницата и там беше същото. Навсякъде имаше любов. Беше сюрреално. Беше свръхемоционално.

Когато се завърнеш след подобно изживяване, си се променил. То те бележи завинаги. Ако обаче трябва да съм честен, все още мисленето ми си е същото: все още виждам доброто в света. Катастрофата ме научи да оценявам малките радости в живота.

Помня как в болницата бях с пелени и не можех да си взема душ сам в продължение на месеци. Сестрите идваха и ме бършеха с кърпи. Когато се подобрих и най-накрая можех да ходя сам под душа, при почувстването на водата върху кожата си за първи път след толкова време почти се разревах. Не бях изпитвал подобно чувство: все едно усещах водите на Карибите.

А когато ритнах футболната топка за първи път след катастрофата, отново се почувствах дете.

В онзи ден се предполагаше, че трябва да умра. Произнесох последните си думи на висок глас. Господ ми даде втори шанс и ще направя най-доброто според възможностите си, за да почета моите отишли си приятели.

Сам Роблес, „Дъ Плейърс Трибюн”