Питър Калиендо пред Sportal.bg: Страни като България са бъдещето на европейския бейзбол
Българите имат здрава психика, бих водил български отбор навсякъде, по всяко време, твърди американският треньор
На 22 юли в България пристигна най-опитният американски треньор по бейзбол, който някога е бил у нас – Питър Калиендо. Бившият коуч в националния отбор на САЩ пое ангажимента да помага на българските национали на европейското първенство в Дивизия Б в Белград (Сър, 24-29 юли), където "трикольорите" заеха пето място от шест отбора и запазиха мястото на страната ни във второто ниво на Стария континент.
След това 56-годишният специалист бе водещ лектор на двудневен треньорски курс в София, организиран съвместно от европейската конфедерация (СЕВ) и американската компания "Интернешънъл спортс груп" (ISG), на която Калиендо е вицeпрезидент. Почти месец по-късно американецът с италиански корени се съгласи дистанционно да направи своята равносметка за преживяното в България в интервю за Sportal.bg.
- Какво научихте за българския бейзбол след една седмица с националния отбор и два дни с най-мотивираните наши треньори?
- След повече от 15 треньорски семинара из целия континент имам богат опит с европейския бейзбол. Бил съм и треньор на националния отбор на Белгия. Научих колко корави са българските бейзболисти по време на състезание. Те имат способност да отвърнат на удара, след като са понесли поражение. Това не е лесно за преподаване, нито пък е лесно да откриеш играчи с такива възможности. Треньорите и играчите в България изпитват страхотна страст към играта, те обичат бейзбола безусловно. Знам, че може би много хора ще помислят, че казвам това, защото звучи добре и помага на българския бейзбол, но това е истината. Това беше едно от най-добрите бейзболни изживявания, които някога съм имал. А смятам, че съм имал достатъчно за 38 години в играта. Подписвам се, Питър Калиендо, бивш коуч в националния отбор на САЩ.
- Все пак, колко стресиращо за Вас бе това преживяване?
- Забавен и добър въпрос. Що се отнася до треньорския курс, не беше стресиращо. Това беше наслада. Треньорите искат да се учат, а ние искаме да им помагаме колкото е възможно. По време на семинара разчитахме на много хумор и треньорите реагираха впечатляващо. Искахме да им покажем колко е важно чувството за хумор, когато става въпрос за обучение на деца. Колкото до европейското първенство в Белград, там се чувствах по-скоро безпомощен, отколкото стресиран. В първите два-три мача не можех много да помогна на отбора. Просто защото не познавах никого от играчите, не знаех какво могат да правят, как се справят в определени ситуации под напрежение. Може да прозвучи егоистично, но аз го наричам увереност. Ако имах повече време с българските национали, щяхме да се класираме на първо или второ място. Имахме много добър японски мениджър
(б. а. – Такеши Фуджимори)
, който е забележителна личност, но той също изучаваше играчите. Ако познавахме по-добре отбора, несъмнено щяхме да играем финал в Белград с неговите треньорски възможности.
- Можете ли да сравните това начинание с някое от другите Ви безбройни приключения – в Европа или някъде другаде?
- Сравнението е трудно, защото все повтарям едно нещо – тези момчета бяха толкова психически стабилни, че е трудно да намериш такива на много места по света. Разбира се, има и други страни с устойчиви играчи, но аз бих водил български отбор навсякъде, по всяко време, защото тази упоритост и непримиримост много трудно се открива или възпитава. Специално на европейското първенство в Дивизия Б може да видиш много лабилни бейзболисти, които непрекъснато се оправдават със съдиите, ситуациите и какво ли не. Да, съдиите не бяха много добри, не бяха квалифицирани, но това е нещо извън нашия контрол, няма какво да се направи. Нашите момчета се справиха чудесно с това и останаха концентрирани върху следващото хвърляне, върху следващия ининг.
- Научихте ли нещо ново за бейзбола? Например, че може да се играе дори без достатъчно питчери?
- Научавам по нещо ново за играта всеки ден, всяка седмица, всеки месец и всяка година. Това, което знаех, но сега си припомних, е, че може да играеш с ограничен брой хора в защита, ако те са фундаментално добри в хвърлянето, хващането и филдирането и плюс това са добри атлети, каквито българите са – те могат да играят на няколко позиции, но с малко питчери може да се състезаваш до определено ниво. България имаше общо 15 играчи в състава си, а всички останали отбори участваха с по 24-ма, много от които питчери. Ако имахме още двама питчери, крайните резултати щяха да са различни. Другият всеизвестен фактор, който тимът ни частично преодоля, е, че няма как да се състезаваш на такова ниво без съвместни тренировки и мачове преди самия турнир.
- Какво бъдеще виждате за бейзбола в България?
- Ако ресурсът се насочи към развитието на треньори, които на свой ред да започнат да привличат деца да играят бейзбол, то бъдещето ще е много светло. Има достатъчно треньори и играчи със страст да развиват играта, но има нужда от хора и средства за инвестиция в основата. Както казах, българите разполагат с нещо, което много трудно се учи – ментална издръжливост. Ако по-възрастните играчи станат треньори, те могат само да укрепят здравата психика, необходима за бейзбола. Освен това те могат да бъдат пример за по-младите и децата. И накрая, ако българският бейзбол успее да клонира усилията и работата на Стефан Бешков, спортът ще прогресира. Това е един от най-усърдно и най-умно работещите хора в бейзбола в световен мащаб.
- А как виждате бейзбола на глобално ниво? Има ли олимпийско бъдеще отвъд Токио '20?
- Бейзболът се разраства по цял свят благодарение на лидерските качества на треньорите и работата на доброволците по клубовете от всички континенти. Те работят здраво в корените, за да привлекат децата да играят бейзбол – в клуба, в държавата, в региона... Има федерации и управленски органи като европейската конфедерация (СЕВ), които знаят, че основата е развитието на треньори и деца. Има и много, които все още не го разбират, но ние се надяваме, че и те ще съзрат светлината. В ISG вярваме, че страни като България са бъдещето на европейския бейзбол. Смятаме, че Източна Европа е новата бейзболна граница на континента.
- Ще има ли някога истинско сътрудничество между МЛБ и МОК, за да може един ден най-добрите бейзболисти да представят своите държави на олимпийските игри?
- И двете страни работят усилно по този въпрос, но това въобще не е толкова просто, колкото може би изглежда на някого. Има толкова много фактори и отделни личности, които трябва да се координират, за да се случи това. Но те работят в тази посока, наистина. Не е достатъчно само да се каже, че най-добрите ще играят. Има толкова много собственици на отбори с техните основателни притеснения, има играчи и агенти, които първо трябва да помислят за своето бъдеще, а и още много замесени страни. Но щом Майкъл Джордан – най-великият спортист за всички времена, каза, че най-паметното усещане в живота му е било да играе на олимпиадата, аз съм сигурен, че и много бейзболисти се чувстват по същия начин.
- Комисионерът на МЛБ Роб Манфред каза, че ще направи всичко възможно да съхрани Световната бейзболна класика. Ще успее ли?
- Да. Може да се каже, че той дълбоко вярва, че Класиката е от огромно значение за разрастването на играта по света. Той го заяви недвусмислено, когато беше в Корея по време на тазгодишното първенство, така че вярвам, че турнирът ще продължи. Посещаемостта и ТВ аудиторията през 2017 г. бяха рекордни. Мачовете бяха много вълнуващи. За бейзболните федерации по цял свят е важно Световната класика да съществува, защото тя им помага за развитието в собствените им страни.
- Колко от бейзболистите, които някога сте тренирали, са стигнали до Мейджър лийг?
- Имах късмета да работя с много играчи в националния отбор на САЩ и в независимите професионални клубове. От отборите, на които съм бил треньор или генерален мениджър, излязоха 26 бейзболисти, които стигнаха до МЛБ. Най-големите имена са Джейсън Уърт от Вашингтон Нешънълс и Дейвид Рос от шампионския състав на Чикаго Къбс. Но, разберете, моята работа като треньор или генерален мениджър с тях няма нищо общо с пробива им във Висшата лига.
- Имате ли любим отбор в МЛБ?
- Като малък харесвах Бостън Ред Сокс. Записвах на видео касети мачовете им от Световните серии през 1975 г., едни от най-добрите в историята. Също така бях фен на Пийт Роуз заради начина, по който играеше – здраво през цялото време. Сега харесвам Чикаго Къбс, защото предпочитам дневните мачове пред вечерните.
- Ще се наложи ли на феновете на Къбс да чакат още 108 години?
- Не. Следя Тио Епстайн
(б. а. – генералния мениджър на "мечетата")
и неговия екип повече от четири години. Те имат план, те са напредничави, те винаги правят необходимите настройки. Много са добри в това, което правят. Вече го доказаха и с Бостън, и с Чикаго.
- Ще Ви разкрия една тайна. Моят любим отбор е Торонто Блу Джейс. Чакам го само от 24 години...
- "Сойките" се справиха чудесно миналата година. Не харесвам отношението им към играта, но наистина са добри. Познавам добре техния коуч на първа база Тим Лайпър.
- Кой смятате, че ще играе в Световните серии тази година? Лос Анджелис Доджърс и Хюстън Астрос изглеждат явни фаворити, но такива ли са наистина?
- Не следя внимателно МЛБ, защото непрекъснато пътувам по света заради бейзбола. Все пак смятам, че Доджърс има много добър шанс. Ако няма контузии, Нешънълс също може да спечели титлата. Но не подценявайте Чикаго Къбс. Отборът започна бавно, няма миналогодишния сезон, но вече направи няколко промени, така че бъдете готови за страхотен финален спринт. Освен това аз съм голям привърженик на работата на Джо Мадън като треньор и мениджър. И имайте предвид, че едно от най-трудните неща в бейзбола е да защитиш титлата си.