Тийнейджърът Тайсън правел сутрин по 500 лицеви опори и коремни преси

Втората част от биографията на Майк Тайсън на пазара от 1 юни

Втората част от биографията на Майк Тайсън ще бъде големият хит на летния книжен пазар в България. Изданието със заглавие „Създателят на Майк Тайсън“ отправя един по-различен поглед върху живота на Железния. Основният акцент е върху треньора на Тайсън – Кас Д‘Амато. Взаимодействието между двамата има за резултат един от най-доминиращите шампиони в историята на бокса.

Книгата ще бъде на пазара от 1 юни, а ден по-късно е официалното представяне в парка пред НДК от 12.00 ч. Цената на изданието е 25 лв. с меки корици и 32 лв. с твърди.

Със съдействието на ИК „Жануа’98 представяме на вашето внимание няколко откъса от книгата:

Целият ми живот се промени на 20 юни 1980. Всъщност беше седмица по-късно. В продължение на няколко месеца посещавах Кас, слушах неговите обещания за слава и богатство, но не бях напълно готов. Нямах представа как да стана онова момче, за което той приказваше. Веднъж, когато се прибрах обратно в Трайън, гледахме повторението на първия мач между Шугър Рей Леонард и Роберто Дюран. И двамата мъже бяха агресивни, но в същото време неуловими. Те си скъсваха задниците от бой, от което дъхът ми спираше. Изведнъж всичко просветна. Най-сетне боксът ми стана ясен.

Зрителите пляскаха и изтрещяваха, а моят пенис се надърви. Исках хората да аплодират мен. Цялата ми умствена и телесна енергия се сля в едно. Разбрах, че това, което се случваше с моя живот, щеше да се пренесе на ринга.

„Ще посветя моя живот на това – помислих си. - Ако не се занимавам с него, по-добре да умра.“

Не се очакваше да ме пуснат от Трайън преди октомври, но Кас се разбра с моя социален надзирател Г-жа Коулман. Понеже бях доста голям за четиринадесетгодишен, те решиха, че ще бъде по-добре за мен да започна училище с останалите в класа през септември. Тя обожаваше Кас до смърт. Той беше един от онези бели хора, които знаеха как да приказват с малцинствата. Трябваше да съм седми клас, но ме пуснаха в осми, защото просто бях толкова огромен и дяволски плашещ.

В началото беше трудно да се адаптирам. Идвах от мизерията, от институция за малолетни престъпници и изведнъж се превърнах в хлапе от средната класа в един бял квартал. Все едно да дойдеш от ада и внезапно да се озовеш в рая, като продължаваш да бъдеш дявол. Бях на четиринадесет, а никога в моя живот не бях виждал роза на живо, само по телевизията. Можете ли да повярвате? Смятах, че само богаташите имат рози. Когато за първи път останах в къщата, попитах Камила дали може да получа няколко. Тя отряза от тях и ги аранжира. Дали това не беше прищявка на един беден черен шибаняк? Не знаех, че бих могъл да си купя цвете за два долара. Когато видях розата, си помислих, че съм във Форт Нокс. (строго охранявана база, в която се помещава американското военно командване). Веднага, след като се преместих, откраднах пари от портфейла на Теди Атлас. Наистина. Беше просто един рефлекс.

„Само той е откраднал парите – отиде Теди при Кас и му се оплака. – Нищо не липсваше, преди той да дойде тук.“

„Не, не е той“, отвърна просто Кас.

В някое тъмно ъгълче на моето съзнание вероятно съм планирал да обера и Кас. Но, след като се установих и приех мисията на Кас, успях да избия този порок от мен.

Училището беше доста мъчително. Бях доста по-голям от моите съученици. По онова време тежах 95 килограма. Когато влизах за пръв път в класовете, останалите мислеха, че съм учителят. Чувствах се като лайно. Училището не беше мястото, където исках да бъда. Никога не беше част от моето битие. Желаех единствено да бъда боксьор.

Не познавах много черни хлапета в училището. Може би около 20% от учениците бяха черни. Именно те не ме приемаха, защото живеех при бяло семейство. Наричаха ме Могъщия Джо Йънг, (Могъщия Джо Йънг е американски филм. Героят е едноименна горила, която има мач със световния шампион по бокс в тежка категория Примо Карнера), защото бях толкова огромен. Познавах няколко хлапета от залата, но не беше лесно да формирам нови приятелства, защото бях срамежлив. Станах приятел с част от останалите отритнати, особено с друсалките. Размотавах се в техните домове и пушех ганджа. След това разбрах, че моят съквартирант Франки също беше тревоман и започнахме да павкаме заедно.

Основната причина, поради която мразех училището, беше защото ме разсейваше от тренировките в залата. Ставах около четири сутринта и правех леки кросове. След това се връщах в моята стая за около петстотин коремни преси и лицеви опори. После можех да направя десетина спринта около имота, тичайки напред-назад. Всичко това беше преди училище.

Първият път, когато Боби Стюърт дойде за спаринг с мен, след като се бях преместил, Кас му каза: „Не се бъзикай с Майк. Напреднал е неимоверно, повярвай ми.“

Чак по-късно разбрах как Боби беше тренирал по два пъти на ден, само за да бъде равностоен с мен. Започнахме спаринга. Той се справяше доста по-добре от мен, а аз започнах да мрънкам.

Бях перфекционист. Ако нещата не се получаваха по моя начин, животът приключваше. Директно се застрелвах. Това беше начинът ми на мислене. Толкова отчаяно исках да се реализирам. Освен това исках да успея заради Кас. За пръв път в моя живот някой ми казваше как няма по-добър от мен.