Ники Николов откровен до болка: Нищо не ни оправдава - не успяхме! Подкрепям Казийски, защото...

Волейболният ни национален отбор завърши на 11-ото място в световното първенство, на което България домакинства съвместно с Италия. Селекцията на Пламен Константинов записа 4 победи и 4 загуби и не оправда очакванията на феновете. БЛИЦ потърси мнението на един от основните ни играчи - централния блокировач Николай Николов, който беше откровен до болка. Гигантът, роден на 29 юли 1986 година в Карнобат, изрази мнение, че отборът ни не е бил готов за голямото предизвикателство - световното първенство. 

Преминалият това лято в редиците на Спортинг (Лисабон) играч разказа и за тежките моменти, които е предолявал през годините. Свързани са с контузии, и никак не са малко, включително поставянето на 42-сантиметрови титаниеви болтове в краката му. Уверено следва мотото "Никакво отказване!", продължавайки смело към следващите върхове.   Николов започва кариерата си в Лукойл Нефтохимик, когато е 15-годишен. Печели шампионската титла и Купата на България през 2007 г. с тима от Бургас. Следва половин сезон през 2009 г. в ЦСКА и отново ликува с двете най-престижни отличия у нас. Заминава за Италия, а оттам се озовава в Иран. В азиатската страна триумфира с титлата в местната лига. С отбора на Пайкан участва на световното клубно първенство и печели приза за "Най-добър блокировач". През 2017-а се завърна в родния си Лукойл Нефтохимик и отново беше на върха в шампионата на България. Тази година сбъдна една своя голяма мечта - ликува с Купата на СЕV с Белогорие, като дори забива шампионската точка срещу турския Зираатбанк в Анкара. 

С националния oтбор записва трето място на европейското първенство в Турция (2009 г.), участва на Олимпиадата в Лондон 2012, където България зае четвъртото място, а през 2015-а - второ място на Европейските игри в Баку. 206-сантиметровият блокировач е амбициран да играе волейбол на високо ниво поне още 4-5 години. 

- Равносметката ви след Световното? - Изводитe са, че явно още не сме подготвени. Единадесетото място някак си не ни отива, не приляга на националния отбор на България. Важното в случая, понеже нещата са все още доста пресни, хората, които сме в отбора, целият екип, ръководството, да направят равностметка и да видят къде, какво и защо не се е получило. Нещата трябва да бъдат изчистени занапред и да не се повтарят. На никого не е приятно, че така се представихме. Ясно е, че хората и ние искахме нещо голямо, но така се получи просто. Хвърли се толкова много труд и в крайна сметка да не постигнеш добър резултат, не е никак приятно. Но това е реалността - не успяхме!

- Предвид проблемите с контузии на ключови състезатели, като че ли преди Световното нямаше чак толкова големи очаквания към вас?  - Четох едно интервю на г-н Георги Чолов, който много правилно казва, че това е спорта - контузии или не, не е само при нас. И на други места се случва, и ще продължава да се случва. Трябва винаги да намираш варианти и да се бориш с тези неща, защото - да, ясно е, че България е малка страна, лимитирана е откъм качествени волейболисти, но все пак и малкото което имаме, трябва да го пазим. И преди е имало случаи, както сегашните със Соколов и Георги Братоев. Особено при Георги - случи му се нещо, което не можеш да предвидиш. Едно изкълчване на глезен, което на пръв поглед не изглежда страшно във волейбола, но при по-обстойните му прегледи се оказа, че е нещо много по-сериозно. Нещо, което за съжаление, дори застрашава кариерата му. Той е основен състезател на отбора, доказал се през годините. И когато един такъв човек го няма, е нормално да има разколебаване - дали в отбора или в някои хора като индивидуалности, но в никакъв случай това не са оправдания. Видяхме, че и без тях, макар и по-трудно, но играхме със силните, като изключим САЩ. Техният отбор показва топформа, наподобяваща ерата на Бразилия, когато бяха тотален хегемон. След бразилците не бях виждал отбор, който да играе по такъв начин, както Щатите сега. Срещу останалите отбори показахме, че можем да се борим, даже и в тази формация. Но лошото е, че срещу преките конкуренти, от които зависеше по-нататъшното ни продължаване, не успехме да се преборим. Защото да победиш отбори като Финландия и Пуерто Рико... да, хубаво е, но това не е критерий за качеството на националния ни отбор. Те са в графата с рутинните победи за България. Ако срещу такива отбори се затрудняваш, мястото ти не е на световното първенство.

- Как се мотивирахте преди важните битки? - Не е имало нещо по-специално. Само мисълта, че си на Световно, и то пред родна публика, е достатъчно голям стимул. Отборът ни е изграден предимно от опитни състезали, които сме горели неведнъж в подобни битки. Всеки много добре знаеше залога на дадения мач, в който излизахме. Не сме имали нужда от допълнителна мотивация. Защото на Световно не се ходи всеки ден. Отделно има хора, на които това им е мечта и никога няма да се сбъдне. Мотивацията определено я имаше. 

- Повлия ли ви за нагласата факта, че преди последния мач с Канада се знаеше, че вече нямаме шанс за класиране на финалната шестица в Италия? - Не мога да го кажа, това е строго индивидуално. За съжаление не успях да взема участие в срещата с Канада. Това, което видях отстрани, мога да кажа, че играхме за собственото си достойнство и за публиката най-вече, за цяла България. Достатъчно добре осъзнаваме, че хората много ни обичат и колко голяма надежда имаха. Искахме с последния мач в София да ги зарадваме, но не можахме да го направим. Надявам се, че поне са оценили това, че отборът се бори, независимо какъв резултат е постигнат. Истината е, че се борихме много. И смятам, че хората, които ни обичат, са го видели и оценяват. Защото хора, които са просто лаици и предпочитат да си чешат езиците, с извинение, търсят всяка една грешка, да ни псуват. Пределно ясно ми е, че такива ще ги има винаги. Затова се надявам тези, които ни обичат, да са оценили борбата, макар че тя най-вероятно не е отговорила на очакванията им. За съжаление не отговори и на нашите.

- Как се печели обичта на хората? Волейболният ни национален отбор се превърна в един от най-обичаните у нас последните години. - Обичта на народа се печели с борба. Хората оценяват това, че независимо в каква ситуация сме подложени, при какви обстоятелства и условия се борим. Даже и в моменти, когато е много трудно - не е само в живота, и в спорта го има, доста често се случва. Един професионален спортист няма ден, в който да няма дадени болежки и проблеми. Трябва всеки ден да се преодоляват, ние го правим. Защото тези, които показват истинската обич към нас, а не просто на приказки, им е пределно ясно и си дават сметка какво ни е. Да, тези 2-3 часа в залата наистина са много красиво нещо, много готино, но когато загаснат лампите, става тежко. Особено на телата на спортистите им трябва поддръжка. Като състезателни машини сме. Свършва състезанието, влизаш в бокса и се почва - ремонти, настойки, махане на една част, поставяне на друга... да, при нас не могат да се сменят, но се опитваш да възстановиш това, което е счупено. Това е нещото, което остава в сянка, но е много съществено. Вижда се от много малко хора, най-вече от близките ти - семейството и приятелите. Те го знаят най-добре и го виждат постоянно - когато побеждаваме, когато падаме, когато ни е тежко.

- Какви са лишенията в професионалния спорт и кои са най-големите трудности, с които е трябвало да се справяте в кариерата ви до момента? - Най-голямото лишение за един спортист са тежките контузии. Мога да го кажа от опит, защото съм имал доста такива. Прекарал съм много време извън игрището. Това са ми най-тежките моменти. И следващото със сигурност е липсата на близките хора около нас. Защото сме постоянно по пътищата. Когато не сме в България, сме по чужбина и играем в клубните си отбори. Когато се върнем, сме в националния отбор по лагери, месеци наред затворени по хотели и зали. И реално не можеш да се прибереш вкъщи, не могат да те видят жена, деца, майка, баща... Отсъствието ти е поне 300 дни от 365. Но това е нашият път, ние сме си го избрали. В никакъв случай не се оплакваме. Просто в един момент тези неща натежават. 

- Предполагам, че ще потърпите още 4-5 години? Сега сте на 32. До колко смятате да играете? - Не мога да кажа точно до колко. За момента се чувствам добре, здравословно съм на прилично ниво, защото отлично не може да бъде. Смятам, че още няколко години може да ме гледате. Дай Боже да радваме България с още успехи.  - Споменахте тежки контузии. Бихте ли казали през какви травми сте преминали? - На 18 години ми беше първата контузия, една от най-тежките. Имах проблем с рамото. Оказа се, че имам разкъсано сухожилие. Налагаше се да правя операция, нямаше друг вариант. Бях извън игрището повече от шест месеца. В България тогава, а и сега го има, надявам се да е по-рядко, го карахме по познатата схема - "давай, давай, той е млад, нищо му няма!". И в един момент като отидеш на лекар, ти казват: "Моето момче, дошъл си, но е много късно". Това е едното, имам и две контузии в двата крака - в пищяла. В двете кости на краката съм с по 42-сантиметрови титаниеви болтове, пак от тежки контузии. За всяка от тях отсъствах по 6-7 месеца. Сборно имам около 3 години извън игрището поради травми. Много се надявам хората да разберат, че и на нас ни е трудно. Разбираме желанието им да ни виждат на върха, но има моменти, в които просто физически не си в състояние и не можеш.

- Кога ви поставиха пироните? - Единият 2009 година, другият 2011-а. Нося си ги доста време вече, нямам проблеми с тях, дори не ги усещам. Щом и играя, щом съм успял да се върна на това ниво... Това е най-голямото предизвикателство, след като си се контузил тежко. Защото при тежка травма има два варианта - или да се възстановиш и да продължиш напред, или да се откажеш. Отказът е най-лесният вариант във всяко едно отношение. След всяка контузия, в един момент я приемах като нещо нормално, колкото и неприятно да звучи. Просто си казвах, че ще направя всичко възможно да се върна максимално бързо, и да се върна още по-силен. И успявах да го постигам.  

- При положение, че още на 18 години ви сполетява тежка контузия, обмислял ли сте вариант за отказ от волейбола?  - Беше много стресиращ момент. Започнах много късно да играя - чак на 15 години. Реално преди тежката контузия бях играл три години, от които една встъпителна, която не броя. А втората бях започнал точно да се появявам в мъжкия отбор на Лукойл Нефтохимик. И като се случи това нещо, си казваш: "Точно започнах и гледай какво се случва още в началото...". Беше доста тежко. Пссихически не си подготвен. А и имах проблеми с възстановяването. В България го направиха много некадърно на определени места, на които ме пращаха. Оставиха си ръцете, както се казва. Но след това намерих човек - Василка Вълова и нейният екип. Винаги ще бъда благодарен на тази жена.

- Какво се случи? - Тя и екипът й ме взеха в доста затлачено състояние и за един месец направиха чудо с мен. Оправиха ме почти на 100 процента. И когато изпаднеш в такива ситуации, особено на 18 години, което е крехка възраст за спорта, се появяват много въпросителни. Много, много, и то неприятни... страшни дори. Но беше преди доста време и не си спомням как съм го преодолял. Със сигурност с подкрепата на близките ми. Винаги са били с мен и до мен. Това много ми е помогнало. И съм щастлив, че не съм се отказал тогава. Никакво отказване! Оттогава стана движещото мото в живота ми. 

- Теодор Салпаров отчете, че Матей Казийски, Тодор Алексиев, Цецо Соколов, Георги Братоев и Боян Йорданов са липсвали на отбора. Докъде щяхме да стигнем на Световното, ако бяха на линия? - Както има една приказка, чувал съм я от майка ми и баща ми: "Ако баба беше мъжка, нямаше да е баба, а щеше да е дядо". Но най-вероятно никой нямаше да разбере дали щеше да е баба или дядо. Така че никой не може да каже. Да, може би щяхме да направим по-добро класиране при наличието на изредените, а можеше и по-лошо да бъде, само можем да гадаем. Това е както на Олимпиадата в Лондон, ако Матей беше... няма как да знаем. Всеки човек подочул някакви неща - оттук-оттам... Знаете, че в България има страшно много съдници. Не смятам, че някой трябва да бъде съден, било то Матей или някой друг. Всеки човек има своя гледна точка и сам решава кое е най-доброто за него. Трябва да уважаваме изборите на хората, защото във всеки един избор има смисъл. Имам предложение, което обаче едва ли ще бъде прието от всички - да оставим тези хора на мира! Който и да било. Да ги оставим на мира! Защото с такива укори и коментари, няма да ги върнем. Всеки човек да гледа собствената си работа, какво върши, и да прави това, което смята, че е правилно. За един може да е правилно да играе за националния отбор, за друг да не е правилно. Един човек има ли своя позиция, вземе ли решение, няма кой да го убеди да промени това нещо. Винаги съм адмирирал хора, които имат собствена позиция и се борят за нея. Яденият, хапаният толкова години вече Матей даже го адмирирам за това, че има позиция и я отстоява. Някои хора може да ме разберат грешно и да кажат, че го подкрепям в отказа му да играе за националния отбор. Не, не го подкрепям в отказа му от националния отбор, а го подкрепям в това, че има позиция и си я отстоява. А не като така наречените фурнаджийските лопати, които говорят едно, а правят обратното. 

- Играли сте в Иран, Италия и Русия, сега преминавате в Спортинг (Лисабон), където се събирате с Тодор Алексиев. Как се стигна до преминаването ви в Португалия и имахте ли други оферти? - Това беше най-добрата оферта, която получих. В Европа е трудно да получиш изгодно предложение, като изключим Русия. Целта ми беше договор, който да отговаря на някакви нормални финансови параметри, защото нашата кариера не е много дълга и един от най-важните фактори е финансовата страна. Само в Русия предлагат големи пари, така да го кажем. В Европа почти няма друга такава страна. Но пък в Русия нещата станаха доста лимитирани, защото в клубовете имат право да разчитат само на двама чужденци. Имах щастието да попадна в страхотен отбор - Белогорие, но за тази година нямах такава възможност, и търсих други варианти. Относно проблемите с финансирането в Европа, Спортинг ми предложиха доста примамливи условия, които реших да приема. Продължавам в този клуб, където ще играя заедно с Тошко Алексиев. Отделно виждам доста интересн проект, ще играем в сериозен отбор. Не искам да слагам каруцата пред коня, но не би трябвало да имаме проблеми да спечелим шампионата на Португалия. Другата основна цел е да се борим за призово място в турнира "Чалъндж къп". Спортинг е шампион през миналия сезон, а преди това беше Бенфика. От този сезон целта е да бъдем доминатор в Португалия.

- Кои са най-паметните ви мигове в кариерата до момента? - Не са никак малко. Най-сладка обаче е първата титла, която печелиш. Случи ми се 2007 година - с Лукойл Нефтохимик. Това е нещото, което никога няма да забравя. Първият път е най-сладък. След това имам още доста хубави моменти. От близкото минало мога да спомена европейската ми титла с Белогорие - спечелването на Купата на ЦЕВ. Беше невероятно преживяване. Играх с невероятни волейболисти - много стойностни като състезатели и като хора най-важното. Успяхме да постигнем нещо голямо. Това е момент, който винаги ще помня. Още повече, че на мен се падна честта да отбележа шампионската точка срещу Зираатбанк в Анкара, което беше допълнително усилие. Емоцията беше много голяма. Това са миговете, които ще помня винаги.

- И вие разкрихте, че в Русия се плаща най-добре. Играли сте още в Иран и Италия. Уредихте ли си живота с кариерата в чужбина? - Няма как това да се случи. Ако сме футболисти - може би да. Да получаваме по 20-30 милиона евро на година, и за десетина години ще си уредиш не само своя живот, а и на следващото поколение. Нашият спорт е съвсем различен, такива цифри при нас не съществуват. Много хора си мислят, че ние сме милионери, а реалността е съвсем друга. Но няма как да търсим сензация и да се сърдим, неслучайно е Цар футбол. 

- Как се запалихте точно по волейбола? Заради високия ви ръст имаше ли дилема - волейбол или баскетбол? - Не е имало дилема. Като дете не харесвах баскетбола. Сега го гледам, интересен спорт е.

- Първият ви треньор е... - Стойко Томов - в Бургас. Но там е много важен един друг момент - човекът, който ме вкара в залата, срещна ме на улицата. Казва се Динко Касабов, от Бургас е. Той ме взе от улицата. Той е от хората, които ходеха по училищата и събираха деца по това време - нещо, което сега го няма. Попита ме дали искам да се занимавам с волейбол, веднага започнах, това ми беше мечтата все пак. 

- Какво обичате да правите в свободното време? - Винаги ми е било много трудно да отговоря на този въпрос, защото почти нямам свободно време. И аз бих отговорил както повечето ми колеги: да прекарвам време с хората, които обичам. Защото точно те са най-ощетените от нашата професия. И се стараем, когато имаме свободно време, да го подарим на тях. Защото за тях това е подарък. ПЛАМЕН СЛАВОВ/БЛИЦ СПОРТ