Ла Роха смени фурията със сиестата и се върна десетилетие назад
Краткосрочен проект – такъв отначало докрай беше испанският национален отбор на Мондиала в Русия. От момента на неизбежното (и неразумно) уволнение на селекционера Юлен Лопетеги заради договореното му преминаване в Реал Мадрид до временното назначение по спешност на Фернандо Йеро, за това говореха всички действия на Луис Рубиалес, президента на Кралската испанска футболна федерация.
И всичко това след обявлението на Жерард Пике и Андрес Иниеста, че едва ли ще продължат в Ла Роха след световното първенство. Оставянето на пейката срещу Русия на легендарния халф, абсолютен титуляр в последните 11 години, отправи красноречиво послание за идващата нова ера на предпазливост и паника в Испания: не трябва да се гони вече играта, а победата на всяка цена, особено като се има предвид индивидуалното качество на наличните футболисти в състава и отпадането на големи съперници за титлата като Германия и Аржентина.
Йеро, като роб на общественото мнение и на изискванията на мадридистите, чолистите и барселонистите, извади един отбор хибрид, без идентичност и дух, по-стерилен от всякога и оборващ дори даващите му предимство статистики като тази, че изпълняващият дузпи първи е с 60% шансове да спечели победата.
Поведението на тима бе напълно противоположното на онова от Бразилия 2014. Тогава Испания бе погубена от огромната си амбиция, защото отказа да играе пестеливо за удобен резултат с Нидерландия и накрая се превърна в жертвено агне за онова 1:5. Срещу Русия сега игра на забавен каданс, без капка емоция или качество, без фурия или стил, без Чави и Иниеста (и двамата забити на пейката в последния си мач с националния екип).
Да се играе с мисъл само за краткосрочните резултати на базата на спечелените недалеч в миналото две европейски и една световна купа изисква да се печелят наизуст мачове като този с Русия. Само дето Ла Роха не беше побеждавала домакина на континентално или планетарно състезание в предходните осем случая. Бележка за това не бе взета и дойде и деветият неуспех, а него спокойно можем да наречем провал, защото дойде срещу съперник на 70-ото място в ранглистата на ФИФА и с играчи, мнозинството от които трудно биха били дори и смени в Ла Лига.
Диагнозата е колкото болезнена, толкова и невъзможна за скриване: Испания и топката избягаха една от друга след цяло десетилетие на страстен флирт помежду си, при това с велики плодове. Не избягаха буквално – Ла Роха в неделя записа рекорден брой подавания на Мондиали, ала нямаше смелост, риск, вертикалност, идея за пробивност, използване на полупространствата и на пространствата между линиите; трябваше да се обработва топката с 3-4 докосвания преди следващия ход, нямаше ги дриблите. Това си бяха 1137 подавания, които всъщност изглеждаха като кръгла нула. Показателно е, че централният защитник Серхио Рамос същевременно записа индивидуален рекорд по пасове на световни първенства (141 само в редовното време).
Доскоро Ла Роха танцуваше с топката с единствената мисъл да забие гол, както влюбен момък прави с цел да прибере у дома си обекта на своите желания, а днес като че ли просто иска да покаже за пред хората, че знае няколко основни стъпки и после набързо да изпрати любимата си с такси от страх да не се изложи в сюблимния момент. Пълна карикатура на себе си.
Проблемът в играта на тима е обаче всеобхватен и минава и отвъд загубата на стария стил. Разпадът е толкова бърз, че на Мондиала бяха допуснати цели 11 гола в 4 мача (включваме дузпите и анулираното попадение на Иран) от едва 12 точни удара във вратата на Давид де Хеа, който не е единственият виновник, въпреки че се представи кошмарно. Мач по мач черните облаци се увеличаваха и надвисваха все по-ниско над „червените”, докато те все повече и повече се зомбираха и изглеждаха като ухапани от мухата цеце, както написа Алфредо Реланьо от „АС”, а Йеро гледаше неадекватно отстрани като крава към минаващ влак според Кике Марин от „Ел Конфиденсиал”.
Тук се връщаме към смяната на Лопетеги в последния момент преди турнира, след като той беше идеалният човек за извършване на плавната смяна на поколенията предвид работата си с младежкия национален отбор до-21 и подобрението на мъжкия в последните две години с отлична игра и резултати – липса на загуба в 20 мача (14-6-0), оглавяване на квалификационната група пред Италия и много добро представяне в контролите срещу Германия и Аржентина тази пролет. След него – четири мача на Мондиала без превъзходство над съперници като Португалия, Иран, Мароко и Русия със само една мъчна победа, и то след гол с щастлив рикошет. За сравнение, в Бразилия 2014 Ла Роха отпадна от противници от нивото на Нидерландия и Чили, а на Евро 2016 – от Италия.
Две години усилен труд и стратегия бяха изхвърлени на вятъра заради едната криворазбрана чест. Привнесеният от Лопетеги интензитет бързо-бързо се изпари и дори Испания да задържи начина си на игра, никога вече може да не е същата. Защото да даваш пасове можеш да бъдеш научен, но да бъдеш Иниеста – не. Хорхе Валдано обича да казва, че футболът е най-важното от по-маловажните неща в живота. Нужна е много по-голяма сериозност, за да може Ла Роха отново да побеждава, иначе ще се затвърди като пародия на един някога велик футболен отбор и ще срине цялата натрупана с изумителните успехи гордост на целия свой народ. Настоящият тим се върна назад с десетилетие, замествайки фурията със сиестата.
Има ирония в това, че с дузпи започна възходът до небесата на Евро 2008 с незабравимия мач с Италия и по същия начин се затваря славната страница в Русия. Във футбола, както и в нощта, по-важното е да си тръгнеш от това да пристигнеш. Още повече ако си пристигнал като Испания в ролята на Сирк дю Солей. Ла Роха дойде като нарисувана от Ибаньес и си тръгна като картина на Гоя, написа Мануел Жабоис от „Ел Паис” и допълни сравнението с героя на Дейвид Карадайн от края на филма „Убий Бил 2”, който се строполява мъртъв на петата стъпка. Е, Ла Роха падна на четвъртата и си спести една. Както се спести и въобще на Мондиала.
По материали на испанската преса