Как наемите се превърнаха в счетоводно оръжие за клубовете
Поне на повърхността победата на Пари Сен Жермен срещу Страсбург през февруари 2018 г. бе незабележителна. Необичайно бе само това, че съперникът на парижани поведе рано, ала преднината оцеля само четири минути. Юлиан Дракслер изравни, после се разписа Неймар, после и Анхел Ди Мария, за да осигурят аванс от два гола след едва 22 минути игра и да спомогнат за рутинната победа с 5:2 – поредната победа срещу поредния пометен съперник в парада към поредната шампионска титла на Франция.
И все пак този мач имаше огромно значение. Трите точки в него значеха, че ПСЖ трябва да изплати на Монако, завършил 2-ри в Лига 1 същата година, сумата от 180 млн. евро.
В предишното лято, съвсем скоро след като шокира света с покупката на Неймар, парижкият клуб се уговори и за Килиан Мбапе – изгряващата световна суперзвезда във футбола. Споразумението не бе така праволинейно като онова за Неймар, при което просто трябваше да се плати неустойката, заложена в клаузата за разтрогване на договора на бразилеца с Барса (222 млн. евро).
Вместо това ПСЖ взе Мбапе под наем за един сезон с писмената договорка да плати твърда сума (180 млн. евро) плюс бонуси на следващото лято при изпълнение на определени заложени спортни цели. Всъщност една спортна цел: покупката да стане официален факт в момента на осигуряването математически на оставането на столичния тим в Лига 1. Не съвсем неизпълнима задача, за която трябваше да се чака само до февруари и последния съдийски сигнал на гореспоменатия мач със Страсбург.
Мотивацията на ПСЖ да структурира така сделката не бе особено трудна за разгадаване. При ясното съзнаване на това, че покупката и на Неймар, и на Мбапе в един и същи трансферен прозорец най-вероятно би довела до нарушение за втори път на нормите на Финансовия феърплей (ФФП), се заложи на модела с вземане под наем на младия френски нападател, за да се разпръсне общата цена на инвестицията в два посочени от УЕФА периода. Така се избягваше възможността за солена глоба или, по-лошото, изхвърляне от Шампионската лига.
Тази стратегия не остана незабелязана. Както често се случва в последните години, настоящият летен трансферен прозорец видя куп сделки по този модел с цел избягване на ограниченията на ФФП, без да се губи от клубовете способността им да купуват още и още скъпи попълнения. Все повече и повече клубове „забравят“ традиционния начин за правене на трансфери и намират нови методи на действие. Това лято бе поредното под надслова „наеми със задължително закупуване впоследствие“.
„Клубовете се приспособяват към новите условия, както се приспособиха и към правилото „Босман“ през 1995 г.“, казва Омар Шодури, директор в спортната изследователска агенция 21st Club. Неговите данни сочат значителен ръст в броя на наемите на играчи, превърнали се впоследствие в окончателно откупуване, в Топ 5 лигите на Европа. Преди едно десетилетие например е имало едва 10 футболисти в Англия, Испания, Германия и Франция, които са били продадени на клуба, в който са прекарали предишния сезон като преотстъпени. Това лято, поне към момента, броят им е 32, а през следващото несъмнено цифрата ще е подобна.
Да започнем с това, че Байерн (Мюнхен) има опция за откупуването на взетите под наем съответно от Барселона и Интер Филипе Коутиньо и Иван Перишич; същото важи и за сделката на Тотнъм и Бетис за Джовани Ло Селсо (за него тя е втора такава за последните две години), както и за тази на Интер и Каляри за Николо Барела. Има и десетки други подобни случаи. (Шодури отбелязва, че Серия А е „друга бира“, защото там наемите винаги са преобладавали, при все че новата тенденция там е дори по-рязко растяща: 5 такива сделки преди десетилетие срещу 35 през тази година.)
Някои от тези трансфери, разбира се, са просто традиционни преотстъпвания, които са се получили добре на замесените в тях. Други може да са били наеми с „опция“ за откупуване срещу твърдо заложена сума, ако играчът се окаже успешен. В множество от случаите обаче се следва моделът с Мбапе: преотстъпвания, които са всъщност отложени покупки. Според една ръководна фигура ползваната терминология е леко заблуждаваща: за да не се предизвикват подозренията на одиторите на УЕФА, „задължението“ за откупуване трябва да зависи от постигането на някаква спортна цел, ала поставянето на летвата е често толкова ниско, че е на практика невъзможно да не се стигне до покупко-продажбата в крайна сметка.
Привлекателността на този подход в доста от случаите се крие в онова, което накара ПСЖ да го приложи: той позволява на клубовете да привличат повече на брой и по-добри като качество играчи в един прозорец, докато същевременно не излизат от рамките на ФФП. Затова и например последната оферта на Барселона за Неймар към парижани бе не за директна покупка, а за наем с опция за откупуване в стила на сделката за Мбапе.
Тези споразумения облагодетелстват също и търсещите освобождаване на играчи клубове – не само защото намаляват разходите им по заплати във време, в което възнагражденията са напомпани до размери, невъзможни за плащане за мнозинството клубове извън най-богатите европейски лиги. Клубните счетоводители по този начин могат, благодарение на гарантираните бъдещи приходи, да прогнозират по-точно общия оборот за идните години. „Това е относително нова концепция, ала може да е знак за бъдещи добри практики“, смята Шодури.
Не само по този начин обаче ФФП започна да оформя трансферния пазар. Според Естеве Калсада – изпълнителен директор на маркетинговата фирма Prime Time и бивш маркетингов директор на Барселона – има куп възможности клубовете да бъдат изобретателни в тази област. Дългосрочните преотстъпвания стават все по-популярни (Челси изпрати трима свои нападатели по този начин в Атлетико Мадрид в последните години), а опцията за обратно откупуване отдавна е прилагана в Испания и се разпръсва все повече и в останалата част на континента.
Клубовете вече не просто следят своите финансови проекции, а и тези на своите съперници. Доста от тези в Премиър Лийг например наблюдават бюджетите на опонентите си в цяла Европа, за да видят кои от тях рискуват да нарушат нормите на ФФП и така да се възползват и да измъкнат по-лесно техните играчи. В лятото на двойния удар на ПСЖ с Неймар и Мбапе например Тотнъм измъкна Серж Орие от парижани, а месеци след това и Лукас Моура.
По-екстремен пример е случаят с вратарите Яспер Силесен и Нето. През юни Силесен премина от Барселона във Валенсия за 35 млн. евро, а на следващия ден Нето мина по обратния път срещу твърдо 26 млн. плюс 9 млн. бонуси. В очите на Калсада е имало „спортна“ причина за тези ходове: Силесен искаше да играе редовно след две години като резерва на Марк-Андре тер Стеген на „Камп Ноу“, а отношенията на Нето с треньора му на „Местайя“ се влошиха и той горещо желаеше да грабне възможността да играе в гранд като Барса.
Естеството на тези сделки обаче – не директна замяна, а две отделни сделки с равни цени с любопитна близост във времето на случването им (в края на мониторинговия период на ФФП) – предизвика повдигане на вежди. Те изглеждаха като начин и за двата клуба да вкарат счетоводните си баланси в ред, като същевременно не отслабват съставите си.
За онези, които осъществяват мониторинг на футболния трансферен пазар, беше неизбежно нормите на УЕФА – и заплахата от наказание при неспазването им – да променят начина на действие на клубовете. „Сега има една далеч по-динамична, проактивна регулаторна рамка. Имате активно действащ ФФП и активна Система за вписване на трансферите, а клубовете се движат и се тресат вътре в тези рамки“, казва Марк Годар, бивш директор на тази наложена от ФИФА Система за вписване на трансферите, чиято цел е да подобри прозрачността, ефикасността и царуването на правото в тези сделки.
Това лято, както и последните няколко, беше следствието на гореспоменатото „движение и тресене“. Клубовете се променят, за да са в тон с новата си среда, намирайки нови и изобретателни начини да харчат пари така, че каквито и да са правилата, да могат да продължават да получават всичко, което си поискат и от което се нуждаят. Дори и да им се налага да почакат малко повече, отколкото би им се искало.
Рори Смит, „Ню Йорк Таймс“