Основа за възход или напомняне за падението е „хиксът“ на Юнайтед
Толкова близо. Толкова, ама толкова близо. Манчестър Юнайтед бе само на пет минути от най-добрия си резултат от онзи в Париж през март насам. Ако го бе постигнал, Оле Гунар Солскяер щеше да бъде възхвален за тактическия си гений, за дръзките си промени, довели до най-слабото представяне на Ливърпул през сезона, за визията си, открила точния план в най-необещаващите обстоятелства. Резултатите обаче са голямото мерило, а равенството оставя „червените дяволи“ само на две точки над зоната на изпадащите в таблицата в Премиър Лийг. Както Солскяер сам отбеляза миналата седмица в миг на опустошително самоосъзнаване, вече не сме в 1990-те.
Случилото се в неделя на „Олд Трафърд“ може и да послужи за основа. Може и това да се окаже представянето, което ще напомни на Юнайтед какъв може да бъде. Може и, което е по-важно за феновете на отбора в краткосрочен план, да посее съмнения у Ливърпул и да го препъне в похода към лелеяната титла. Усещането обаче е, че късният изравнителен гол на Адам Лалана е променил всичко. Той ще убеди „червените“, че могат да измъкват резултати дори когато всичко върви срещу тях, и ще потвърди пред борда, феновете и играчите на манчестърци, че стагнацията е царуващото в клуба им състояние.
Дори името на голмайстора сякаш имаше значение: Лалана вкара първия си гол от май 2017 година. Понякога съдбата наистина си играе номера: Мохамед Салах не е бил на линия срещу теб, задушил си Садио Мане, затиснал си Роберто Фирмино, справил си се с Дивок Ориги, а накрая си станал жертва в стопляща сърцето история за завръщане на съсипана от серия контузии дълбока резерва. През 1990-те именно Юнайтед имаше на своя страна ролята на победителя от приказките.
А Солскяер уцели ваксата в голяма степен. Промяната към система с трима централни бранители позволи на бековете крила Аарън Уан-Бисака и Ашли Йънг да отидат по-нависоко по фланговете и да блокират рано походите на Трент Александър-Арнолд и Анди Робъртсън. Последните дадоха общо 23 асистенции миналия сезон и имат по две през този досега, но в неделя трябваше да центрират от по-дълбоки позиции, което улеснява задачата за централните бранители, още повече че сега те бяха трима. В резултат на това точността на центриранията на бековете на Ливърпул падна от 27,6% от първите осем кръга на 17,6%, при все че попадението стана именно след една пресечка отляво от Робъртсън. Той не уцели по идеалния начин топката, което само потвърди, че това не е денят на Солскяер.
Защитната тройка позволи на норвежкия мениджър също и да постави двама централни полузащитници близо до тях, с което се намали полето за действие на Фирмино. Същевременно този трапец от пет дефанзивни играчи в централен блок – същата така ефикасна структура като на Антонио Конте в Челси – създаваше бариери за проникване пред безличните и пасивни халфове на гостите. Затова и техните подавания бяха така неточни, като отново и отново се вземаше грешен избор – отчасти и защото обичайната опция не бе налична.
В тройката си напред Солскяер заложи на формацията, която донесе успеха в гостуването на Тотнъм миналия сезон: двама нападатели високо и в ширина към бековете на съперника плюс „фалшива деветка“ зад тях в центъра – тогава бе Джеси Лингард, а сега в ролята бе Андреас Перейра. Това, че Маркъс Рашфорд и Даниел Джеймс са свикнали да играят на крилата, помогна на домакините и гостите трудно затваряха пространствата зад своите бекове – при техни обичайни галопи напред се създаваше огромен риск двамата централни бранители да бъдат раздалечени един от друг. Това на свой ред засили в голяма степен натиска върху Фабиньо да остава в дълбочина да покрива Перейра, търсещ да използва всяка пробойна между Върджил ван Дайк и Жоел Матип.
Трябва да се отбележи, че Юрген Клоп контрира добре. Първо премина към 1-4-2-3-1, а после и към 1-4-4-2. Това значеше, че Джини Вейналдум се дърпа по-назад в подкрепа на Фабиньо, а допълнителните играчи на фланговете пренасяха играта към бековете крила на „червените дяволи“. Така везните се наклониха към Ливърпул, макар и без особени опасности, а Солскяер отвърна с местенето назад на Перейра в опит да вземе числен превес в центъра. По този начин обаче събра по-близо централните си нападатели и освободи бековете на гостите, което в крайна сметка доведе до изравнителния гол.
Мениджърът на домакините, при всичките си чудесни нововъведения, бе спрян от факта, че в крайна сметка Ливърпул просто има по-добри играчи. Може би вече е забравено, че в ранната фаза на престоя си в клуба той бе хвален за тактиката си от самия Алекс Фъргюсън след мачовете с Тотнъм на „Уембли“ и, най-вече, с Пари Сен Жермен в Париж. Дали обаче норвежецът има устрема, харизмата и организационните умения, нужни за преустройството на клуба, е вече отделен въпрос.
Вероятно най-красноречивият детайл в неделя бе, че дори и да бе удържал победата, Юнайтед щеше да го е сторил с втория най-нисък процент на владеене на топката в историята на „Олд Трафърд“. Наистина вече не сме в 1990-те.
Феновете на „червените дяволи“ на драго сърце биха приели сделка преди мача за дадена им точка, ала накрая знаеха, че това е пропиляна възможност, след като бяха само на минути от резултат, какъвто никой не им даваше предварително шанс да постигнат. Остана им обаче утехата от спирането на похода от 17 победи на вечния съперник в лигата и съответно изравняването на рекорда на Манчестър Сити по този показател.
Тези в гостуващия сектор пък след последния съдийски сигнал празнуваха като след спечелена титла. А реалността сочи, че именно резултати като този могат да сбъднат мечтата през май догодина. Шампионите никога не се предават и точно това бе големият коз на мърсисайдци на „Олд Трафърд“.
Това беше, и то с разлика, най-лошото представяне за сезона на лидера в класирането, а при все това дори и в най-добрия си вид Юнайтед не бе достатъчно добър да надвие големия си съперник. Така бе подчертана пропастта в класово отношение между двата отбора, като неслучайно единият води с 6 точки в таблицата, а другият е на ръба от зоната на изпадащите.
Джонатан Уилсън, „Гардиън“