„Рязането“ на съставите би сближило елита и конкуренцията
Понякога е нужно да се случи нещо гръмко, за да предизвика напор към промяна. Годишният доклад за сравнителен анализ на УЕФА, публикуван миналата седмица, подчертава нещо, което всички ние вече знаем. Има добра новина – финансовата стабилност, и не чак толкова добра новина – крайната поляризация. И на второто определено би му била добре дошла някаква рецепта за оправяне.
В последното десетилетие нивата на дългове са паднали, приходите са нараснали значително и, като цяло, футболът е печелившо занятие. Имам чувството, че съм писал същото нещо милион пъти, но когато беше въведен Финансовият феърплей, европейският клубен футбол бе направил общи загуби от 1,67 млрд. евро, а в последните две години генерално реализира печалби: 579 млн. евро през 2017 и 140 млн. през 2018 година. И не, спадът в печалбите през 2018-а не е повод за тревога, защото клубовете все още са напред. Просто когато правиш повече пари от очакваното, реинвестираш в своята компания, което във футбола обичайно значи, че вдигаш заплатите.
Забравете за подигравателните забележки: ФФП постига първоначално заложената си цел. Той направи от футбола бизнес, в който можеш да инвестираш, да стоиш изправен сам на двата си крака и да не фалираш заради неизплатими дългове. Стойността на активите на клубовете нарасна с близо 60% след въвеждането му. Ако си собственик на футболен клуб или го управляваш, животът генерално е добър… или поне стабилен. А това е от значение.
Другата страна на монетата е, че видяхме огромен ръст в поляризацията – пропастта между богати и бедни. По-точно казано, между „единия процент“ и всички останали. Тази бездна съществува и между клубовете, и между лигите като цяло. Топ 30 клубовете правят почти толкова пари, колкото всички останали на континента, а водещият 1% сред тях изкарва 20% от общите приходи. Сред лигите пък Голямата петорка (Англия, Испания, Германия, Италия и Франция) печели 75% от общите приходи.
Последицата от това е крайна поляризация. Не е нужно да си гений, за да разбереш, че колкото повече пари се стичат към теб, толкова повече харчиш за заплати и толкова по-добри играчи можеш да привлечеш. Което пък на свой ред се пренася в успех на терена. Писах преди две години за това и защо то не е добро, а ако има някаква промяна оттогава, тя е към по-лошо.
Все същите шест клуба завършиха в Топ 6 в последните три години в Англия. В Испания за последно някой отвъд Реал Мадрид, Барселона или Атлетико Мадрид се намърда в Топ 3 преди цели осем години. Някои лиги имат повече врътки на водещите позиции, но не и на самия връх. В Германия Байерн (Мюнхен) е шампион седем години поред, в Италия Ювентус е с осем поредни скудети, а във Франция Пари Сен Жермен взе титлата в шест от последните седем случая. Разбира се, винаги може да споменете подвига на Лестър през 2016 г. в Премиър Лийг или достигнатия от Аякс полуфинал в Шампионската лига миналия сезон, ала доказателствата са покъртителни. И ако не се направи нещо по въпроса, в дългосрочен план непоправимо сме се насочили в една-единствена посока: създаване на Европейска Суперлига.
ФФП често бива обвиняван за крайните неравенства и, заради ограничаването на вложенията от собствениците, обичайно принуждава клубовете да харчат само според изкараното от самите себе си. Този фактор обаче е с относително малък принос за статуквото. Истинската разлика се крие в скока на стойността на телевизионните права и мърчандайза, като приходите от тях с глобализирането на футбола се оттичат главно към каймака сред клубовете.
Тогава какво може да се направи, за да се поизравни конкуренцията?
Феновете на задокеанските спортове ще посочат тавана на заплатите, ала нека го кажем простичко: във футбола те са невъзможни и вероятно дори незаконни. Данък „лукс“ би бил по-приложим, но и тук се уповаваш на собственици с дълбоки джобове, щастливи да трупат загуби година след година, а такива не се срещат често. Нещо повече, това води до риск за връщане на част от нестабилността отпреди ерата „Финансов феърплей“.
По-равни дялове в разпределението на общите приходи е вариант и би бил от помощ. В по-широк смисъл футболът вече се е придвижил в тази посока, що се отнася до общи сделки за лиги като тези за телевизионните права. Този сегмент обаче е с намаляваща пропорция в цялостното перо от приходите на даден клуб. Премиър Лийг има едно от най-справедливите разпределения на ТВ пари от години и това помогна на английските клубове, ала пропастта между имащите и нямащите се превърна в цяла бездна.
Освен ако няма готовност това разпределение да важи за всички типове приходи, включително търговските и билетните, ефектът няма да е голям. И този вариант обаче е невъзможен и, честно казано, несправедлив. Защо Манчестър Юнайтед например, който изгради майсторски своя бранд в рамките на десетилетия, да трябва да дели от приходите си за спонсорски надпис върху екипите с, например, новака Шефилд Юнайтед?
Защо обаче, вместо да работим върху преразпределението на приходите, не започнем да се замисляме за преразпределението на играчите, т.е. средствата за производство във футбола?
Към този момент повечето топ клубове имат по 40-50 обвързани с договори футболисти – някои от тях са младоци, други са пратени под наем другаде. Ами ако драстично намалим бройката им? Тогава освободените играчи ще са пак на пазара и ще отидат към следващото ниво клубове, които така, поне на теория, биха станали по-конкурентоспособни. Този ефект на доминото би се пренесъл все по-надолу и по-надолу по пирамидата на футбола.
Много лиги вече ограничават размера на съставите и броя на наеманите. В Премиър Лийг нямаш право да регистрираш над 25 футболисти, като изключим младите от ниво под-22. Ами ако радикално отрежем тази бройка до, например, 19?
Да погледнем състава на Ливърпул като пример. Вземете седмината, които вероятно ще имат най-малък принос този сезон – да речем Педро Чиривейя, Айзък Кристи-Дейвис (той така и така е преотстъпен, но ми следете мисълта), Натаниъл Клайн, Анди Лонерган, Деян Ловрен и Адам Лалана. Те биха били „отрязани“ на старта на сезона с цел спазване на регламентираната бройка и ако ти трябва ново попълнение през януари, както се случи с Такуми Минамино, се налага да отрежеш и още някого. Чао-чао, Джердан Шакири! Тук не говорим за някакви суперзвезди и отборът няма да се влоши особено без тях, ала пък с тях други клубове надолу по веригата биха станали по-конкурентоспособни.
Можем да изиграем същата игра и с други клубове. Реал Мадрид би се наложило да отреже двама – може би Алваро Одриосола (преотстъпен сега в Байерн без опция за откупуване) и Мариано Диас. Ювентус би казал „ариведерчи“ на Карло Пинсолио, Марко Пяца, Емре Джан и Даниеле Ругани.
Другият очевиден плюс като резултат от такава мярка би бил, че младите играчи ще станат по-важни и клубовете ще имат стимул да ги развиват и задържат, тъй като не се броят в основния списък. В дългосрочен план ще бъдат възнаградени онези клубове, които развиват талантите си.
Естествено, би бил нужен някакъв тип механизъм за „отрязване“ на даден футболист, защото все пак той е подписал договор и има своите права. Затова може да се изработи правило да можеш да „режеш“ свой играч, след като му дадеш пълна едногодишна заплата. Това не е лоша сделка за отритнатия, защото става свободен агент и внезапно другите клубове могат да си го позволят без нуждата от плащане на трансферна сума и изравняване на предишното му възнаграждение.
Биха ли се съгласили на това клубовете? Онези, които са свикнали да трупат футболисти, биха били ощетени и техните треньори, разбира се, биха се оплаквали от липсата на алтернативи в съставите си. Реалността обаче е, че правилото би било еднакво за всички, пък и биха си спестили пари от перото „заплати“ за неизползвана баластра. Да, ще им се наложи да са по-умни при селекционното си планиране, ала разходите ще паднат – не само по отношение на заплатите, а и при трансферните суми.
Естествено, ще има нужда да се открият точните механизми, за да сработи подобен план. Може би 19 е твърде голяма бройка и трябва да я сведем до 17 или дори 16. Може би заплата за цяла година е твърде много и трябва да е за половин като обезщетение за освободения. Може би трябва да изключим от броенето играчите под-21 или под-23 години вместо тези под-22. Ще са нужни и повече прозрачност и надзор, за да се попречи на клубовете и суперагентите да „паркират“ играчи в „приятелски“ по-малки клубове. Ще е наложителна и по-добра регулаторна система за наемане на играчи на над 22 години, може би ограничаването до едно на сезон. Ще е добре да се прави и изключение по медицински причини с позволение за подписване със заместник на тежко контузен футболист, както и дълъг преходен период до „издялкването“ на състава до само 19 пълни професионалисти.
Всичко това обаче е възможно и нужно, защото 20-ият най-значим в Манчестър Сити – може би Джон Стоунс, или в Тотнъм – може би Ерик Дайър, или в ПСЖ – може би Единсон Кавани, най-вероятно би отекъл надолу по веригата.
Алтернативата е само да си седим и да не правим нищо в очакване Прозорецът на Овертон да ни отведе до онази точка, в която да си мислим, че всичко случващо се в момента в европейския футбол е напълно нормално. Вярвайте ми обаче: в дългосрочен план то ще стане голяма, ама наистина голяма скука и ще ни накара да крещим да ни дадат тази затворена Европейска Суперлига, която сега уж всички казват, че не искат.
Габриеле Маркоти, ESPN