Хосе Гонзалес и искреност в 6 струни

Когато прогнозирах с анонса, че "Хосе Гонзалес атакува София с емоционален концерт", се оказвах съвсем прав. Не съм музикален пророк, просто нямаше как да е иначе. Цялото преживяване лъкатуши между притеснения, еуфория, чиста радост, крещяща радост и удовлетворение. И се редуват непрекъснато.

В студио "Орфей" влизаме бързо след задължителната проверка от охраната. Не, само вода е това. Ще трябва да я изпием на входа или да я хвърлим. Да, това са хапчета за гърло, не са наркотици. Прилежни са и и ни претърсват и за оръжие, всичко е наред. Промоутърки ни посрещат с комплимент - чаша ирландско уиски. Пием на един дъх и влизаме.



Джесика Прат излиза с класическата си китара, а до нея, някак в сенките, е вторият китарист, на електрическата китара. Впечатление прави, че няма никакви опити за бесни сола от негова страна - само добавя елегантен акцент и фин щрих към нейната музика. А тя е тиха, ефирна, с чисти минорни акорди и специфичен тембър. Моментално решавам, че е слушала наистина много Джони Мичел, особено първите ѝ албуми. Но има и нещо ала Led Zeppelin от третия, предимно акустичен албум - споделям го с околните и ме поправят, че съм се заблудил около тембъра на Джесика, защото наистина прилича на гласа на Сенди Дени, певицата, която пя редом с Робърт Плант The Battle Of Evermore. Сетът ѝ е стегнат и някои песни се сливат една в друга, но това е по-скоро в нейна полза. След половин час има пауза.

Сега е моментът да се насочим към бара, има представители на много медии. Някои се оплакват, че няма бира, а и останалият избор на алкохол бил ограничен. Водата обаче винаги е за предпочитане, особено сред плътна публика, каквато вече наистина се е събрала за концерта.



Хосе Гонзалес излиза сам за първото си парче и моментално грабва очите, ушите и вниманието най-вече на дамите, но всъщност и на всички останали. След това на сцената с него се качва и групата му - китарист и клавирист, които ще видим и като превъзходни беквокали, плюс двама перкусионисти.

Чуваме много популярни парчета като "Crosses" (от албума "Veneer"), "What Will" (от "Vestiges & Claws"), "Deadweight On Velveteen" (от "Veneer"), страхотен кавър на "Hand On Your Heart" на Кайли Миноуг, Cover), "The Forest" (от "Vestiges & Claws"), "Let It Carry You" (от "Vestiges & Claws"), "Leaf Off / The Cave" (от "Vestiges & Claws"), "Killing For Love" (от "In Our Nature"), "This Is How We Walk On The Moon", знаковия кавър "Teardrop" на Massive Attack, мегахита "Heartbeats" (от "Veneer") и още. И още.

Прави впечатление, че Гонзалес свири изключително прецизно. И не само. След всеки 2-3 парчета трябва да свири в друг строй, но не чака любезно роуди да му подаде друга китара, а се пренастройва бързо и изключително точно. Динамиката му е заразителна и, няма какво да крия, няколко двойки наоколо дори се опитват да си танцуват в тълпата. А хората съвсем не са малко. Както разбрах от организаторите, билетите са били изцяло разпродадени, та дори са пуснали няколко допълнителни. Има защо.



Заслуженият бис включва "With the Ink of a Ghost", "Line Of Fire" (от проекта на Гонзалес "Junip") и "Down The Line" (от "In Our Nature").

Финалът категорично си е финал, като Гонзалес не оставя никаква възможност за втори евентуален бис. Зазвучава музика, чужда, на запис. Публиката се пренасочва към бара и "гардероба". А на излизане от местопрестъплението всички лица са усмихнати - сякаш са се видели със стар приятел и са послушали хубава музика. Което в известен смисъл е точно така.