Приказната феерия завърши и сега е време за трудната част

Последният човек на стадиона, който истински вярваше, беше самият Фери – надигран като класа, но никога и като борбеност, 175-сантиметров акумулатор в свят на електроцентрали.

Е, така или иначе започвахме да изчерпваме каламбурите с фамилията Фери. Походът на Артър Фери до полуфиналите на „Уимбълдън“ през цялото време имаше някакво замъглено, сюрреалистично усещане – история, която ставаше все по-невероятна с всяка следваща глава: флиртът, който завършва със сватба; пикникът, който се превръща в целонощен рейв; Супер Ханс, който по погрешка стига тичешком до Уиндзор.

Когато реалността най-сетне го застигна, тя го направи първо бавно, а после изведнъж. В момента, в който Саша Зверев проби сервиса му в началото на втория сет, хората започнаха да напускат местата си. Не бяха много, но достатъчно, за да се забележи. Може би точно тогава част от въздуха и част от вярата започнаха да изтичат от фантастичния сън на Фери – едно прекрасно пътешествие, което, ако сме напълно честни със себе си, вероятно винаги е щяло да завърши по този начин.

Артър Фери напусна корта под бурни аплодисменти, след като Александър Зверев го победи в три сета на Централния корт. Колкото и оптимистични да бяха прогнозите, Фери почти неизбежно щеше да изпитва трудности срещу новия шампион от „Ролан Гарос“, особено срещу съперник, който е с 23 сантиметра по-висок, вкарва 72% от първите си сервиси, доминира в размените бекхенд срещу бекхенд и печели повече точки от обичайното на мрежата.

Казано просто, в момента Зверев разполага с по-богата и всеобхватна игра от почти всеки друг в тура – игра, която допуска голям запас за грешки и му носи изобилие от лесни точки. Затова вероятно последният човек на стадиона, който истински вярваше, беше самият Фери – надигран като класа, но никога и като борбеност, 175-сантиметров акумулатор в свят на електроцентрали, който продължаваше да размахва ракетата и да препуска до самия край.

Артур Фери: Нямам какво да губя

Погледнато назад – а честно казано, и още в самия момент – загубата на тайбрека в първия сет изглеждаше фатална. Това беше последният реален шанс на Фери да устои на огромното гравитационно поле, което го дърпаше обратно към земята.

Освиркванията, които прозвучаха при споменаването на името на Зверев в сряда вечер, когато съперникът на Фери за полуфинала беше обявен пред публиката на Централния корт, този път не прераснаха в нищо по-сериозно.

Зверев: Фери е различен тенисист, трябваше да се адаптирам

Всъщност най-близо до истинска опасност Зверев се оказа в първия сет, когато Фери го проби на 15 и за кратко, изкусително, илюзията остана непокътната.

След това почти нищо. Тайбрекът беше спечелен с категоричното 7:0, а вторият сет приключи само за 38 минути. Още много хора си тръгнаха след това. Кралската ложа започна да се изпразва. Върджил ван Дайк се спусна по стълбите към зоната за освежаване. Сачин Тендулкар, човек, известен със стоическото си търпение, реши, че е видял достатъчно.

Точката за пробив, която Фери реализира в петия гейм, в крайна сметка се оказа единствената му в целия мач. Така приключи „Фери-манията“, дълбоко оплакана от широк кръг натъжени приятели и съвсем бегли познати. Може би първата и най-естествена реакция към похода на Фери е да признаем колко странен беше той – с каква главозамайваща скорост един британски тенисист може да премине от пълна анонимност до пожелания за успех от Марк Геи и Дан Бърн за по-малко от две седмици.

Александър Зверев е на първия си финал на Уимбълдън

Фери е добър играч, но няма разпознаваем бранд или ярко изразени черти на характера. Тогава за какво всъщност скандираха всички? За три малки букви върху телевизионната графика. За едно знаме. За един паспорт. За въображаемото и почти несъзнателно чувство за родство, което само спортът може да създаде – идеята, че този човек, син на френски мултимилионер и член на „Ол Ингланд Клъб“, по някакъв начин прави всичко това за всички нас. Но разбира се, доколкото британският тенис изобщо има система, тя на практика изглежда точно така – смесица от привилегии и връзки, наследено богатство и щастливи случайности на раждането.

Това не е опит да бъдат омаловажени онези, които са успели, а повод да скърбим за онези, които никога не са получили възможност – играчите без средства да инвестират безкрайно в кариерата си, без лесния ранен достъп до спорта, който идва, когато родителите ти са част от тенис средите. През целия турнир хората говореха за увереността и самочувствието на Фери. Може би на някакво ниво те произтичат от начина, по който е бил възпитан – от пълната липса на синдром на самозванеца, от убеждението, че вселената по начало е справедлива.

Може би причината Фери да се държи така, сякаш мястото му е тук, е, че е израснал в свят, в който наистина е принадлежал във всяка стая, в която е влизал. Този поход може и да приключи, но в краткосрочен план Фери вероятно ще продължи да се изкачва. От понеделник той ще бъде новият номер 1 на Великобритания и номер 36 в света, което ще му позволи да участва в почти всеки турнир, който пожелае. А с относително малко точки за защитаване не е невъзможно дори да бъде поставен на US Open.

В същото време обаче вече играе съвсем различна игра. След четвъртфинала победеният Флавио Коболи на практика призна, че изобщо не си е направил труда да гледа някой от мачовете на Фери на „Уимбълдън“. Това няма да се повтори скоро. Оттук нататък той ще бъде мишена. Ще има очаквания, които трябва да оправдава, и ще трябва да достигне по-високо физическо ниво, при положение че вече е имал проблеми с контузии.

Ще го чакат настилки с по-висок отскок, по-силна конкуренция, липса на домакинска публика, която да го подкрепя, липса на инерция, която да го тласка напред, и никакво усещане за новост или анонимност, което да го предпазва от подробен анализ.

Това бяха две фантастични седмици у дома. Но в много отношения истински трудната работа започва едва сега.

Коментар на Джонатан Лю за "Гардиън"

Добави Sportal.bg като предпочитан източник в Google

Следвай ни:

Снимки: Imago