Номер девет се завърна

Вечер, когато слънцето угасне някъде там, зад високите палми, и небето се покрие с бляскави лунички, децата се събират в кръг около разказвача в колибата, която наричат палавер. Няма телевизор, Wi-Fi, смартфони и видеоигри. Не са необходими, защото тук, в загадъчния мрак, всяка вечер оживява приказката. Децата притихват в очакване на поредната история, върху чиято палуба да отплуват в съня си. В тази далечна държава има особена, леко озадачаваща традиция: разказвачът винаги започва с думите: „Имало едно време...“, след което прави пауза. Децата повтарят в хор последната дума: „Време!“. Чак тогава приказката може да започне. И така – имало едно време...

Номер девет се беше завърнал. Но защо? Какво правиш, човече? Защо си в собственото си наказателно поле? Вярно е, че противникът му се готвеше да изпълни ъглов удар. Вярно е, че беше 85-ата минута на мача и крехката преднина от 2:1 сякаш бе напът да се изплъзне от отбора му. Но номер девет не беше покрил никого. Бе застанал в лявата част на наказателното поле, някак изолиран от пръхтящото, мятащо лакти стълпотворение пред вратата. Треньорът му Оскар Табарес крещеше нещо в негова посока – по всяка вероятност свързано с уругвайския принос към нецензурната семантика. Да! Номер девет се беше завърнал и около него нямаше никого. Изглеждаше някак странно естествено точно там, където не трябваше да бъде. Една напълно спокойна, самотна звезда в очакване на неочакваното. Сякаш знаеше нещо повече от останалите играчи, от треньорите, от публиката, от всички нас.

Топката изсвистя от крака на Алесандро Манети и увисна високо над наказателното поле... прекалено високо.

Миг преди да изпълни удара, играчът се наклони твърде много назад с коляно, останало далеч зад кълбото. Шестнайсетте футболисти, скупчени пред вратата, проследиха озадачени траекторията на топката, която мина уверено далеч над главите им с еднопосочен билет към самотния нападател. Той не изглеждаше изненадан. Напротив – очакваше невъзмутимо топката като посрещач на летището. Липсваше му само букетът. Какво точно знаеше номер девет? Дали бе запознат със стила на Манети? Дали не бе обърнал внимание на това, че играчът направи петметрово засилване към топката? Дали знаеше, че левият му крак е прекалено силен и че му липсва прецизност? Дали пък просто не бе предположил, че след като младият Алесандро току-що бе влязъл в игра, мускулите му ще кипят от потенциална енергия и корнерът му ще бъде по-припрян и по-гръмотевичен от необходимото? Кой знае – понякога имам чувството, че точно тази деветка има родствена връзка със стария Мишел дьо Нострадам. Че в даден момент дава възможност на инстинктите си да ясновидстват и да ръководят решенията му, колкото и нерационални да изглеждат те за всички нac. 

Казват, че едно-единствено докосване на топката е в състояние да създаде перфектна атака. Първото докосване. Неговите изисквания са различни в зависимост от ситуацията. То крие своите тайни и не са много магьосниците като Бергкамп, Роналдиньо, и Бербатов, които са напълно посветени в тях. Футболната пиеса, която се разигра в следващите тринайсет секунди, нямаше как да бъде написана без единственото възможно, идеално първо докосване. В случая номер девет знаеше, че не иска да спре топката – искаше да я пренасочи в конкретен вектор и с конкретна скорост. Той пое топката с външната част на десния крак. За миг тя потъна в ходилото му като в пухен юрган, въпреки че току-що бе прелетяла неистово повече от трийсет метра във въздуха. Използвайки собствената ѝ инерция, играчът я постла върху тревата с копринено движение, изпращайки я пред себе си в посока към далечната противникова врата.

Беше в друг ден и на друго място, но Чарли също бе насочил вниманието си към врататa... съвсем различна врата – желязна, заключена и строго охранявана от защитници, екипирани с огнестрелно оръжие. Има нещо почти карикатурно в комбинацията от холивудски клишета, които Чарли използва, за да избяга от затвора в Плимут, щата Масачузетс. Решетки, прерязани с пила, чаршафи, завързани един за друг, заспали тъмничари, рапел от третия етаж, прескачане на ограда и т.н. При това става дума за бетонна крепост с максимално строг режим, в която са лежали някои от най-известните престъпници на Северна Америка. До ден днешен дръзкото изплъзване на Чарлз е единственото успешно бягство в дългогодишната история на затвора. 

Преди да се озове в Щатите, Чарли бе успял да открадне един милион долара от неописуемо бедната си държава и след повече от година в килията бе напът да бъде екстрадиран обратно в родината си, за да бъде подведен под съдебна отговорност. 

Но нещата продължиха да се стичат като водопад в негова полза. Безлунната септемврийска нощ му бе осигурила допълнително прикритие и след като се преметна безшумно през оградата на затвора, Чарлз бе погълнат от очакващия го на няколко метра автомобил със затъмнени прозорци. Няколко дни по-късно беглецът успя да пресече границата с Мексико и оттам, без да му мигне окото, използва с дръзка арогантност собствения си паспорт, за да се качи на самолет за Брюксел.

Дръзката арогантност със сигурност не липсваше и на номер девет. Миг след своето окултно първо докосване, c кoeто намаза топката като масло върху тревата, футболистът реши да използва две други оръжия в арсенала си – чудовищна сила и скорост. Нямаше на кого да подаде – пред него имаше само трева и жълти екипи на противникови играчи. Но той не се бе върнал пред собствената си врата, за да чака. Имаше съвсем, съвсем друго намерение.

Всеки успешен спринт започва ниско. Ако забавите кадъра, ще видите колко близко до тревата се наведе нападателят след дългото повеждане. При първата крачка горната част от тялото му е почти успоредна на игрището. Номер девет изригна като зенитна ракета от собственото си наказателно поле. Чакаха го деветдесет метра трева и някои от най-добрите и брутални бранители в най-дефанзивната лига в света. Бутонките му заблъскаха земята с неистова скорост. Мощните му бедрени мускули затанцуваха бясно под опънатата до скъсване кожа. Играчът се изправи постепенно, увеличавайки скоростта си още повече. Топката, закачена за него с невидимо ласо, сякаш го дърпаше напред като мятащ пяна жребец. Всяко докосване на коженото кълбо с дясното стъпало бе пришпорване на подивелия мустанг. Всяка крачка бе по-мощна от предишната. Сякаш дим се вдигна от многострадалната трева под краката му. Номер девет се превърна в мъглявина и пресече централната линия само с шест докосвания на топката. 

Беше отдавна. Преди да има YouTube, смартфони и социални медии. Но помня добре какво усетих, когато видях за пръв път този момент по телевизията. Казах си: какво гледам в момента? Какво, по дяволите, се случва пред очите ми? Има нещо особено в този спринт. Обикновените хора не тичат по този начин. Не и в 85-ата минута, след като са се раздавали докрай от първата секунда на мача. В тези крака има ярост. Истински, кипящ, непримирим гняв. В тези мускули има нещо далеч повече от миозин. В този шеметен бяг е наливано гориво от някъде другаде. Исках да открия този източник. Исках да разбера този човек, летящ с бясна скорост към вратата. Исках да открия тайната на неговия двигател с външно горене.

Само няколко месеца по-рано зловещ конвой, съставен от един военен транспортьор и пет камионетки, спря пред дома на номер девет. От тях като вонлива течност се изсипаха около седемдесет въоръжени до зъби мъже, водени от човек, познат в Западна Африка с името Бунтовника Джак. Футболистът не беше вкъщи – той се подготвяше за предстоящия сезон на пет хиляди километра разстояние в Северна Италия. Четири месеца по-рано ФИФА му бе връчила „Златната топка“ на бляскава церемония. Да, след като изпепели мрежите на най-титулуваните отбори в Европа, номер девет заслужено бе провъзгласен за най-добрия играч в света. Но това нямаше значение за Бунтовника Джак, за неговите изверги и най-вече за човека, който ги беше изпратил в дома на футболиста – бившият обитател на затвора в Плимут, щата Масачусетс, на име Чарли.

След като се изплъзна на властите в Щатите, Чарлз Макартър Тейлър по някакъв неведом начин се озова в Северна Африка като скъп гост в терариума на либийското влечуго Моамар Кадафи. Оттам с вещата подкрепа на ексцентричния диктатор успя да мобилизира въоръжена до зъби войска, с която нахлу в родината си, сеейки навсякъде, откъдето минеше, ужас, кървища и смърт. Беше твърдо решен да трансформира държавата в своя еднолична собственост. Облечен във фрапантна камуфлажна униформа, Чарли бродеше от селище на селище като побеснял демон. Убиваше всекиго, когото смяташе за потенциален противник, но това не беше достатъчно – за Тейлър беше важно сред жертвите му да има десетки хиляди напълно невинни хора, включително жени и деца. Имаше предостатъчно огнестрелно оръжие, но за него беше важно изчадията му да използват и секири и мачета. Кървищата, кланетата, изнасилванията, масовите ампутации на крайници бяха част от пъкления му план. Беше научил, че бруталното насилие създава атмосфера на постоянен страх сред населението. За хората като Чарлз страхът беше конвертируема валута. И той я използва, за да установи контрол върху природните ресурси на страната си: диаманти, дървесина и каучук. Стратегията му беше да превърне насилието във влияние, власт и пари... много пари. 

Под негово влияние страната потъна в невъобразима гражданска война. Чарлз увеличи армията си, колейки цели семейства и похищавайки децата от мъжки пол. Връчваше им автомати „Калашников“ и ги пращаше на бойното поле. За да изгубят задръжките си, ги тъпчеше с ужасяваща амалгама от хероин и барут, която стана известна с името „Браун-Браун“. Цяла войска от 8-10-годишни деца със стъклени погледи блуждаеше из страната, стреляйки безразборно във всички посоки. Появиха се групировки, водени от пъклени злодеи, сякаш изтръгнати oт най-мрачните коридори на човешкото въображение. Става дума за изверги като Джошуа Блахий, чийто командоси изяждаха сърцата на жертвите си и нахълтваха в огнестрелни битки, облечени само с обувки и гердани с окултни амулети. Блахий вярваше, че така стават недосегаеми за куршумите, и това му спечели прякора Генерал Чисто гол. Чарлз Тейлър се обкръжи с олигавена глутница от подобни изчадия с безумни прякори: Генерал Рамбо, Генерал Еднокракия дявол, Генерал Комар и т.н. Насъскани от харизматичния си лидер и освободени от задръжки, те колеха, палеха, режеха и унищожаваха всичко по пътя си. През деветдесетте години страната се превърна в кървава, клокочеща яхния, пред която бледнееше дори източнокамбоджанската преизподня на полковник Курц  от „Апокалипсис сега“. Тъй като бе член на тайнствения африкански култ Поро, за Тейлър се говореше, че прави човешки жертвоприношения и практикува канибализъм. Самото му име всяваше ужас в сърцата на хората, а една от най-верните му хрътки бе именно Бунтовника Джак.

И ето че днес той бе дошъл пред вратата на номер девет. С автомата си, с военната си униформа и с озверялата си дрогирана пасмина. Беше тук по поръчка на чудовището Чарлз Тейлър и причината бе много проста: чудовищата се страхуват от хората, които не се страхуват от тях…

Да, номер девет не се страхуваше нито от Чарлз Тейлър, нито от Джак Бунтовника. Истината е, че номер девет не се страхуваше от абсолютно никого и може би затова продължи безумния си спринт директно към противниковата врата, където го очакваха бутонките на някои от най-твърдите защитници в Европа. Зад него на пълна скорост летяха цяла група преследвачи, водени от най-бързия футболист на игрището – Леонардо Колучи. В центъра на терена нападателят забеляза посрещащия го отдясно снажен централен защитник Диего Каверзан. Вляво, в идеална защитна позиция, също го oчакваше противник – известният с твърдата си игра Пиерлуиджи Орландини.

Номер девет трябваше да вземе решение: дали да тръгне вдясно и да усложни ъгъла си към вратата, или вляво, където му предстояха няколко сериозни препятствия. Точно на централната линия той обърна тялото си само за миг към развилнялата се къдрава грива на Каверзан, създавайки впечатление, че ще тръгне към него. Диего се приготви за сблъсък, което връчи на нападателя една на пръв поглед нищожна частица от секундата. Той обаче я грабна и нахлу в нея с пълна скорост, превръщайки я в преимущество. Бе финтирал Каверзан само с тяло – без да докосне топката. Номер девет остави застиналия централен бранител зад себе си и се отправи вляво към подострената секира на Орландини. Зад гърба си вече усещаше диханието на спринтиралия като тригодишна антилопа Колучи.

Домът на номер девет в родния му град беше далеч повече от дом. Той беше негов офисен и комуникационен център, в който работеха около трийсет души – както професионалисти, така и близки, приятели и роднини. Всички бяха изведени като добитък на заколение пред оградата на къщата под дулата на заредените калашници. Бунтовника Джак размаха лист хартия: „Вашият шеф е написал писмо. Казва, че вече нямало да играе футбол. Щял да ми става общественик. Щял да ми се занимава с политика“.

Пасмината на Чарлз Тейлър преби мъжете почти до смърт, а седемнайсетте жени и момичета бяха замъкнати обратно в къщата. Футболистът бе в Италия, когато научи, че всички те са били изнасилени, включително две от малките му братовчедки. Самият дом е бил ограбен, полят с бензин и изгорен из основи. 

„Не се връщай! – казваха приятелите му. – Опасно е. Имаш най-ужасните врагове и те искат да се отърват от теб.“

Но въпреки че вече нямаше дом… номер девет се завърна. С гордо вдигната глава и пламък в очите. Сънародниците му го боготворяха, вярваха му, вслушваха се във всяка негова дума. И той го знаеше... знаеше, че има влияние и че носи огромна отговорност. 

В интервю за „Ню Йорк Таймс“ заяви, че Обединените нации трябва да влязат в страната му, да елиминират всички въоръжени групировки и да възстановят мира и демокрацията. Беше му повече от ясно, че всеки миг, прекаран на родна земя, може да бъде последен, но не смяташе, че има избор. Знаеше и кой стои зад покушението върху близките му и дома му. Двата автомобила, откраднати от гаража му – мерцедес и ленд роувър, бяха гордо управлявани от генерали на Тейлър. Когато бе поканен на официална вечеря в дома на един от най-верните съветници на Чарли – Алхаджи Кромах, забеляза, че масата, която бе задигната от дома му, бе поставена по средата на хола като предупреждение, насочено директно към него. Футболистът седна на масата, без да му мигне окото. Той имаше конкретна цел и нищо нямаше да успее да го отклони от нея.

О, да! Нищо... нищо нямаше да го отклони от целта му. Дори защитата на опитния Пиерлуиджи Орландини. Бранителят взе най-правилното решение и влезе с перфектен шпагат в нападателния коридор на номер девет. Водещият му ляв крак се стрелна като по учебник напред, препречвайки безкомпромисно пътя на топката. Петата му разора земята, хвърляйки пръст и стръкчета италианска трева директно нагоре във въздуха. В целия този хаос номер девет не загуби самообладание и с някаква свръхестествена находчивост прокара топката под коляното на Орландини. Става дума за миниатюрно пространство, което бе отворено за частица от секундата. Все още не е ясно каква мистериозна магия бе въвлечена в това изпълнение, но топката успя да мине под крака на защитника. Самият номер девет реши да мине над него. Без да намалява скоростта си, той скочи уверено над шпагата, но задният му, ляв крак се удари в бедрото на бранителя. В този случай собствената му скорост и сила се оказаха сериозен проблем. Водено от собствената си колосална инерция, тялото му придоби въртелив момент и се усука във въздуха. Нападателят направи 180-градусов пирует и се приземи с гръб към целта си. За миг бе застанал с лице към рекламите зад собствената си врата. Неща, които вече отдавна не съществуват: фотоапаратни ленти “Фуджи”, видеокасети „Сони“. Това, което не съществуваше в този момент обаче, бе сила на този свят, която да може да го спре. Номер девет не видя рекламите – очите му нито за миг не се откъснаха от топката, която продължи да се търкаля нахално напред, след като се бе изплъзнала като закръглен Худини от клопката на защитника. Нападателят се приземи в много широк стоеж, което му даде възможност да използва левия си крак като опорна ос, за да се завърти светкавично на още 180 градуса, да бутне топката напред и да продължи дивия си галоп към вратата.  

Шпагатът на Орландини му бе направил неочаквана услуга, защото успя да забави не само него, но и застигащия го спринтов специалист Леонардо Колучи. Той също реши да прескочи съотборника си, но се спъна в него и залитна напред. Лишен от равновесие, Колучи посегна отчаяно с ръка към фланелката на нападателя, който току-що бе завършил циркаджийската си въздуша акробатика, но успя да хване само течението, което подивелият номер девет беше оставил зад себе си. 

На около двайсет и пет метра от вратата номер девет бе пресрещнат от лявата страна от дефанзивния полузащитник Еудженио Корини. Този път нападателят реши да използва любимия похват на Пеле. С едно уверено докосване той бутна топката от дясната страна на защитника и на пълна скорост спринтира от лявата му страна, минавайки през него като през холограма. 

Между номер девет и вратаря вече имаше само трева. Нападателят направи още едно мощно докосване, с което нахлу в дясната част на наказателното поле. Нямаше особено добър ъгъл за стрелба, особено срещу дългите крайници на опитния вратар Атилио Грегори. Диего Каверзан го застигаше и бе само на сантиметри зад него. Колучи и Роберто Бачи идваха от другата страна. Номер девет погледна към вратаря, прецени разстоянието до далечната греда, замахна мощно с десния крак и нанесе хладнокръвен удар с вътрешната част на стъпалото на около петнайсет метра от вратата. Силата, прецизността и техниката на изстрела бяха особено озадачаващи, като се има предвид изнурителното усилие, което бе използвано, за да се стигне до него. При удара цялото тяло на нападателя се вдигна във въздуха. Шутът трябваше да бъде мощен заради идеалната позиция на Грегори, който знаеше точно къде да очаква изстрела и плонжира като котка. На повторението се вижда, че топката минава на милиметри от пръстите му. Пак на повторението се вижда и сатанинският вътрешен фалц на удара, който накара топката да се върти бясно в посока към деветия кръг на вратарския ад.

Онемялата до този момент публика изригна като вулкан, разтърсвайки яростно старинните бетонни основи на „Сан Сиро“. Гол! Безумен, нереален, зашеметяващ гол! Гол, създаден от начало до край от един-единствен човек! Гол, по-самостоятелен от живота на Иван Рилски! Вярно е, че този мач между „Верона“ и „Милан“ не бе от решаващо значение, но шедьовърът си е шедьовър и това солово попадение до ден днешен се смята както за един от най-красивите голове в историята на играта, така и за най-запомнящото се изпълнение в кариерата на великия Джордж Уеа. 

Вече далечната 1996 година бе от особено значение за него. Снажният либериец бе на върха на вълната. Току-що бе станал първият (и все още единствен) гражданин на африканска държава, удостоен със „Златната топка“. Няколко месеца по-късно донесе и Скудето за „Милан“, ставайки голмайстор на шампиона, въпреки че сред съотборниците му в нападение личаха имената на Роберто Баджо и Деян Савичевич.

Джордж Уеа бе явление. Той бе по-различен, по-нестандартен, по-непредвидим. Заради бързината, демаража, техниката и интелекта му наскоро ФИФА го нарече „първоначалник на модерния комплексен нападател“. Това, което също го различаваше от останалите тарани, бяха елитните му качества на подавач. Водени от интелекта, техниката и вече споменатата нострадамовска интуиция, копринените му пасове кацаха като пеперуди върху стъпалата на озадачените му съотборници и разтваряха неочаквани пространства в противниковите защити. 

Тандемът, който изгради в „Милан“ със Звонимир Бобан, беше някакво телепатично футболно вълшебство, което никога няма да бъде забравено и което изтощи дори неизчерпаемия залеж от прилагателни на италианските журналисти. 

Имаше едно-единствено нещо, което Уеа все още не бе постигнал. Мечтаеше да се докосне до футболния Олимп. Искаше да участва на мондиал. Не да го спечели или дори да вкара гол, а просто да бъде там – да стъпи поне веднъж на най-голямата сцена, облечен в цветовете на многострадалната си родина, която обичаше толкова много.

В този момент обаче това изглеждаше невъзможно. Държавата му бе в окаяно състояние, разяждана от военни конфликти, адски кръвопролития и от сатанинските машинации на узурпиралия цялата власт изверг, който ненавиждаше Джордж Уеа – чудовището Чарлз Тейлър. Но както вече споменахме, когато номер девет си поставеше някаква цел, нямаше сила на този свят, която да успее да го отклони от нея. И понеже не можеше да я постигне от Северна Италия... номер девет се завърна.

Либерия е държава с точните размери на нашата България, разположена на Атлантическия океан. Създадена е през деветнайсети век от петнайсет хиляди бивши американски роби, които са искали да изградят своя собствена свободна република на африканския континент. Конституцията, Декларацията за независимост и политическите структури на страната са копирани от тези на Съединените щати. Столицата на страната носи името на американския президент Джеймс Монро и дори националният флаг наподобява американския. Вместо петдесет звезди на него има само една. Защо? Защото при основаването си Либерия е била първата и единствената свободна република в Африка. Смятали са я за модел за подражание, за пътеводна звезда за всички останали държави на континента. Наричат националния отбор по футбол Еднозвездните, но честно казано, този прякор може да бъде интерпретиран по съвсем различен начин, защото Либерия разполагаше с един-единствен стойностен играч. Да, страната имаше една-единствена звезда както върху националния си флаг, така и на футболното игрище. Федерацията, подобно на цялата държава, тънеше в нищета и корупция. На играчите не се плащаше нито заплата, нито премии. Екипите им бяха изпокъсани, бутонките изтъркани. Нямаше пари дори за транспорт, а отборът се събираше за тренировка само веднъж преди официален мач. 

Междувременно Чарлз Тейлър се бе кандидатирал за президент. Нямаше политик, който да дръзне да му се противопостави.  Предизборният му химн бе следният (честна дума, не си го измислям): „Той ще убие баща ти! Той ще убие майка ти! И ти пак ще гласуваш за него!”. Тейлър спечели седемдесет и пет процента от гласовете и мълниеносно загуби всичките сто процента от човешкото в себе си. Той не беше президент – беше освирепял диктатор, решен да управлява до живот, и вече вършеше зверства, каквито не бяха виждани дори в Западна Африка. По улиците на Монровия отдавна се стичаха кървави вади, но Либерия бе отесняла за безчинствата му. Тейлър насочи ноктите си към съседната Сиера Леоне заради богатите ѝ диамантени залежи. Той искаше скъпоценните камъни в шепите си и човешката цена нямаше значение. Чарлз въоръжи до зъби озверяла паплач, която бе наречена „Обединен революционен фронт“, и я изпрати през джунглата в северната си съседка. Продължи да използва като войници и дрогирани невръстни деца, от чиито ръце стърчаха спринцовки с хероин. Колкото и да звучи невероятно, планът му бе да унищожи цялото цивилно население на Сиера Леоне. Цялото! Операцията носеше кодовото име „Без нито едно живо същество“. Идеята зад този пъклен геноцид бе да даде абсолютен контрол на Чарлз Тейлър върху природните ресурси и територии на Сиера Леоне.

В последвалата кървава сеч бяха убити двеста и петдесет хиляди души. Четвърт милион невинни жертви – жени, деца, старци. Ордите на Тейлър обикаляха градове, села, колиби и колеха всекиго наред. Понякога като проява на милост просто режеха ръцете на жертвите си с мачете. Казваха им, че имат избор: „къс ръкав“ (ампутация до китката) или „дълъг ръкав“ (до рамото). Тази варварщина, както вече споменахме, не беше случайна. Диктаторът беше чел Макиавели и знаеше прочутия му цитат: „Ако е нужно да нараниш някого, направи раната толкова драстична, че да не те е страх от неговото отмъщение... По-добре е да се страхуват от теб, отколкото да те обичат...“

Трябва да знаете нещо важно за Чарлз Тейлър – той гледаше на себе си като на космополитен интелектуалец и изтънчен ценител на изкуството. Преподавателите в гимназията са го смятали за изключителен ученик. Беше завършил икономика в Съединените щати с впечатляващи академични постижения и притежаваше както лично обаяние, така и забележителни ораторски способности. Беше изградил вкус към костюмите „Версаче“ и художествената литература. Привидно първобитната му същност бе внимателно калкулирана стратегия, движена изцяло от неугасима алчност и жажда за власт.

Един от многото синове на диктатора бе роден и израснал в Съединените щати – младеж, известен с името Чъки. Чарлз разпозна в неговите личностни дефицити своята собствена социопатия, доведе го в Либерия и го назначи за водач на най-ужасяващата военна единица, която си бе спечелила името „Демоничните сили“. 

Чъки направи всичко възможно, за да засенчи баща си. Стана известен с това, че погребваше жертвите си живи и ги подлагаше на изтезания, които нямам сили да опиша на тези страници. Ще кажа само, че в сравнение с неговите похвати Испанската инквизиция прилича на джаз фестивал.

Да, в края на деветдесетте години Либерия бе ад. И имаше нещо, което вбесяваше неговия Луцифер: обитателите му не скланяха глави единствено пред него. Те боготворяха много различен човек. Човек, който имаше досадния навик да се завръща... непрекъснато. Директно в наказателното поле на Сатаната. Без капчица страх. Без колебание. Сякаш знаеше нещо повече от нас. Сякаш осъзнаваше, че мястото му е точно тук, където не трябваше да бъде. По Коледа теглеше пари от сметката си и ги раздаваше на непознати по улиците. Понякога отиваше в бедните болници и даваше банкноти на пациентите – около хиляда долара на човек. Веднъж изпрати човек, когото не познаваше, на скъпо лечение в Съединените щати. Съпругата му Клар сподели, че често заставал на прага на дома им и чакал с банкноти в ръцете хората да дойдат при него. „Те идваха един по един – спомня си Клар – и Джордж им даваше... Коледа.“

Някой го попита защо го прави и той отговори, че обикновените граждани на Либерия са платили чрез данъците си за неговото образование и израстване като играч. „Дължа всичко на съгражданите си.“ Джордж не просто разбираше сънародниците си – той ги обичаше. Бе израснал в колиба в най-бедното гето на Монровия, изоставен от родителите си и отгледан от баба си. Знаеше какво означава да нямаш пари за храна. Знаеше какво означава да си отчаян, да се чувстваш в безпътица.

Когато футболистът кацаше на летището в Монровия, го посрещаха тълпи от обожатели. Ако в суматохата се опиташе да каже нещо, всички веднага млъкваха. Попиваха всяка негова дума, всеки негов жест и движение. Митничарите го вписваха в официалните декларации с името „Цар Джордж“. Което беше проблем. Защото в този момент страната имаше само двама лидери; единият –  носител на ужас и мрак, а другият – на добрина и надежда. Два полюса, разделени от бездна, която Чарлз Тейлър се опитваше да напълни с кръв. 

Обединените нации обявиха диктатора за най-опасната и дестабилизираща сила в Африка, наложиха икономическо ембарго и предупредиха чужденците да избягват пътувания в региона. Джордж бе изпратил съпругата си и трите малки деца на семейството да живеят в безопасност в Ню Йорк. Но той самият... Клар го молеше на колене да не се връща в Либерия и сподели в пресата, че я е страх, че ще го убият. 

Уеа отвърна по следния начин: „Човек никога не трябва да изгаря мостовете зад себе си. Ако някой друг ги изгори, ти самият трябва да построиш нови мостове и да минеш по тях. Човек винаги, винаги трябва да се връща.“

Така че... за кой ли път номер девет се завърна и се зае с най-амбициозния си проект. Искаше да направи невъзможното и да изпрати Либерия на световно първенство. 

Беше спечелил около петнайсет милиона долара от престоя си в „Пари Сен Жермен“ и „Милан“ и веднага инвестира два милиона от тях в налудничавата си мечта. Превърна се в еднолична федерация, ставайки технически директор, треньор и основен играч на националния отбор. Купи екипи, бутонки и екипировка и плати от джоба си заплатите на играчите. Гарантира с името си и репутацията си за качествата на десет млади футболисти и ги изпрати на негови разноски на проби в европейски клубове. Всичките десет подписаха професионални договори. Джордж премести лагера на отбора в Кот Д'Ивоар и наложи нова система на подготовка и хранене. Плащаше за всичко – чартърни полети, автобуси, хонорари, разходи на официални лица... всичко! Уеа промени отбора за броени месеци... по свой образ и подобие. Играчите вече не бяха дезорганизирани и потиснати. Играеха спокойно и уверено, с интелект и самочувствие. В първия си мач след като пое отбора, Джордж разполагаше с точно единайсет играчи. Съперник беше непобедимият Голиат на Африка – Нигерия. Очакваше се суперорлите да прегазят малкия си съперник и на трибуните на стадион „Самуел Доу“ в Монровия имаше много либерийски фенове, облечени в цветовете на Нигерия. 

Ден преди мача Джордж Уеа заяви следното: „В състояние ли са играчите на Нигерия да летят във въздуха като птици? Ако не са, ще ги победим... с два на един!“.

Джордж “Нострадамус” Уеа отново знаеше нещо повече от всички нас и малко по-късно либерийските футболисти шокираха цяла Африка, изигравайки мач шедьовър и надделявайки с... два на един. Джордж асистира и за двата гола.

За пръв път от много, много години цялата страна обезумя от щастие. Опиянени и невярващи, хората на стадиона крещяха, пееха и се прегръщаха. Самият Чарлз Тейлър бе забелязан да танцува в ложата си.

Еднозвездните бяха друг отбор и водени от своя неподражаем лидер, спечелиха десет от последвалите единайсет мача. 34-годишният Джордж Уеа бе в основата на всичко – както на терена, така и извън него. След като надделя в квалификациите дори над фаворити като Гана и Нигерия, отборът бе само на крачка от класиране за първия мондиал в историята на страната. Въпреки войните, смъртта, разрухата и мрака Либерия бе успяла да изпревари всички съперници. Отборът бе на първо място и въпреки напредналата си футболна възраст номер девет усещаше колко близо е мечтата му. Сякаш можеше да се протегне и да я докосне. Сякаш вече усещаше уханието на тревата по стадионите в Япония и Корея. Толкова близо. Оставаха още само четири мача...

Знаете ли, понякога ми се иска да живеем в друг свят. В друго време. В последните шест-седем години сякаш изгубих огромно количество от вярата си в човечеството. Беше ми трудно дори да търся и разказвам хубавите истории, които смятах, че са ни нужни. Светът направи толкова рязък завой към старите си грешки. Сто и осемдесет тъжни градуса към рекламите на неща, които трябваше отдавна да не съществуват: безумие, хаос, братоубийствени кръвопролития, корупция, поляризация, диктатури. Как е възможно? Защо днес, след почти четвърт век, прекаран в двайсет и първото столетие, виждаме възраждането на автокрации, плутокрации, бюрокрации, теокрации, медиокрации и деспотокрации? Защо, по дяволите, сме позволили нашите общества да бъдат сдъвкани и изплюти от проклетите -крации? Защо да няма доброкрация, разбирателствокрация и мирокрация?

Нима има нещо счупено в самите нас? Нима това, което е движело всяко важно решение в живота ми, е било химера? Нима доброто не съществува? Нима то е само почивка на полувремето между две безсмислени войни? Кратък антракт, в който зрителите да отидат до тоалетната, преди да се върнат на трибуните на колизеума?

Наскоро, докато, онемял от ужас, гледах кадри от поредната проява на немислима, гнусна жестокост, някой каза: „Това не са хора. Това са животни!“.

Това, разбира се, не е вярно. Няма животно на този свят, което да убива по този начин. Няма животно психопат, което да отнеме диханието на друго същество поради религиозен фанатизъм, политически убеждения, националност, етническа принадлежност или диаманти. Алчността, жаждата за власт, тесногръдието, омразата... те са си наши. Нямаме право да ги прехвърляме върху животинския свят. 

В последно време бях много озадачен. Толкова много хора, включително мои стари приятели, виждат идоли в кандидат-диктаторите на новото време. Интоксикирани от власт популисти сякаш се клонираха спонтанно навсякъде по целия свят. „Харизматични“ лидери с месиански комплекси и съмнителни личностни качества продават омраза и разделение и милиони я купуват с манифестен ентусиазъм. Десетилетия след отмирането на последните култове към личността образите на новоизлюпени бездарни деспоти биват отново възпявани в химни и бродирани върху знамена. Фалшиви идоли. Ръкомахащи, пръскащи слюнки палячовци, които не са постигнали нищо в живота си освен безгранична любов към самите себе си. Имам познати, които казват: „Обичам го този, защото не му пука от никого“. Сякаш това е причина да обичаш някого. Има дума за тези, на които не им пука от никого: социопати. 

Знаете ли, не всяка приказка завършва перфектно. Хладната реална действителност няма никакво отношение към бълнуванията на холивудския хепиенд. Либерия не успя да се добере до мондиала. Еднозвездните дадоха всичко от себе си, но не им достигна една-единствена точица, за да се класират. Великият Джордж Уеа, носителят на „Златната топка“, така и не успя да постигне голямата си футболна мечта. Чакаха го обаче други мечти, други изпитания и други цели.

Днес Чарлз Тейлър се събужда всяка сутрин в зловещия затвор „Франклин“ във Великобритания, където ще излежава престъпленията си до края на своя живот. Казват, че не изпитвал угризения, независимо че по време на делото доказателствата и свидетелите го уличиха в убийството на стотици хиляди... в изтезания... в канибализъм.

Синът му Чъки също излежава доживотна присъда, както и много от неговите верни генерали.

Що се отнася до Джордж Уеа, той, разбира се, се завърна и... се кандидатира за президент. През 2018-а спечели с лекота срещу съперника си Джоузеф Боакаи. В предизборната си кампания обеща на сънародниците си, че ще подобри икономиката, ще изкорени корупцията и ще изгради инфраструктурата на страната. Той искаше да подходи към страната си така, както бе подходил към националния отбор. Това обаче се оказа много по-трудно, отколкото бе предполагал, и новият президент се сблъска с препятствия и противници, далеч по-непреодолими от защитниците на „Верона“. Дори с име като Джордж Уеа един-единствен човек не е в състояние да промени цяла една система. Самата страна все още търсеше изгубената си самоличност. Вече не беше касапница, но старите ѝ травми се подуваха при най-малкия натиск. Хората ѝ бяха съсипани. Опитваха се да възстановят здравето си, разсъдъка си. 

Децата войници бяха пораснали, но много от тях бяха смазани и бродеха по улиците в търсене на дрога. Корупцията бе толкова дълбоко втъкана във всяка държавна структура, министерство и индустрия, че те бяха неразделни от нея. Дори много от членовете на собственото му правителство се оказаха алчни мошеници. Сенчестата икономика въртеше ръждясалите си зъбци и въпреки намеренията и надеждите на Уеа, по време на шестгодишния му мандат страната потъна в още по-голяма бедност и инфлация. Противниците му твърдяха, че той е причината. Че липсата му на опит и образование е съсипала държавата. Джордж искаше втори мандат. Искаше да докаже на света, на сънародниците и на себе си, че промяната е възможна. Че просто му трябва още малко време. Следях с напрежение изборите тази есен. През октомври Уеа спечели срещу стария си противник Боакаи, но този път само със седем хиляди гласа. По-малко от един процент. Което означаваше, че ще има втори кръг. Този път Джордж загуби с малко повече от процент. Една точица. 

Бях ужасно притеснен. Не от загубата му. Това, от което се страхувах, бе реакцията му. До този момент народът го боготвореше. Поддръжниците му го наричаха Цар Джордж. Беше издигната негова статуя на улица „Брод“ в Монровия. Притеснявах се, че Уеа може да се изкуши да превърне президентството в своя монархична собственост. Беше ли променен и опиянен от властта? Беше ли повярвал в своята богоизбраност? Щеше ли да се обяви за победител? Да мобилизира армията? Да арестува съперника си? История, толкова често повтаряща се на африканския континент, че се е превърнала в клише. Щяхме ли да загубим още едно скъпоценно парченце от вярата си в хората? 

Може би затова не се притеснявам да си призная, че се просълзих, когато чух следните думи, изречени от самия него непосредствено след изборите:

„...Току-що се обадих на бъдещия президент Джоузеф Боакаи, за да го поздравя с победата и да му предложа искрено помощта си по време на предстоящите му усилия в полза на нашата любима Либерия. Аз бях обещал, че под мое ръководство изборите ще бъдат честни, прозрачни и безукорни. Гордея се, че обещанието ми бе спазено. Либерийският народ каза думата си и аз я чух ясно и безупречно. Приемам безусловно вашия избор и подканям своите последователи да направят същото. Близостта на вота обаче разкрива дълбоко разделение в нашето общество. По време на прехода към новото правителство трябва да направим усилие да преодолеем различията си, да разпознаем опасностите на поляризацията и да намерим обединяваща кауза. Днес повече от всякога нашето взаиморазбирателство е от ключово значение за родината ни. Скъпи сънародници, тази вечер аз изгубих изборите, но Либерия спечели. Сега е моментът, в който трябва да покажем благородство в лицето на загубата, да поставим страната си над партията и любовта към Родината над личните интереси...“

Пиша точно тази история само няколко часа преди Коледа и това не е случайно. Именно днес, въпреки всичко, имаме толкова много поводи за надежда. По вярата в доброто начало винаги се е стреляло – първо с копия и стрели, после с куршуми, а в последно време и с коментари в социалните медии. И тя някак си винаги се е изправяла след поредното покушение... с поочукана броня и кървящи рани, но винаги още по-силна и по-неуязвима. Вярно е – човечеството е способно на немислими жестокости, но пак то е способно на толкова много истинска, неподправена, непровокирана добрина. Пак то е способно да ни даде хора като... Джордж Уеа и да ни убеди, че мракът е само временно отсъствие на светлина. 

Децата в Либерия повтарят думата „време“. Чак тогава приказката може да започне. Никой не знае точно защо, но аз имам своята малка теория. Може би децата осъзнават, че най-важната дума във всяка приказка е думата „време“. Така е и в тази приказка. Всички знаем, че просто има хора на този свят, които са създадени да бъдат апостоли. Не са много, но ги има... Един от тях е казал, че времето е в нас. Така е – ние сме рожби на времето си. Не можем да избягаме от него. Да се скрием от епохата си. Да избегнем неумолимите му, линейни интервали. Нашите характери, навици, решения, мисли се влияят от времето, в което дишаме. Нашето време... със своите ограничения, рани, изпитания, жаргон, технологии. Времето е в нас – във всяка наша клетка и всяко наше решение. Но същият човек е казал, че и ние сме във времето. 

Чували сме неговите девет семпли думи толкова често, че сме забравили тяхното значение. А в тях има толкова много смисъл и толкова ценно послание. Да, времето е в нас, но ние не сме му подвластни – не сме негови безпомощни васали. Ние, виждате ли, също сме във времето. Да, има хора, които минават през него, без да го докоснат. Но има и такива, които имат силата и безстрашието да нахлуят в него, да го моделират и оставят променено зад себе си. Да бъдат неговият дързък гол... неговата революция. Трябва да знаем имената им, защото те са причината всяко време да носи отпечатъците на своето поколение. Те са причината то също да не може да избяга от нас. Те са тези, които искат да ни напомнят, че не трябва да приемаме времетo такова, каквото е – трябва да се стремим да го променяме.

Някой ден спомените ще изтлеят, земята ще попие последните капки пролята кръв и децата на Либерия ще създадат свое собствено време. Време без глад, спринцовки, калашници и смърт. Ще правят това, което трябва да правят всички деца: ще тичат след топката, а вечер ще се събират в колибата палавер, за да чуят приказката. Приказката за човека, който се завръща.

Джордж Уеа не е безгрешен. Както на терена, така и извън него. Но той е от хората, които, съзнателно или не, оставят неизличими следи не само в отреденото им време, но и отвъд него. Има голове, които се държат особено. При това дълго след като са били отбелязани. Топката им не спира в мрежата. Значението им излиза от статистическия лист и започва да пътува във... времето. Вече гледам вълшебния, неостаряващ гол на номер девет срещу „Верона“ със съвсем други очи. Вече разбирам смисъла на неговата ярост и чувам тътена на всяко бутало в двигателя му с външно горене. Джордж Уеа просто иска да ни напомни, че ние всички можем да носим фланелка с номер девет. Че винаги ще има сили, които ще се опитват да ни отдалечат от човешкото в нас, но ние винаги, винаги трябва да се завръщаме. Ако някой изгори мостовете към собствената ни добрина, само от нас зависи да построим нови и да минем по тях към нея, преди реката на бездушието да я е заличила.

Знаете ли, миналата година станах свидетел на нещо изумително. Уеа стъпи на игрището на мондиала! Честна дума! В 36-ата минута на мача срещу Уелс нападателят се откъсна с мощен спринт от защитника Неко Уилямс, получи великолепен пас в крачка и с едно-единствено докосване на десния крак би шпагата на вратаря Хенеси: гол!

Малкият Тими Уеа, който растеше в Ню Йорк, докато баща му рискуваше живота си в Либерия, беше станал 183-сантиметров млад мъж – точно копие на знаменития си родител. Елегантният му гол бе първото попадение за Съединените щати на световно първенство от осем години насам. Джордж Уеа също беше там – просълзен от щастие на трибуната в Катар. По един особен начин неговата голяма, последна, неизпълнена футболна мечта се бе превърнала в реалност. Явно, казах си изумен, има карма на този свят и човек не трябва да спира да вярва в мечтите си, колкото и налудничави да са те. Явно е глупаво да губим надежда в хората. Явно няма смисъл да се отчайваме само защото нашата цивилизация е объркала за малко пътя си. Явно всичко е въпрос на “имало едно време”, защото, ако се вгледаме внимателно в хилядолетната приказка на човечеството, ще забележим, че рано или късно номер девет винаги, винаги се завръща.

Източници:

https://vault.si.com/vault/2001/04/16/a-good-man-in-africa-as-coach-and-star-of-liberias-national-soccer-team-and-as-a-benefactor-to-legions-of-his-countrymen-george-weah-is-a-rare-ray-of-hope-in-a-poor-and-violent-place

https://www.nytimes.com/2005/08/21/magazine/george-weahs-new-game.html

https://www.youtube.com/watch?v=sO8pTD3WKIw

https://www.transfermarkt.com/milan-ac_hellas-verona/index/spielbericht/2214832

https://www.liberianobserver.com/full-text-president-george-weahs-concession-speech

https://www.theguardian.com/world/2008/mar/14/liberia

https://www.trcofliberia.org/press_releases/156.html

https://www.france24.com/en/20080514-liberia-sierra-leone-war-crimes-hague-rebels-human-cannibalism

https://www.france24.com/en/live-news/20231007-george-weah-from-poverty-to-football-hero-and-liberia-president

---

Carlsberg "Домът на Феновете" е новата секция на Sportal.bg за игри. С регистрацията си Вие ще можете да персонализирате Вашето съдържание и да участвате в нашите игри за страхотни награди.

Регистрирай сe