Асен Великов: Благодаря на семейството ми, че ме е направило от Левски, за мен е чест

Капитанът на баскетболния Левски Асен Великов беше гост в предаването "Калчо мания" по Max Sport 3, където говори за другата си голяма страст - футбола. Бившият национал разкри пристрастията си към Левски и италианския Лацио и разказа как се е запалил по тези два отбора. Той сподели и идеята да стане футболист преди да разбере, че спортът с оранжевата топка го влече повече.

- Каза още от дете, но ти си фен на Левски, а това е една фраза точно на най-големия съперник на Левски. Защо Левски? Как се запали по този отбор? 
- Най-вероятно по същата причина – семейството. Всички в нашето семейство са левскари, поколения назад. Някои са Гундивисти, както така се казва. Има такъв термин. Още от дете около мен всичко е било синьо, всичко се говори за Левски, всичко е свързано с Левски. Нямаше как просто да не съм за Левски и се радвам и до ден днешен и съм благодарен на семейството ми, че са ме направили от Левски, защото за мен е гордост и се радвам, че съм от този отбор.

- Аз ще издам може би една тайна на нашите зрители, но ти ако не беше баскетболист най-вероятно щеше да си футболист. Така ли е? 
- Така е, да. Като бях ученик имаше ученически състезания между училищата и много повече тогава, на този етап ми се отдаваше футболът, отколкото баскетболът. Опитвах се да участвам на всички първенства и определено във футбола ми се получаваха по-добре нещата, даже имаше интерес да стана футболист. Баща ми до голяма степен държеше, искаше повече да стана футболист отколкото баскетболист. В един момент просто баскетболът ме дръпна и си ме влечеше много повече.

- Кога точно разбра, че ще се занимаваш с баскетбол, а не с футбол? Спомняш ли си този момент? 
- Да, завърших шести клас, седми клас влязох в спортното училище с баскетбол в Плевен. Тогава вече осъзнах, че нещата стават по-професионално, по-отговорно. Една година по-късно, когато се преместих във Варна в осми клас, отново е спортното училище, тогава вече осъзнах, че съм се насочил и ако искам да ставам баскетболист, ще трябва да дам всичко от себе си, да се отдавам ежедневно на тренировки, усилия и подготовка.

- Не ти ли липсваше футболът? 
- Не, интересното е, че мен футболът ме влече като фен. Много по-приятно ми е да гледам, много по-приятно ми е да играя, когато имам свободно време. Но не ме влече така професионално. Не ме влече по начина, по който баскетболът ме влече. Може би това реално е причината да се занимавам с баскетбол, а не с футбол. Баскетболът е моят спорт, който да практикувам.

- Спомена, че футболът те влече като фен. Една от големите ти страсти е италианският Лацио. Как се запали? 
- Стана много случайно. Може би повечето фенове на Левски знаят, че Лацио е един от отборите, които е много харесван между левскарите.

- А защо? 
- Малко нещата се препокриват. Както казах, аз съм от Плевен, но израснах във Варна. Когато отидох във Варна, там може би има най-много почитатели на Лацио. Във Варна, в този период си ходеха организирано поне веднъж в месеца на мачове в Италия. Отивайки във Варна аз се запознах с въпросните хора, които ме запалиха и мен. Лека-полека покрай Левски в началото, покрай футбола и без да се осъзная, в рамките на една година – година и половина аз се запалих изключително много по Лацио. Общо взето това беше моментът, който преобърна нещата, за да стана фен на Лацио. Вече в годините в последствие все по-голяма стана връзката между феновете на Левски и Лацио. Формално се водят изказвания, че сме „сини братя“. Но много преди това да стане толкова официално, Иво Тасков и Красимир Пеев са хората, които ме запалиха и вече 20 години съм фен на Лацио.

Торино и Лацио отново се неутрализираха

- А ходил ли си на мач, вероятно си ходил, но на колко мача на Лацио си ходил? 
- Ами, не. Ще те изненадам, че не съм ходил. Така се получава, че през сезона, когато нашите мачове вървят нямам свободно време, за да отида. Когато ни свърши сезонът, в Италия също не е сезон. Ходил съм в Италия, разглеждал съм стадиона, посещавал съм техните магазини, фенските организации и самите фен шопове. За жалост все още не съм имал тази възможност да отида на мач и определено, когато спра да играя баскетбол едно от първите неща, които ще направя е да отида на мач на Лацио.

- Кои са другите несбъднати мечти свързани с футбол? 
- Свързани с футбол не мога да кажа, че имам някакви кой знае какви мечти. По-скоро една от мечтите ми е, че Левски не съм го виждал шампион в последните години, което го чакаме вече много време. Надявам се скоро да се реализира тази мечта. Както казах, мечта ми е да отида на дерби между Лацио и Рома в Италия. Това ще са неща, които когато спра да се занимавам професионално с баскетбол ще осъществя. Не са толкова трудно постижими.

- Тогава ли Левски ще става шампион? 
- Надявам се по-рано. Надявам се още тази година. Има така признаци на положителна атмосфера в отбора в сравнение в последните години, така че всички се надяваме да е сега. Определено това изживяване и тази емоция, която съм виждал по телевизията, което са ми пращали приятели, които са били на дербита между Лацио и Рома, искам да го усетя, искам да го изживея и вярвам, че е незабравимо изживяване.

- Разкажи ни кой е мачът на Лацио, който никога няма да забравиш... 
- Много са, честно казано. От всеки мач, в зависимост с кого и как съм го гледал са ми се запечатали различни моменти. Пак казвам, от въпросния мач през 2004-2005-та, Лацио не беше побеждавал Рома, ще сбъркам колко години... На въпросния мач бяхме във Варна, в нещо като фен клуб на Левски. Аз бях на 18 години и за мен тогава беше голяма емоция, че гледахме мача във фен клуба на Левски с много хора – почитатели на Левски и Лацио. Това е един момент, който ми се е запечатал от детските години. Беше голяма радост, че Лацио победи. В последствие всички мачове, които са били дербита и разбира се Лацио е побеждавал са оставили хубави впечатления и незабравими моменти в мен. Когато гледаш мач по телевизията, а не си на стадиона е много важно с кого и къде го гледаш. Когато сме имали тази възможност да си го гледаме някъде уединено, да няма други хора, за да може свободно да си викаме и да си се радваме, винаги остават много приятни емоции и спомени. Още повече, когато отборът ти победи. Имало е и загуби, но сега ще говорим за хубавите моменти.

Следвай ни: