Мадлен Радуканова - Буря от емоции

Мадлен Радуканова - Буря от емоции

Буря от емоции, така описва себе си Мадлен Радуканова. Едно от златните момичета на България, които стъпиха на най-високото стъпало на почетната стълбичка на олимпийските игри в Токио. Заедно със съотборничките си Симона Дянкова, Стефани Кирякова, Лаура Траатс и Ерика Зафирова тя спечели историческа титла в многобоя при ансамблите. Днес благодарение на официалната страница на БФХГ във Фейсбук ви срещаме с дъщерята на футболния треньор Милен Радуканов, за да ни разкаже за дългия път към сбъдването на мечтите и емоциите, които владеят това крехко на вид, но силно по дух българско момиче.

Коя е Мадлен? Различното и уникално. За семейството и безусловната подкрепа. Какво никога няма да забравиш, като съвет от родителите си? Тежи ли фамилията „Радуканови"?

Мадлен е едно импулсивно, инатливо, трудолюбиво и добро момиче. Специалното е, че имах възможност да бъда част от първите олимпийски шампионки на България.

Много съвети има, които никога няма да забравя от семейството ми, но последното е: „Не позволявай на други хора да нарушават собствения ти мир!“ Подкрепата, която ми дадоха, е много ценна, винаги съм я усещала и винаги е била част от моя път и успех.

Очаквания от родителите ми към мен – не съм имала, аз бях тази, която си поставяше цели и сама си казвах, че искам да надмина баща ми. Но фамилията „Радуканови“ не тежи изобщо, за мен е чест да я нося и да знам, че баща ми е вложил страшно много усилия да бъде разпознаваема, вече и от моите успехи (усмихва се).

За дългия път до големия килим – кога започна? Как започна твоята история с художествената гимнастика?

Започнах на 5 годинки в „Левски Триадица“ при Мария Кънчева. Аз нямам първи съзнателен спомен от залата, но моята треньорка ми е разказвала, че съм била много смешна, с едно розово трико и бял чорапогащник, все едно отивам на балет. Цялото семейство живеехме в Гърция за две години и със сестра ми ходихме на балет, и може би оттам е тръгнало.

Първият ми спомен от състезание, е от Белгия, аз бях много малка, на 7-8 годинки, станах първа и на стълбичката бях дребна, че се губех.

Мария Кънчева е единствената треньорка, която ме изтърпя най-много. При нея съм тренирала най-дълго. Тя ме е научила на всичко в гимнастиката, тя ме научи от А и Б, за да стигна до националния отбор и съм ѝ страшно благодарна. Тя не ме научи само на физически качества, а и на човешки отношения, да бъда психически стабилна, тя и до днес е част от моя живот и винаги, когато имам проблем ѝ споделям. В много добри приятелски взаимоотношения сме.

Да стигнеш до националния отбор – колко дълъг и труден беше този път?

По-скоро за мен беше разнообразен. Имаше някои тежки моменти, в които аз трябваше да взимам решения, съвсем преобръщащи всичко на 360 градуса.

Аз бях част от националния отбор - индивидуално при Ефросина Ангелова, разширен състав, за една година, след което бях в ансамбъла при Силвия Стойнева, играх на Европейско първенство. И след този ансамбъл, казах на моята треньорка, че не искам да се занимава с индивидуално вече. Винаги съм го предпочитала и повече ми е харесвало да бъда част от ансамбъл.

Имах и една празна година до тестовете за ансамбъл-жени и се състезавах като индивидуалистка, но когато дойдоха тестовете си казах, че отивам в ансамбъл.

Вече съм част от ансамбъл. Как една гимнастичка разбира дали е ансамблистка, или не?

Ами, някак си винаги съм знаела, че принадлежа на отбор и че съм отборен играч. Много по-приятно е да си в ансамбъл, защото споделяте абсолютно всичко, изживявате едно и също, а докато си сам е по-скучно (смее се).

При ансамбъла е по-отговорно, въпреки че ние никога не сме се карали, или сърдели, че някоя греши, защото може да се случи на всяка.

Първи срещи. Какво беше първото ти впечатление, какво си помисли, при първата ви среща с останалите момичета, какво си казахте? Колко бързо се пречупихте? Какво е да намериш правилните момичета? На какво те научи работата с тях?

Всичко започна на лагер на „Раковски“ с г-жа Весела Димитрова. Първият ми спомен беше как облякохме едни оранжеви тениски с черни клинчета, все едно бяхме в затвора (смее се). Повече от момичетата ги познавах от преди това, просто видях, че ще стане един хубав отбор, бяхме много мотивирани и нямахме търпение да започнем.

Да намериш правилните момичета, е безценно. Това е едно от двете ценни неща за последните пет години, това приятелство!

Всички знаят, че аз съм труден и тежък характер и те бяха тези, които ми помагаха, успокояваха в тежки ситуации, да не реагирам първично. Опитвам се да го променя и мисля, че тепърва ще се промени още, след като спра да тренирам.

Първата среща с новата треньорска двойка - Димитрова - Маевска. Кой е урокът, който никога няма да забравиш от тях? Как успяхте да изградите такъв темп на работа, който да ви отведе до олимпийския връх? Имаш ли интересна история с тях?

От самото начало ние разбрахме каква е Весела Димитрова. Тя е изключителен професионалист, който не си оставя нито една секунда въздух, човек, който работи на изключително високо темпо по време на тренировка, човек, с който трябва да си много дисциплиниран, точен, всичко да бъде изпълнено. Ние го разбрахме това нещо от самото начало и го прилагахме в работата си през тези пет години, за да може работата да ни върни най-леко.

2019 година преди рождения ми ден, г-жа Весела Димитрова много ми се разсърди, каза, че Михаела оттук насетне ще се занимава с мен. Настъпи рождения ми ден, тя все още не ми говореше, отидох в залата, тя дойде при мен и само с ръкостискане ме поздрави, тази история така ми се е запечатала в ума. Имали сме много истории и смешни, и тъжни, въобще целият ми път беше една буря от емоции.

Кога осъзна, че си част от големия световен елит?

Това е трудно да го осъзнаеш и да не полетиш към облаците, както правят повечето. И затова се грижеше нашата треньорка, не че ние някога сме се взели на сериозно и сме полетели, но тя винаги държеше да сме здраво стъпили на земята. След спечелването на олимпийския медал, вече мога спокойно да кажа, че съм част от световния елит.

Първи медал от Световно, когато взе медала в Пезаро, какво си каза на почетната стълбичка?

Чувството, дори за секунди, защото ние не сме имали време да отпразнуваме някой успех, защото графика ни беше много натоварен. Но може би, когато се качиш на стълбичката и пееш химна, или просто си част от почетната стълбичка, е моментът, в който да се зарадваш и да осъзнаеш какво си направил. След това, като слезеш от нея пътят продължава, това е бил само един момент.

Националният ансамбъл на България завоюва злато в Пезаро
Националният ансамбъл на България завоюва злато в Пезаро

Ако оставим настрана триумфа на Олимпиадата, кои други успехи на килима ще помниш?

Ще помня златния медал от Световното първенство в София. Препълнената „Арена Армеец“ с хора, това просто е неописуемо и никога няма да го забравя. Но и нещо, което не искам повече да преживявам, защото е огромно напрежение да играеш пред родна публика.

Кое беше най- трудното и тежко състезание? И как се събираш, за да продължиш напред?

Най-трудното състезание е Европейското първенство във Варна. Изиграхме първо си съчетания с топки и въпреки грешката, когато отидохме да се загреем за другото, г-жа Димитрова каза да не се отчайваме, че нищо не е свършило, усетихме нейната подкрепа и знаехме, че можем да излезем и да вземем това, което заслужаваме, но за огромно съжаление, излязохме и допуснахме грешка, по-точно аз. И може би това беше много тежък момент. След това трябваше да ми взимат допинг, не бях до момичетата, останах сама в залата и тогава имах чувството, че изплаках всичките си сълзи. И просто имахме нужда от разговор с г-жа Илиана Раева, и това се случи. Тя ни събра и вдигна, и на следващия ден показахме, че сме най-добрите.

За емоцията да играеш на родна земя - повече притеснение и отговорност, или повече подкрепа лъхаше от трибуните?

Със сигурност това е нещо, което трябва да изживееш, но и нещото, което бих си причинила само веднъж. Колкото и хората да имаше на Световните купи, Световното първенство през 2018, не може да се опише и сравни с нито едно друго състезание.

Ще опишеш ли чувството от постигането на най- голямата мечта на всеки спортист?

Чувството, понякога го забравям (смее се). Когато се качиш на стълбичката, която толкова дълго си представял, мечтал, и е реално, все едно отново си го представиш и отново го сънуваш, не може да го осъзнаеш. Но най-близкото нещо, с което може се опише, е да си на седмото небе от щастие.

И в най-трудните моменти не се отказваш, откъде тази сила? От кого си я наследила, или кой я изградил у теб?

Мисля, че всеки човек трябва да си го изгради и да се бори с това. В залата, в която аз започнах да тренирам, има един надпис: „Победи себе си, за да победиш целия свят“ и в точно тези трудни моменти трябва да покажеш, че може за преодолееш себе си, за да излезеш и да победиш целия свят. В такива моменти си припомняш защо го правиш и защо си в залата. Отговорно е да си в отбор, защото знаеш, че има още четири човека, които се борят и искат, и не може да ги изоставиш.

За напрежението и емоциите на големите състезания – как се справяше с него? За ритуалите и суеверията.

Не го мислиш като голямо състезание, това е съветът, който бих си дала сама на себе си, защото ако се вглъбиш, просто има голям шанс да се провалиш, а това не трябва да е така, трябва да отидеш и направиш, това което правиш всеки ден в залата.

За ритуали нямам, винаги сме събирали, първо Симона ни говори, след това нашата треньорка. Не сме имали някакви стриктни неща, които да сме правили всеки път, може би само това събиране, бяхме наредени всеки път по един и същ начин, всеки си имаше място (смее се).

За отговорността да защитаваш цветовете на родината.

Никога не сме имали негативни коментари. От хората винаги сме имали положителна енергия. Отговорността и това е нещо, за което не се замисляш, както за състезанията, това просто е част от играта. Когато си професионален спортист е нормално да имат очаквания, да имат изисквания към теб.

И когато имаше такъв успешен ансамбъл преди нас, когато ние влязохме с „гръм и трясък“ в художествената гимнастика още на първото ни състезание, нормално е да има очаквания и отговорността да е голяма, но ние се справихме.

Предходният ансамбъл отъпка така своя път и показа на световната гимнастика, че България не е за подценяване. На тях им беше трудно да го „вкарат“ това нещо, а нас ни беше трудно да го задържим и да го надградим. В момента сме заявили още по-силно, че България е най-силната държава.

И оставихте тежко наследство.

Мисля, че на новия ансамбъл ще им е една идея по-тежко, отколкото ни беше на нас.

Безспорно се превърнахте в изключително силен и единен отбор. Как толкова различни и силни индивидуалности, се превърнаха в този толкова здрав юмрук?

Точно това е, че парченцата от един пъзел не са еднакви, но накрая стават едно цяло, така беше и с нас. Това, че в отбора имаше от всичко, всякакви характери, помагахме си и изваждахме най-доброто от всяка. Моментите, в които трябваше да сме отбор, ние мислехме като една.

Симона е в основата на всичко. Тя е най-голямата ми сестра, тя е човекът, който събра отбора и благодарение на нея станахме отбор. Имаме изключителен респект от нея, каквото кажеше, ние го правехме. Научи ни да бъдем отговорни към другите. Тя е много добър човек, тя си е Мони – пазителката на тайни и отбора.

С Лаура сме израснали заедно – от един клуб сме, в едно училище учихме. Пътищата ни се разминаха за малко, но след това се събрахме отново. Тя ми е най-близка от отбора. С нея винаги бяхме в стая на лагери, състезания. Тя е човекът, който първи разбира проблемите, терзанията ми, с нея си споделям най-много.

Стефи я познавах от преди това, имах друго мнение, но то се промени, след като я опознах. По време на карантината живеехме заедно, гледахме много филми, сериали, преоткрихме се.

Ерчето е нещо като мен, това е от зодията (смее се), но тя не си показва емоциите като мен. Не обича да ги изразява, докато аз ги бълвам (смее се). Тя отлично си пасна на нашия пъзел, след като Ели се отказа. Правилният човек бе тя.

Имаше ли момент, когато изгуби почва под краката си? И си каза бях дотук, не мога повече.

При мен имаше доста такива моменти, защото съм много първична, бързо се ядосвам. Доста често си тръгвах и от залата, но след това се връщах, и то за доста кратък момент, само за няколко минути. Даже е имало много повече моменти, в които съм искала да си тръгна и съм се обръщала към Мони, с думите да си тръгна, но тя никога не ми е разрешавала, в други моменти нищо не ми отговаряше и си тръгвах, а в трети, в които просто съм излизала, за да не избухна (смее се).

За тренировките – любопитно от залата. За какво ти правеха забележка най- често? Наказания имаше ли?

В началото Весела ни наказваше – да скачаме двойни, да играем повече, въпреки че това беше рядко. Иначе моите забележки бяха, че съм отпусната, че си почивам. Мен ме наказваше, като не ми говори, но това също бе много рядко.

Как успяваше да останеш толкова спокойна винаги – отстрани даваше вид, че все едно не съществува никой?

Не бих казала, че съм много спокойна, а концентрирана към това, което имам. Гледах да направя това, което трябва и се изолирах за това, което се случва около мен – кой ни гледа, какви очаквания има и т.н.

Деликатният момент за всеки състезател – трудното решение – отказването. Колко време премисля това свое решение? Какво ще ти липсва най- много от познатото ежедневие?

Аз винаги си повтарях, че Олимпиадата ще бъде моето последно състезание. Не съм се чудила, беше съвсем нормално. При неуспех може би щях да си помисля и се радвам, че не ми се наложи. Най-много ще ми липсва времето с момичетата – да си говорим, да бъдем заедно толкова дълго време, всеки ден, и да преживяваме емоции и истории заедно.

Няма да ми липсва да си обувам цвичките всеки ден, да нося потник, защото аз не обичам (смее се).

Ако беше съчетание, ваше, щеше да си...

„Най-великото шоу“, това си беше нашето съчетание. И във филма, и в книгата, се разказва затова как различни хора правят едно нещо заедно и всъщност това сме ние.

Любимо съчетание?

Обръчите от 2018 г.

Имаше ли идол? Казваше ли си искам да съм като нея, в най-смелите си мечти представяше ли си пътят, който извървя през тези години.

Имам гимнастичка, на която много се възхищавам - Хана Ризатдинова от Украйна, която в Рио стана трета. Тя има такъв заряд, такава енергия и мащаб на килима, която просто много ме зареждаше и вдъхновяваше. Особено на Олимпийските игри, когато борбата за медалите беше на живот и смърт, и тя успя! Тя има татуировка на олимпийските кръгове на ръката си и си мечтаех и аз да си направя, вече имам и аз.

Вярваше ли си, че ще стигнеш дотук, ще успееш и ще бъдеш безспорно звезда в българската художествена гимнастика?

Вярвах, когато виждаш, че си на път, започваш да вярваш и да се надяваш, че може да стигнеш най-високо.

За приятелството в художествената гимнастика – да намериш сродна душа в лицето на останалите момичета - кой е най- милият и топъл спомен, който имаш с тях, извън залата?

Имам много спомени с тях. Когато се преместих да живея сама, ги поканих на гости и осъзнах, че това е моето второ семейство. Не може да го замениш. Да намериш сродна душа в четири момичета, е много трудно, но и много ценно. Нещо, което не бих заменила с нищо друго. Никой не може да те разбере по-добре от хората, които го изживяват заедно с теб.

Мадлен – гимнастичката и Мадлен – човекът припокриват ли се?

Припокриват се на моменти, в други не. След Олимпиадата си казах, че ще бъда по-спокойна и това ми се получава, докато в залата не успявах. И двете са трудолюбиви, инатливи и каквото и да си поставят като цел, се борят докрай.

Как се промени Мадлен - от малкото момиче до олимпийската шампионка?

Не се променило това момиче, все същото си е, със същия живец в нея (смее се).

Ново начало. Цели, очаквания, мечти.

Животът ми е художествена гимнастика и мисля, че така и ще продължи, като треньор, но това няма да се случи в близко бъдеще. Имам нуждата да си почина от залата малко, да се отърся от цялото динамично ежедневие. Но в бъдеще отново ще бъде около килима.

Какво научи от Илиана Раева?

Когато влязох в този ансамбъл, ме попита какво ще правя, тя искаше да бъда индивидуалистка, но видя, че съм категорична в решението ми и ме подкрепи, даже се зарадва. И съм ѝ благодарна за подкрепата!

Изключителен пример си за по-малките. Какъв съвет би дала на тепърва прохождащите гимнастички?

Бих им казала да ходят на гимнастика само, ако им харесва, защото когато правиш нещо, което харесваш, само тогава успяваш! Бих им казала и да не се отказват, да си напомням каква им е целта и да продължат.

На новия ансамбъл бих казала да станат отбор, да се сприятелят. Да не спират да мечтаят!

В какво вярваш? От какво се страхуваш?

Вярвам, че всяко нещо се случва с причина. Няма случайни неща! Страхувам се от загубата на близки хора.

Какво не знаят хората за теб?

Не знаете, че съм честна, казвам си всичко, не ме е страх да казвам какво мисля. Обичам да си говоря, дори с непознати, единствено се притеснявам пред камера (смее се).

Какво би казала на по-младото си Аз?

Бих се посъветвала да бъда същата, защото, ако нещо се беше променило, нямаше да съм днес това, което съм!

Ако трябва да се седнеш и да напишеш автобиографията си, как би я озаглавила?

“Буря от емоции“.

Автор на интервюто: Лорета Яньова

Още от Гимнастика

Виж всички

Водещи Новини

Видео акценти