Сампрас - неочакван успех на първия голям турнир

Откъс от биографичната книга на спортния историк Стив Флинк "Сампрас - една велика кариера":

Десетилетия след това Сампрас споделя: „Търсех си треньор и се преместих във Флорида. Станахме добри приятели с Джим Къриър, който тогава ми беше като по-голям брат. Той работеше със Серхио Крус. Джо беше сред професионалистите в „Болетиери“, а аз си търсех треньор, който да е с мен постоянно. Доста добре се спогодихме. Той беше добродушен човек, който не говореше много, но по време на Оупън ми оказа изключителна помощ, за да определя стратегията си. Знаех как играят Мустер, Лендъл, Джон и Андре. Но той ми даде правилните съвети. Харесвах го като личност. Беше много спокоен и добър. Не приемаше драматично нещата. Темпото му ми харесваше“.

Къриър добре си спомня събитията, довели до Откритото първенство на САЩ през 1990-а, защото през предходните две години се е сприятелил със Сампрас. „Пийт дойде от Калифорния и не беше учил при Ник като мен, така че бях доста по-наясно с нещата там от него – споделя той. – Едновременно станахме професионалисти, така че бяхме в едно положение и се стараехме да си пробием път до топ 100 с помощта на треньорите на Болетиери. Аз тренирах със Серхио Крус, а той – с Джо Бранди, който трябваше да му помогне да свикне със средата и да се аклиматизира към Флорида. Пийт не познаваше обстановката, семейството му не беше там. Аз се чувствах повече като у дома си от него, така че там бях големият му брат.

През първите ни два сезона играехме много на двойки, преди сингълът да се превърне в приоритет. Наистина усещах онази енергия и бях щастлив, че мога да му помогна. Тренирахме много и на корта, и извън него. Това бяха велики дни в живота ни.“

По време на US Open Сампрас и Бранди делят една хотелска стая в Ню Йорк. Сампрас си спомня: „Опитвах да спестя някой и друг долар от хотел. Добре се получи. През целите две седмици спах като бебе, а Джо много ми помагаше. Не говореше много, а и когато човек се бори като мен и играе добре, няма нужда от кой знае какво. Джо го разбираше и не ме затрупваше с объркващи съвети. Играех чудесно и в хода на турнира ставах все по-добър. Започвах да откривам играта си. Така че той просто не ми се пречкаше“.

След голямата си победа над Лендъл Сампрас е напълно наясно, че достигането до полуфиналите по никакъв начин не означава и спечелване на титлата. Все още не мисли да спечели и турнира.

Това би било прибързано. Следващият му съперник е Джон Макенроу, четирикратен победител в Откритото първенство на САЩ между 1979-а и 1984-та. А сега, през 1990-а, по време на двете седмици в Ню Йорк, е възвърнал силите си, като е особено убедителен в петия сет на осминафиналите срещу стабилния испанец Емилио Санчес и безапелационно се налага в три сета над младия американец Дейвид Уитън на четвъртфинала.

В интервю за тази книга Макенроу споделя откровено за оптимизма, с който се е запътил към онзи полуфинал срещу Сампрас. „Като тенисист Пийт очевидно беше доста зрял за годините си по начин, за който не си давах сметка – казва Макенроу. – Пийт беше победил Лендъл, но аз реших, че това е в моя полза, защото си представях момче, което вероятно вече се е поизморило и не е задължително да запази нивото си в такава млада възраст. Смятам, че не прецених стратегията си, а вместо това си мислех: „Това момче самичко ще падне, така че мога да играя малко по-консервативно“. Не бях агресивен колкото трябваше и не атакувах толкова, колкото предполагам, че би трябвало.“

Макенроу разсъждава кое се е объркало според него, без да подценява Сампрас. „Пийт влагаше много сила в сервирането и форхенда си, но аз си помислих, че така ще прави повече пропуски. Играта ми беше неуверена и напрегната, защото може би съм осъзнавал, че това е една от последните ми възможности да спечеля Оупън.“

Сампрас преценява възможностите си като добри, след като неотдавна е преодолял Макенроу. В едно от интервютата ни от 2018-а той споделя: „Честно казано, се почувствах много добре преди мача с Джон. Бях доволен, че той ще ми е съперник, и почувствах, че ще имам време да играя с него. Той не обичаше да излиза срещу силен съперник, който играе сервис-мрежа. Искаше той да определя правилата. Играта му беше чудовищна, но разполагах с време да я обърна срещу него. Беше ми удобно да играя сервис-мрежа, просто да си върша работата. Освен това сервирах към бекхенда му, което той никак не обичаше. През лятото преди Оупън бях победил Джон в Торонто. Не искам да кажа, че го превъзхождах, но силата на ударите ми в сравнение с неговата беше в мое предимство. Знаех какво да очаквам от него. Познавах намеренията му. И просто си спомням, че бекхенд ретурите ми бяха неспасяеми. Някак попаднах в зоната. Струваше ми се, че в онзи ден се движех наистина добре, а подобно на Иван, и Джон може би беше преминал малко разцвета си на трийсет и една, не толкова доминиращ като преди и може би малко уязвим.“

Следвай ни: