Георги Георгиев: Трябва ни съвсем малко, за да стигнем до олимпийските медали

Легендата в бойните спортове Георги Георгиев гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Българският спорт има своите традиции в борбата, художествената гимнастика, бокса, волейбола. Не трябва да забравяме самбото и джудото, в които се състезават непримирими бойци, донесли слава на страната ни през годините. Един от тях е Георгиев, който печели медали и в двата силови спорта. В самбото е двукратен световен и европейски шампион. А с джудото намери място в новата книга „България на Олимп“. На олимпийските игри в Атина през 2004 г., той заслужи своята позиция сред спортните ни герои. В гръцката столица представителят ни в категория до 66 кг ликува с бронзово отличие. Три пъти е носител на наградата „Спортен Икар“ на фондация „Български спорт“!

- Георги, здравей! Благодарим ти, че отдели време за зрителите на предаването „Код Спорт“! Преди две седмици присъства на премиерата на книгата „България на Олимп“! Кое най-много те развълнува на събитието, събрало на една сцена толкова велики спортисти?

- Видях много спортисти и от настоящето, и от миналото на България, много известни и познати за мен лица, на които винаги съм се възхищавал. Повече от 30 олимпийски шампиони, а е изключително трудно да ги събереш на едно място! Уникално е да видиш на живо толкова легенди!

- Даде ли си сметка какво си постигнал на олимпийските игри в Атина през 2004 г. в тази атмосфера?

- Да, донякъде. Още тогава осъзнавах, че това е много голям форум, много отговорно състезание. Бях много подготвен за него и много щастлив, че успях да се класирам и да реализирам този дългогодишен труд във времето. Да, в тази атмосфера ме върнаха към старите спомени.

- 16 години по-късно кой е най-ясният ти спомен от спечеления бронз на игрите в гръцката столица?

- Все едно е било вчера състезанието. Помня всеки един детайл от самия ден, а даже и от предишния. Това са много силни моменти, особено този на награждаването.

- Как вървеше подготовката ти за най-големия форум? Кои бяха най-трудните схватки?

- При нас подготовката е много дълга. Започна още в момента, в който не успях да се реализирам на игрите в Сидни. Там загубих на четвъртфинала малко драматично от бъдещия олимпийски шампион със съдийско решение. Още тогава реших, че трябва да дам всичко от себе си за следващата олимпиада. При нас квалификациите са две години и две години имах целенасочена подготовка с поддържане на килограми, тренировки, усилия, за да стигна до самото състезание. Може би преодоляването на първата ми среща беше едно от най-трудните неща, защото бях срещу водача в световната ранглиста и два пъти бях губил от него за една година. Винаги срещите ни бяха много оспорвани, но когато имаш две загуби от един и същи човек, е малко потискащо да си първа среща на такъв форум с него.

- Кое ти попречи да достигнеш до финала? Мислеше ли, че можеш да си там?

- След като победих в първата среща, аз и преди това виждах, че ще спечеля, защото бях много добре подготвен и се чувствах отлично на самата олимпиада. Не ми достигна просто един миг, едно моментно отпускане, защото мислех, че съдията ще спре срещата, трябваше да има съдийски сигнал, аз се отпуснах, тогава японецът реализира атака и ме хвърли, съдията отсъди оценка. Не мога да кажа, че е липса на опит, но просто подценяване на една ситуация и загубихме финала.

- Защо всеки спортист определя отличието от олимпийски игри като нещо изключително? Кое отличава най-големия форум от другите шампионати?

- Когато участваш на олимпийски игри, разбираш каква е разликата с всички останали състезания. Може би защото форумът е наистина много голям, има изключителна публичност, провежда се един път на четири години и конкуренцията там е наистина жестока. Всеки един състезател е преминал през едно сито и там няма случайни срещи.

- След като спечели медала в Атина каза, че ще гониш титла на следващите игри в Пекин. Кое ти попречи да реализираш този план?

- Може би няколкото контузии, които имах. Едно лошо стечение на обстоятелствата, тъй като аз около 10 месеца преди олимпиадата бях трети в световната ранглиста, успях да спечеля още няколко медала през годината, но така или иначе завърших на десето място, а само първите 9 печелеха квоти за олимпиадата.

- Това как ти повлия? Как го прие?

- Като всяка друга загуба. Приемаме поражението, учим се от грешките и продължаваме напред. Стараем се да не повтаряме тези грешки, но това беше краят на моята спортна кариера, тъй като 2009 г. след европейското първенство официално прекратих моето участие на такива форуми – световни и европейски.

- Джудо или самбо – към кой от тези два спорта са насочени твоите пристрастия? Два пъти си световен шампион и два пъти европейски по самбо.

- Започнал съм да тренирам джудо и първото ми състезание по самбо беше в 10-и клас, на 17 години. Джудото е спортът, който ми е привлякъл вниманието. Започнах да тренирам от 1-ви клас. Може би там ми е силата, самбото беше като допълнение към него. Джудото е спортният ми фаворит!

- Какво те привлече в джудото? В 1-ви клас повечето от децата започват да ритат футбол.

- Това беше 1982 г. Тогава бяха много модерни бойните спортове, в Пазарджик имаше школа, треньорът ми беше познат. Така започнах – първа тренировка, втора тренировка и ми хареса. Ентусиазирах се и така е и до ден-днешен.

- Как реагираха родителите ти на увлечението ти към бойните спортове?

- Мисля, че са били доволни, тъй като всеки ден ме водеха в залата. Не съм пропускал тренировка в първите няколко години. След това имаше един период на разхлабване, след това в спортното училище в Пазарджик, после „Олимпийски надежди“, после спортната школа в ЦСКА и така моят живот винаги е бил свързан със спорта и най-вече с джудото.

- На колко години спечели първия си медал?

- В 6-ти клас. Някога не можеше преди да си навършил определени години да участваш на Държавно първенство. Първата възможност беше все едно сегашната Младша възраст, в 6-ти клас. Като ученик на спортното училище на първото си Държавно първенство, на което участвах, станах шампион на България. Това ми даде още повече ентусиазъм и енергия да продължа напред.

- Кое е най-голямото ти разочарование в спорта през годините?

- Не мога да кажа, че имам някакво разочарование в спорта. Честно да кажа, свързвам спорта само с положителни емоции. Не мога да кажа, че имам някакви тотални разочарования специално за нещата, с които аз съм се занимавал. Приемал съм загубите, отсъжданията на съдиите и всичко, което се случва като организация от страна на федерация и министерство. Просто го приемам и намирам начин да се справим със ситуацията. Не търся негативното в нито един проблем, който се създава.

- Кои са били най-големите ти конкуренти през годините в джудото? Кои държави диктуваха модата в този спорт и продължават да го правят?

- Джудото е един изключително развит спорт в целия свят, може би един от най-практикуваните. Франция има изключително силна школа, там има 600 хиляди картотекирани състезатели, Япония също има изключително силна школа. Не мога да фаворизирам някой, тъй като на повечето състезания винаги побеждавах по-силните противници и винаги се намираше някой неизвестен или от по-малка държава, който да обърне каруцата. Силните школи са си традиционни във всички спортове – Русия, Япония, Франция, Германия, Холандия. Първият световен шампион извън пределите на Япония е холандец.

- Бил си на лагер в Япония – какво ти направи впечатление там? С какво не можа да свикнеш?

- Много бързо се адаптирах към всичко в Япония. Бил съм около 10 пъти, но първият път аклиматизацията ми беше изключително трудна. После самите тренировки и начинът, по който беше уредено всичко, ми бяха много трудни, за да свикна. Много трудно се адаптирахме и към храната. Като цяло първият път всичко ни беше трудно, ново – друга култура, други начини на поведение, на тренировки. 11 дни ги изкарахме много трудно, много тежко.

- Базата, с която разполагат японците, впечатли ли те?

- Бил съм на повечето места в Токио и в Осака. Имат изключителна база - Кодокан, на която да провеждат тренировки. Техните зали са колкото един стадион. В една зала има 10-12-14 татамита, има и по-малки зали, разбира се. Самият институт, където е централата на Япония по джудо, е на седем етажа в широкия център на Токио, като на всеки етаж е разпределена някаква част или от администрация, или от тренировки, или има място за спане на състезатели и на гости, има ресторант, столова, зала за състезания на последния етаж. В Япония специално за спортовете джудо и кендо нещата са изключително подредени. Ако искаш да се занимаваш с тези спортове, имат много възможности.

- Разкажи за участията ти на световните първенства по самбо – по-лесно ли ти беше в този спорт?

- Не мога да кажа, че е било много по-лесно. Просто там конкуренцията не е толкова голяма, колкото в джудото. Може би правилата бяха малко по-изгодни за нас, имаше малко по-канализирана подготовка за самите първенства и може би съдиите не са ни ощетявали толкова, колкото на големите форуми по джудо. Първото ми състезание по самбо бе през 1993 г. за юноши в Кстово. Станах световен шампион, беше голямо преживяване, дълго пътуване – със самолет до Москва, оттам 12 часа до Кстово. Там ни настаниха в един хотел, после в друг и накрая в трети. И всичко това става през нощта, а на сутринта сме на състезание.

- Пет години бе старши треньор на националния отбор по джудо – как оценяваш работата си? Какви трудности трябваше на преодолееш?

- Трябваше първо да променим малко манталитета на нашите състезатели. Второ – трябваше да се сблъскаме с треньори от старата генерация, които не искаха промяна по никакъв начин. Може би това ни бяха основните трудности. Като цяло начинът на работа и подготовка, намирането на финансиране за определени дейности, които са ни необходими, за да провеждаме една адекватна и правилна подготовка за самото време, в което работим.

- Според теб сега има ли достатъчно средства, за да се развива джудото така, както трябва, за да имаме отново един Георги Георгиев, който да спечели медал на олимпиада?

- Мисля, че средствата никога не са достатъчни, но при една добра организация, добра работа със състезателите… Имаме изключително качествени състезатели, като почнем от Янислав Герчев, Божидар Темелков, Марк Христов, Ивайло Иванов, който в последните години печели медали от големи състезания, Ивелина Илиева, която също е изключително напред в ранглистата. Трябва им съвсем малко, за да стигнат и те до олимпийските медали.

- Защо напусна поста старши треньор и реши да се отдадеш на клуба, който създаде – Кодокан? Какво всъщност означава Кодокан? Преди малко спомена центъра на японската федерация…

- Да, там е създадено джудото фактически и сега там е центърът, откъдето се управлява цялата федерация по джудо в Япония. Не са толкова силен отбор, гледат малко по-философски на нещата, свързани с джудото и управляват цялата система от дейности в Япония.

- А защо напусна поста старши треньор?

- След пет години смятам, че донякъде бях изчерпан. Имах нужда от презареждане и може би от нови лица в самия спорт. Смятам, че когато си на една позиция прекалено дълго време и особено когато нещата не тръгват в посоката, в която искаш, може би изпускаш контрола и трябва да промениш нещо.

- Колко деца тренират в клуба ти и виждаш ли някое от тях, което може да повтори твоя успех?

- Тренират повече от 100 деца, около 90 участват в състезания, имаме няколко подготвителни групи. Имам деца на изключително високо ниво. През 2020 г., въпреки че остават още две състезания до края на календарната година, имаме девет шампиони на България. Няколко от тях ще участват на европейското първенство следващия месец. Има много деца с потенциал, въпросът е оттук нататък как развиваме този потенциал за международния спортен календар, тъй като един състезател от нашия спорт не може да се изгради в един клуб от начало до край. Трябва да има повече спаринг партньори, да прави справка със състезателите от чужбина - къде се намира той и къде се намираме ние. Има си детайли, които не могат да се направят само на едно място. Трябва да им изградим една добра основа, да знаят каква е тяхната цел и след това да бъдат завършени в националния отбор.

- Финансирането – как се оправяш с 90 деца?

- Това е много трудно, тъй като прекалено малко са парите за спортните клубове. С бюджети между 5 хиляди и 15 хиляди лева са. Те не стигат само за поддръжка на една зала. Трябва да се обърне внимание към финансирането на спортните клубове, не само в джудото, а като цяло за България, ако искаме самият спорт да тръгне в някаква посока. Защото ако нямаш добра основа и кадърни хора, които да работят с децата, а те няма да работят за малко пари, тогава колкото и пари да се наливат в националните отбори, нещата се случват прекалено трудно. Може би оттук трябва да се тръгне.

- Защо българският спорт потъна? Сега, когато отиваме на олимпиада, не знаем какво да очакваме. Навремето се знаеше, че трябва да се върнем с 4-5 златни медала, сребърни, бронзови... Като че ли никога вече не може да се върне това време.

- Нещата, времената, всичко се променя. Надяваме се във времето поне да върнем малко от имиджа, който имахме, но според мен трябва да се работи от най-ниското ниво нататък. Като започнем първо от материалната база, след това от треньорските кадри и така поетапно преминаваме напред.

- Какво е мнението ти за спортистите, които се насочват към ММА? Предимно от самбото, от джудото, от борбата… Следиш ли изявите на Благой Иванов - Багата? Кое го прави успешен боец?

- Да, следя всяка негова изява. Комуникираме си по телефона, чуваме се редовно, коментираме преди всяка негова среща подготовката и след срещата правим някакъв разбор. Може би се състезава успешно в тази верига, защото има една много добра основа в джудото, изграден е чисто физически, а и има чисто професионален поглед на нещата. Знаете, че трябва да тренира и да се готви професионално, за да има успехи. А за момчетата, които се насочват към този спорт, може би търсят някакъв алтернативен начин за изява. В България още не е толкова добре платен и не толкова комерсиален, колкото е в САЩ, но ако имаш качества, състезанията, които се провеждат тук, са един добър трамплин, за да стигнеш някъде по-далеч.

- Има един друг проблем за спортистите, които се занимават не само с бойни спортове. Стигат до 18-19 години, когато не ги взимат при мъжете и де факто са тренирали 10 години, а трябва да отидат на улицата…

- Да, това е един от проблемите, с които се сблъскваме и ние. Доста от момчетата и момичетата, които стигат до една възраст, на която трябва да издържат още малко, за да могат да печелят медали и съответно пари, от това, което са тренирали цял живот, трябва да отидат в някаква друга посока. Това им изиграва лоша шега. Може би трябва да помислим всички ние като едно общество и като държава как да се отнесем към това нещо, защото така губим много потенциални медалисти от големи състезания, а и чисто човешки кадри.

- Обичаш ли футбола?

- Естествено! Играя все още в четвърта дивизия или т. нар. „А“ Окръжна група в тима на село Сарая до магистралата.

- Има обаче един неприятен мач в кариерата ти на футболист – загуба на твоя тим ФК Сарая от ЦСКА с 0:11…

- Има и такива моменти. Все пак сме един аматьорски отбор със средна възраст 40 години, които се събираме от мач на мач, за да се забавляваме. А тогава попаднахме в двубой за купата на България срещу един професионален отбор, който искаше да спечели купата и като че ли го направи тогава. Не можахме да им попречим. (Смее се)

- В момента си директор на спортното училище в Пазарджик – защо беше важно за града да има такова учебно заведение?

- В Пазарджик дълго време е имало спортно училище. Оттук са излезли редица шампиони, има трима олимпийски шампиони, медалисти от олимпийски игри, имаме традиции в тази област и беше редно да си има спортно училище самият град. Само за три години в училището вече учениците са 360, дори малко повече, което говори, че самата общност, самият град има нужда от това училище.

- Колко време ви костваше този проект да бъде успешен?

- Повече от 10 години. Няколко пъти общината, местните клубове и местната общност кандидатстваха към министерството на образованието. Чак през 2017 г. молбата беше одобрена и дадоха разрешение за разкриване на спортно училище. През май 2017 г. беше разкрито това учебно заведение и за няколко години то успя да се напълни. Вече даже не ни стигат залите, за да поберем децата. Трябва да правим график, което е добре.

- Притеснява ли те пандемията от COVID-19?

- Мен лично не мога да кажа, че ме притеснява, но трябва да спазваме всички мерки и ограничения. Много ни повлия както на учебния процес, така и на тренировъчния. Наруши целия ни начин на живот. Само мога да кажа, че се надявам да не влизаме в тежко извънредно положение с КПП-та, със затваряне на училища, със затваряне на учреждения, градове…

- Как съчетаваш работата на бюро в спортното училище с тази в залата и не на последно място и с участието ти в Общинския съвет на родния ти град?

- Честно да си кажа, полагам доста усилия, тъй като съм в училището до 17 часа и директно отивам в залата. Само слагам кимоното и започваме работа с групата деца. Просто съм си изградил такива навици, планът ми е начертан за месеци напред и гледам доколкото е възможно да го следвам. Мисля, че ако човек е стриктен, ако си разпределя правилно времето, винаги може да намери време за всичко, което му е необходимо да направи.

- Защо не обичаш живота в София?

- Вече е прекалено натоварен за мен. Трудно се придвижваш от място до място, прекалено голям трафик, много хора. В Пазарджик се чувствам много добре, най-далечното ми разстояние е на 10 минути, София е на 40 минути. Има всякакви услуги, от които се нуждаем – магазини, училища за децата, спортни школи.

- Какво означава за теб семейството?

- Семейството е нещо много важно. Може би почти всичко.

- Защо дъщеря ти не продължи по твоя път в спорта?

- Някога започна с художествена гимнастика, но в една определена възраст реши да прекрати спортната кариера, не знам поради каква причина. В момента е студентка в Американския университет в Благоевград. Тази година завършва и се надяваме, че следващото поколение от нашия род ще бъдат активни спортисти. И може би джудисти!

- Къде обичаш да почиваш, когато ти остане време, защото се занимаваш с доста неща?

- По принцип обичам да ходя на няколко места в България – основно във Велинград, там си почивам много добре, минералната вода ми действа супер разпускащо и разтоварващо, също така и на нашето море. Всяка събота и неделя или когато имам възможност за повече време, там релаксирам, изключвам се и изцяло се отдавам на почивката и на слънцето.

- Какво си пожелаваш?

- Пожелавам си само да сме живи и здрави! Всичко останало можем да си го постигнем и да го направим така, както искаме ние, само да сме здрави!

Следвай ни: