Милко Арабаджийски: Преди беше чест да те викнат в националния, сега едва събираме играчи

Милко Арабаджийски, един от емблематичните ни състезатели по баскетбол, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Роден е в Пловдив и стартира кариерата си в местния “Академик”. След това е привлечен в ЦСКА, където играе 12 години и е част от звездния тим на армейците заедно с Петко Маринов, Румен Пейчев, Тодор Богданов, Георги Глушков. С екипа на “червените” печели 4 титли на България и пет купи на страната. Дългогодишен национален състезател, като с представителния ни тим става шести на европейското първенство през 1977 г. Година по-рано печели бронзовите медали на шампионата на Стария континент за юноши. Рекордът му е 63 отбелязани точки в един мач. През 2019 г. за особени заслуги към спорта и града е удостоен с “Почетен знак на Пловдив”.

- Здравейте, г-н Арабаджийски! Благодаря ви, че приехте поканата да гостувате в предаването „Код Спорт“! Как се чувствате?

- Много добре се чувствам. 

- Защо решихте да емигрирате в Канада? Лесно ли стигнахте до свободата? Коя година беше това?

- 1990 г. 26 човека приятели ме навиха да тръгвам. Бях ходил в Канада преди това на олимпийски квалификации в Хамилтън през 1976 г. и знам какво е. В Америка съм ходил по три-четири месеца. Виках им, че не е толкова хубаво. Обяснявах им, че не е толкова лесно, но заминахме. И жена ми ме навиваше. Нещата тук бяха „comme ci comme ca“ и отидохме там – емигрантска работа. Посреща те социална държава, дават долари за храна, за спане, плащат всичко, но трябва да минеш интервю, за да ти дадат социален номер. Седем-осем месеца нищо не правиш, само ти дават по 600 долара и ако се хванеш да работиш някъде на черно. На мен ми отказаха, защото не лъгах много, че съм политически емигрант. И в чужбина съм ходил, как ще съм бил потиснат! Така се получи, обаче че жена ми взе, но трябваше на втората година и половина да изляза от Канада и пак да се върна вече официално. Но се поскарахме малко, тя си остана, а аз докарах детето в България, беше на 1,5 години. Дойдох си тук и си казах, че няма да се връщам там повече. Просто животът им е много по-различен, не е като нашият тук. Канят те на гости, сипват по 20 грама - биберон-бутилка. Не са свикнали като в България, все пак сме балканджии! Елате в 12 часа и ако не отидеш в 12, може и да не те пуснат. Особени хора. По едно време разнасях вестници, замествах Благо Блангев, един футболист. Ходих два-три дни и трябваше да събирам таксата – 4 долара на месец за вестника. Той няма 4 долара в къщата си, плащат с карта, няма кеш. 

- С какво се занимавате в момента?

- В момента съм пенсионер и работя към Гражданска защита, защото е скучно вкъщи да стоиш. Мога и да не идвам на работа, но се занимавам с нещо. 

- Следите ли какво се случва в българския баскетбол?

- Да, следя го, но не много близко, понеже до 2010 г. се занимавах със спорт. Но все няма пари, на този се молиш, знаеш как беше и се отказах. Оттогава съм ходил на пет мача на Бултекс. Но най-лошото, което се получава в България е с нашите таланти и всички го казват. Познавам 20 момчета, които играят в Трета лига в Германия, във Франция. Не стоят тук, защото нямат шанс да се изявят. 

- Няма и пари.

- Там играят за 1500-2000 долара, но пак е нещо. Най-лошото е, че взимаме сърби и разни тъмни баскетболисти, които едва прохождат. Ще дойде тук американец да играе за 1000 долара! Той и крачки не може да направи! От Пловдив един баскетболист няма, а при юношите имаме едно момче Данчо Иванов, което много добре работи в Спортното училище. Извади две момчета, но едното го продадоха в Германия още на 15 години. И оттам идват нещата, а и всеки отбор е така като гледам. 

- Какво най-много липсва от времето, когато вие бяхте баскетболист и сега, когато гледате какво се случва с този популярен спорт?

- Едно време играехме с голям хъс, понеже бяха други години – нямаше ги тези компютри, нямаше занимавки. Тренирахме и играехме с най-голямо удоволствие. Да те викнат в националния отбор беше чест! Сега едва събираме национален отбор, няма играчи. 

- Кой ви заведе до залата?

- Беше много интересно, понеже бях волейболист. От четвърти клас почнах да играя волейбол. Бях висок – 1,85 м и в шести клас идва Иван Николов, треньора по баскетбол и казва на Спасов, треньора по волейбол: „Дай ми го за едно републиканско.“ Тогава мериха ръста и взимахме някакви точки, можеше с две загуби да станеш шампион на България, изпълняваха се едни нормативи. Почнах да тренирам и волейбол, и баскетбол и взе че ми хареса. Скачах много от волейбол и почнах да я забивам. Хареса ми баскетболът и спрях волейбола. Зависи каква смяна съм на училище, ако съм следобед, сутрин сам си тренирам, вечер с отбора. И така всеки ден ходих да тренирам. 

- Като юноша на Академик (Пловдив) отбелязвате рекордните 63 точки в един мач – кой отбор се оказа потърпевш от точната стрелба?

- Славия. 

- Как се вкарват 63 точки?

- Нашият отбор беше много интересен. Тогава бях 1,90 м, отивам напред, хвърлят ми и аз вкарвам. Другият момент е, че имахме много бързи гардове. Аз хвана топката, гардчето вече е на центъра. Шест години с никакъв отбор бяхме винаги втори-първи на юноши старша, младша. Тогава ЦСКА, Левски, Видин имаха хубав отбор. Имаше 5-6 хубави юношески отбори. А и в националния бяхме хубав тим. 

- А как се бележат 28 точки на 220-сантиметровия Владимир Ткаченко и на 214-сантиметровия Александър Белостенни в двубоя срещу СССР?

- Лесно беше, защото те са по-бавни. Само чаках да изтекат секундите, минавам го и я вкарвам. Обаче под коша не можеш да го пазиш. Какви маси бяха, големи момчета!

- Върхът в кариерата ви са годините с екипа на ЦСКА – как се стигна до преминаването там, как ви приеха легендите Петко Маринов и Румен Пейчев, светла му памет?

- Цеко Барчовски беше треньор. С Босна (Сараево) играхме в София и ги бихме с 18 точки. Петко тогава ги утрепа, 40-42 точки им вкара. Бяха много як отбор, станаха европейски шампион след това. Там ни биха с 20 точки, отстраниха ни с 2 точки де факто. 

- Какво означаваха за вас битките ЦСКА – Левски? Арена на сблъсъците бяха или зала „Сливница“, или залата на „Армията“. След това преминавахте към трето полувреме в митичния ресторант „Стадион“. 

- Да, важно е, че бяхме приятели след мача. Хубави мачове, пълна зала. Пред зала „Универсиада“ още толкова хора чакаха да влязат! Големи мачове правехме с тях. Но най-интересен двубой беше един в зала „Фестивална“. Три минути преди края ни водеха с 11 точки. Накрая пробивам, пас и Румен им я вкара. Накрая бихме с една точка за нас. Ставаха много интересни мачове, щом отвън имаше залози. Идваха и при мен и казваха да падаме. Викам: „Не става. Ние сме си офицери, играем си за ЦСКА.“

- Срещу кого ви беше най-трудно на баскетболната площадка?

- Различно е. Той има два крака и две ръце, и аз съм така. Но аз съм нисък, нямам 2 метра и гледах да играя с повече хитрост – финтове в нападение оттук- оттам, да избегна блокажа. В защита пазих добре, борих се много. Повече кошове имам от добавки в ЦСКА. 

- Как изглежда вашата идеална петорка?

- От онези години – Голомеев, Румен Пейчев, Петко Маринов, Шарков и аз. 

- Работил сте с едни от най-добрите треньори в родния баскетбол – Цвятко Барчовски, Симеон Варчев, Тодор Ненов… От кого научихте най-много и с кого се разбирахте най-трудно?

- Най-трудно ми беше с Цеко Барчовски – бързи пробиви непрекъснато. Имаме три комбинации десет години и те не могат да ги разберат. Или се върнах в Пловдив със Здравко Димитров, Илия Хорозов, Бояджиев – пак хубав колектив и доста ги биехме и ЦСКА, и Левски наред. И Спартак (Плевен) също.

- На колко годни решихте да се откажете от активна състезателна дейност?

- През 2002 г. на 45 години. Бях треньор, но жена ми каза след две години, че трябва да се откажа от треньорството, защото вдигнах кръвно. Ядосвам се по мачове – тази ситуация, онази ситуация. Идвам си вкъщи и ми вика да спирам. Дотук, стига толкова! Така 2010 г. приключих с баскетбола. 

- Синът ви Юли Арабаджийски как се развива?

- Особен е, 2,07 м стана висок. В Германия беше две-три години, три години във Франция играе. Тази година трябваше да ходи пак, но го спрях. Март месец едва го прибрахме от Франция заради коронавируса. 

- Кое ви носи радост в живота сега?

- Най-голямата ми радост е внукът. 

- Как се казва?

- Зак. Дъщеря ми в София си живее, в „Бояна“ направиха една голяма къща. Ходя често и те ми идват на гости. Закчо сега стана на четири години, порасна вече.

- Какво искате да кажете за финал на нашия разговор?

- Първо за мен нямаме добри треньори по баскетбол. Едно време всеки град имаше по един-двама добри треньори, а сега ако почнем да ги изброяваме и да търсим… Примерно Росен Барчовски може да е треньор, другите са някакви сърби. В Пловдив не го познавам кой е треньор сега. Минчев от Берое изискваше много, но малко са така. И като не вадим юноши по много различни причини. И да има хубав талант той не може да се развие, понеже взимат разни недоказани. Хайде, сърбите ги учат, знаят как да играят, но при американците много рядко има някакво попадение. Плюс това в Лукойл може би им дават не 1000 долара, а повече. В провинцията по-малко взимат. При Петко едно време докараха играчи, но това свърши.

- Като че ли този спорт приключи у нас…

- Дано да не е приключил! Надявам се нещо да се получи, но не виждам голяма светлина. 

Следвай ни: