Елис Гури: Ако не беше България, нямаше да стана световен шампион (видео)

Елис Гури, световен първенец и европейски медалист в борбата, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. През 2010 г. той получи български паспорт и веднага показа, че е имало защо. Още на следващата година отвоюва на страната ни бронз на европейското първенство по класическа борба в Дортмунд и титла на шампионата на планетата в Истанбул. Освен с успехите си, той спечели симпатиите на феновете и с позитивното си излъчване и своята неизменна усмивка извън тепиха. България явно остана в неговото сърце като втора родина и след края на кариерата му. В момента той съчетава ролите на мениджър и помощник-треньор в националния отбор по класическа борба. След няколко години в родната Албания Гури отново е у нас и подготвя националите ни за битки под знамето на България.

 

- Елис, добре дошъл на тепиха на „Код Спорт“! Как си? Как беше в месеците на изолация?

- Изкарах изолацията като всеки. Бях тук, в София, вкъщи. Постоянно мислехме какво да правим у дома. Непрекъснато комуникирахме със спортистите по телефона, за да правят някакви упражнения вкъщи.

- Вече си мениджър в щаба на Армен Назарян, но често влизаш и в ролята на помощник-треньор. Как се отрази карантината на националите ни по класическа борба?

- Да ви кажа честно, мисля, че при нас беше добре, защото имахме няколко контузени момчета. По време на пандемията те имаха време да се оправят, за да участват на 100 % сега в квалификациите за олимпийските игри. Едмонд Назарян е млад и ще има време да се докаже, да се подготви по-добре за квалификациите през следващата година.

- Нещо изненада ли те в поведението на състезателите по борба по време на тази пандемия? Все пак всеки преживява различно изолацията…

- По принцип ние сме свикнали да сме постоянно по лагери. По някакъв начин винаги сме като в изолация. Спортистите са в друг свят, живеем по друг начин. Лагери, тренировки - винаги сме затворени. Всички спортисти го приеха нормално. Не беше нещо фатално за нас.

- Работиш често на тепиха с таланта Кирил Милов, който вече има сребро от световно и европейско първенство в твоята категория – до 98 кг. Реално той има ли шанс за златен удар? Има ли потенциал?

- Кирил е младо момче, много е як, има много възможности, понеже е усетил финала. Имаше възможност да вземе златен медал, само малко не му стигна. Работим с него, в момента е в много добра форма. Работим за тактика и техника как да стигнем до златния медал. Има възможност това момче, много е добър!

- Властелин на тази категория е арменецът Артур Алексанян, който още по твое време се бореше. Ти също имаше схватка с него. Ще остане ли недосегаем?

- Алексанян е добър спортист. В борбата няма непобедими състезатели. С Киро работим много да побеждаваме и други спортисти. Знаем какви са тактиката и техниката на Алексанян. Ще работим за нашата тактика как можем да го надвием.

- Каква е обстановката сега при класиците?

- Досега обстановката е нормална, всичко върви по план. Преди няколко дни бяхме на лагер в Белмекен, тренираме нормално. След пандемията не искаме да взимаме максимума отсега. Трябва постепенно, защото никой не е тренирал вкъщи, както по лагерите.

- В този отбор винаги е имало здрав колектив, дисциплина и успехи. Така ли е и сега?

- Да! Ние сме като семейство! Разбираме се много. Радвам се, че в отбора има много добри момчета. Имаме световни, европейски шампиони. Има уважение един към друг.

- Не ви ли е скучно, след като всичко е прекрасно и няма скандали?

- Не. Скандали няма как да има. Понякога има проблеми, контузени. Но това са малки проблеми, които ги има във всеки спорт. Всичко друго е нормално.

- Какво мислиш за Едмонд Назарян? Защо най-младият в отбора дава тон за това как трябва да се преследват медалите – смело, зрелищно, без респект от съперника, който да налага дефанзивен стил? Нещо, от което от две-три години българската класическа борба страдаше…

- Едмонд Назарян е голям талант. Син е на великия Армен Назарян. А да имаш велик човек вкъщи всеки ден, все нещо от него ще вземеш. Ако гледаме срещите на Едмонд Назарян, ще видим, че използва същите техники като неговия баща и има хубав дух. Едмонд е много умно момче. Взел е злато и за завършване в училище. Играе много добре шах. Примерен е и знае какво иска да прави. Следва си целите.

- Прекара няколко години в родната ти Албания – как е там ситуацията?

- В Албания не е много по-различно от всички държави на Балканите. Не мога да говоря за политика, не разбирам тези неща. Семейството ми е там, нормално е, като тук.

- Във футбола например Албания изпревари България - класира се на финали на европейско. Да не стане така глобално в спорта и най-вече в борбата?

- Не, няма как. Казвал съм, че ако не беше България, нямаше да имам възможност да стана световен шампион. Не знам, във футбола нещата са малко по-различни. Не мога да кажа, че там условията са много по-добри от тези в България. Спортът не е по-добре от тукашния.

- Двама албанци вече са гостували в „Код Спорт“ – бившите футболни национали на твоята родина – Албан Буши и Алтин Хаджи. Поддържаш ли връзка с тях?

- Да, те са ми приятели. Познаваме се покрай спорта. Когато бях в Албания, постоянно комуникирах с Албан Буши. Той е треньор във федерацията по футбол, директор. И с Алтин Хаджи си говоря, той живее в България и имаме контакт всеки ден.

 

- Едва ли не навремето Гриша Ганчев те привлече като футболна звезда тук и ти оправда доверието. С него поддържаш ли връзка?

- Гриша Ганчев беше човекът, който ми даде възможност, а и не само на мен, а и на много спортисти в България, да постигнем мечтите си. Не знам дали съм бил като футболна звезда, но му благодаря! Благодаря на Гриша Ганчев! Всичко, което съм постигнал е заради него!

- Армен Назарян обаче се установи постоянно в България преди 23 години. Планираш ли такъв ход? Може и да не е с три деца…

- На половината път съм, защото 10 години съм в България. Ако на Армен Назарян му е добре тук, защо да не бъде така и за мен? Проправил е пътя вече.

 

- Връщаш ли се често към спомена от Истанбул 2011 г., когато триумфира със световната титла?

- Да, връщам се. Мечтал съм за това нещо от дете да стана световен шампион. Беше като мисия-невъзможна. Благодаря на треньорите и на Гриша Ганчев, че ми даде възможност да се докажа и да постигна това, което съм искал винаги.

- Коя беше най-трудната схватка в Истанбул?

- На световно първенство няма лесен борец на тепиха. Всички са силни. Срещу един руснак беше 5:0 за него в първата част. Но в спорта всичко е възможно, ако го искаш и го мислиш, може да го постигнеш.

- Къде е златният медал?

- Златният медал е в Албания, при семейството ми. Оставил съм го при баща ми, който е бивш борец. Тръгнах към борбата заради него. Спортувал съм и други неща, но след това се насочих към борбата, защото мечтаех да стана като него.

- Какво друго спортува като малък?

- Първият ми спорт беше лека атлетика, после играх футбол, баскетбол, волейбол. Много различни спортове, но накрая трябваше да стана като баща ми.

- На колко години започна с борбата?

- Бях около 14-годишен, когато тръгнах към борбата.

- Не беше ли малко късно?

- Важно е да спортуваш. За мен беше важно да хващам някакви неща към спорта – дишане, бягане, физическа подготовка. Като си малък, имаш време да правиш спорта, който мечтаеш.

 

- Какво каза баща ти, когато спечели златния медал?

- Баща ми беше в Албания и исках да му се докажа. Казах му, че съм станал световен шампион. Не знаех, че той беше гледал по телевизията финала с шведа. Звъня му и казвам: „Татко, вече станах световен шампион!“ Той беше борец и знаеше технически как се правят хватките правилно и в този момент каза: „Да, ама този суплекс трябваше да го направиш по-хубаво. Искаше да покаже, че съм световен шампион, но не съм правил нещата хубаво. Да не се отказвам и да постигам и други неща.

- В борбата Русия е сила номер 1, но твоите най-хубави победи са именно срещу представители на „сборная“. Защо руснаците не те притесняваха, а напротив – превърна ги едва ли не в „клиенти“?

- Всички знаем, че руснаците имат много стара и хубава школа в борбата. Възможно е начинът им на борба да беше по-удобен за мен. Не мога да кажа, че съм бил по-як. Но в борбата борец, който не е много велик или силен, може да направи проблем на тепиха. Стилът на руснаците определено ми допадаше.  

- За какво съжаляваш в кариерата си? Какво не можа да постигнеш?

- Медал от олимпиада. Само това ми беше мечта.

- Защо пропусна да го вземеш? Носеха се слухове, че една голяма любов в този период те е разконцентрирала - доколко истина има в това?

- Не, не беше това. С Климентина се познавам от 2010 г., тя само ми е помагала да постигам мечтите си, научи ме на български език, на химна на България, лекуваше ми раните от контузиите. Подкрепяла ме е през 2011 г., когато станах световен шампион, но тогава нямаше такъв слух. Разбирам – хората са искали да взема медал…

- Тогава казваха, че на игрите в Лондон Елис Гури постоянно разхожда приятелката си Климентина в Лондон…

- Абсурдно е! Когато отиваш на състезание, винаги имаш малко притеснение, напрежение. Трябва да има човек до теб, който да ти говори, за да те успокои. Тя само ми е помагала, никога не ми е пречила.

- Как се промени борбата в последното десетилетие? По света се направиха много модерни бази, вие често имате лагери в чужбина. Какво ти прави впечатление най-вече?

- Лагерите в чужбина? Нямат по-хубави бази от тези в България. Когато отиваме в други държави, целта е да тренираме с противници, с които момчетата ще се борят на европейско или световно първенство. Трябва да гледаме грешките, тактиката на съперниците.

- Но те също ви разузнават.

- И те, и ние. Важното е кой го прави по-добре.

- Навремето се говореше, че Братан Ценов като старши треньор е развил мания да не го разузнават и не искаше с никой да не се събира отборът.

- Всеки спортист е различен. Всеки състезател трябва да прави тактика и техника, за да изненадва противника. На световно първенство нивото е почти равно. Там тънки неща могат да те оправят, за да вземеш медала.

- Имал ли си кумир в борбата? Имаш ли любимец от елита сега?

- Кумир? От дете съм гледал баща ми. От него съм тръгнал, за да стана борец. Мечтата ми е била да бъда като баща ми. Сега любимци са ми спортистите на България. Само с тях се занимавам и те са ми любимци.

- Какво най-много ти липсва от годините, когато беше активен състезател? Може би адреналинът? На какво се радваш най-много сега?

- Липсват ми адреналинът, тръпката преди да излезеш на тепиха. Удоволствието и радостта, когато вземеш медал и радваш другите хора. Радвам се на малки неща, на дребните неща от живота.

- Как се забавляваш? Къде по света най-много ти харесва? Планираш ли сватба?

- Обичам природата и Балканите ми харесват. Покрай спорта сме ходили на много места по света, но повече ми харесват Балканите. Мисля, че най-хубавият климат е при нас. Сватба? Повече от десет години съм с Климентина. Повече от женени сме. Мислим по-късно да направим събитие заради семейството и приятелите.

 

 

- Олимпиада ще има ли и какво очакваш от българската класическа борба? Оптимист ли си?

- Като характер съм оптимист. Постоянно влизам на тепиха, постоянно гледам нещата, искам да разбирам всичко какво става. Тогава знаеш къде са нещата и даваш максимума от себе си, за да помагаме. Имаме възможност да вземем златен медал в няколко категории. Не мога да кажа, спортът е много странно нещо. Един ден може да си добре, а в друг ден е възможно да не си много добре. Казваме – дано да е твоят ден! Защото тогава можеш да правиш всичко.

Следвай ни: