Напоследък на Борусия (Дортмунд) се струпват един върху друг проблемите. Проблемите на западащ шампион, дължащи се на куп лоши обстоятелства, но и, най-вече, на естествения факт, че циклите приключват, а конкуренцията междувременно не спи.
Последните години бяха славни за Борусия: две поредни шампионски титли, една купа на Германия и финал в ШЛ. Градът свикна на множество празненства, а жълто-черните привърженици – на редовни уикенд фиести. Не бива обаче да се забравя, че през 2005 година отборът бе на ръба от банкрута. И тогава приключи един цикъл, давайки място на друг по-добър, този вече триумфален и със заздравени счетоводни баланси.
Сега Дортмунд излезе на зимна ваканция като боксьор гроги, който бива спасен само от звъна на гонга. Даде признаци на сила в началото на сезона, оглави класирането, спечели Суперкупата на страната срещу Байерн (Мюнхен). После започнаха да окапват с контузии играчите, губеше или не печелеше мачове, дори на своя стадион, и отстъпи назад в класирането. Излезе унизен от голямото дерби срещу баварците на собствен терен. На средата на шампионата заема 4-тото място, на 12 точки от водача.
Какво стана? На какво се дължи видимата слабост на един отбор, пред когото до вчера съперниците трепереха? Треньорът Юрген Клоп предпочита да минимизира негативните ефекти от многобройните и тежки контузии. Нормално, какво друго да стори?! Да удари по морала на здравата част от своя състав ли?!
Вече месеци наред Дортмунд се хлъзга в защита. Контузиха са Марсел Шмелцер, Лукаш Пишчек, Матс Хумелс и Невен Суботич, което обуслови огромен спад в защитната стабилност на отбора. Защото тези играчи не просто са добри (такъв е и гръкът Сократис Папастатопулос, играещ сега в сърцето на отбраната) – те играеха наизуст, с автоматизъм на действията, изискващ много тренировки и много мачове заедно. Това са играчи, които се разбират само с поглед. Отсъствието, също поради травми, от средата на терена на Илкай Гюндоган, Свен Бендер и ветерана Себастиан Кеел пък съвсем пречупи гръбнака на тима.
Тази поредица нещастия изкара на светло един организационен недостатък на клуба. За един толкова голям отбор не е редно да се влиза в така гъсто наредени откъм мачове сезони, каквито са всички в настоящето, с толкова къса пейка. Рядкост са седмиците, в които не се играят по два мача, някои от които (в ШЛ) от фундаментално значение. Борусия с право я атакуват за липсата на План Б. Един отбор от тази категория се нуждае от поне двама конкурентни футболисти на всеки пост.
Във финансов план 2013-а бе бляскава година за клуба. Свободно от дългове, ръководството разполагаше през лятото със средства за подсилване. След напускането на Марио Гьотце бяха взети двама играчи от несъмнена класа – арменецът Хенрих Мхитарян и габонецът Пиер-Емерик Обамеянг. Хулят ги, че блестят само срещу скромни съперници. Други, сред които и аз, смятаме, че не им се дава разумен период за приспособяване. Случайно ли Роберт Левандовски дълго време топлеше пейката, докато не си спечели титулярно място?
Клоп си постави за цел да обмисли ситуацията по време на зимната ваканция и това му обявление бе с полъх на бъдещи кардинални решения и промени. И той не е сам в тази задача. Германската преса от три месеца търси причини и решения за отслабването на тима. Има хипотези за всеки вкус.
Една гласи, че играчите, свикнали с победите, карат по течението без хъс и амбиция. Според втора, в следствие на първата съперниците са изгубили прежния респект към Борусия. Трета е, че Левандовски вече в мислите си е в следващия си отбор, а може би същото важи и за Гюндоган, докато се възстановява от контузията си. Четвърта е, че тактиката с бърза игра с едно докосване и висок пресинг вече не изненадва никого. Пета е, че противниците са намерили ефикасен антидот. Думи, думи...
На Клоп, докато броди мрачен в своята защитена от външния свят зимна база в Ла Манга, му остава надеждата поне контузените да се оправят през този месец ваканция. Може би ще трябва и да се помоли богу за това Зенит, следващият съперник в Шампионската лига, да бъде така добър да е наистина онзи преодолим отбор, за който някои го представят.
Фернандо Арамбуру, “Ел Паис”