Ивет Лалова-Колио днес беше наградена от Мтел за седмото си място на 200 метра на Световното първенство по лека атлетика в Пекин през август. 31-годишната българска спринтьорка сподели в откровено интервю за Sportal.bg част от най-съкровените неща през годините, говори за уроците, които е научила, какво още може да очакваме от нея, кой най-силно е вярвал в нея и т.н.
- Ивет, ще те върна доста години назад - може би си била десети клас, първият ти и дългогодишен треньор Константин Миланов ми каза: "Запомни това момиче, пиши за него, един ден ще стане звезда". Как ще коментираш тези негови думи?
- Каквото и да кажа, той явно е бил първият човек, който е повярвал в мен - в таланта, в смисъла на това да се занимавам с този спорт. Човекът, с когото проходих в този спорт, на него дължа много.
- През 2005 г., след тежката контузия на турнира "Циклитирия", отново се учеше да ходиш с него. С усмивка или тъга се връщаш към спомена от тази контузия?
- С усмивка, защото с течение на времето се научих да гледам по друг начин на нещата. Да разбирам каква късметлийка съм била дори и в това нещастие, какви хора съм срещнала по пътя си, защото съм срещнала невероятни хора по пътя си. Хора, без чиято подкрепа нямаше никога да успея да се върна в големия спорт. От разстояние на времето се чувстам все по-голяма късметлийка. Може да се случи и нещо по-лошо, човек никога не знае какво му е писано. Нищо не е обещано на никой и аз го приемам като дар.
- Няколко години по-късно се завърна на пистата и дори спечели наградата за Атлет на годината. Тогава самата ти каза, че не заслужаваш това отличие и журналистите са гласували за теб заради това, че си имала сила да се върнеш на пистата.
- Знаеш ли какво си спомням? Няколко месеца след счупването треньорът ми реши да участвам на малко състезание в зала "Фестивална" - бягах много нелепо, куцайки, сигурно бягах 8 сек на 60 м, но всички станаха на крака и ми пляскаха много дълго време. Това е останало у мен като нещо много силно, защото това са наистина най-големите победи и аз съм казвала неведнъж, че този пирон е най-ценният ми медал. Някой път се стига по-лесно до победи, отколкото да се мине през такива трудности.
- Завърна се от Пекин с усмивка и сякаш излъчването ти казваше: 'Ето, видяхте ли, не очаквахте, но аз го направих'. Показа, че и спринтьорите над 30 години се справят добре.
- Моят мениджър и съпругът ми Симоне казват, че сега са най-силните години от кариерата - около 30. Защото още го можеш, а вече знаеш и как да го направиш. Наистина може да се получи много добра комбинация. При мен се получи така - научих се как да си изиграя добре картите, в подготовката да се настроя психически, защото в спринта главата е по-важна от всичко останало. Много малко хора - може би четирима човека знаехме, че аз съм готова за нещо голямо на 200 м - личен резултат. Не сме тръгнали за световен рекорд.
- Разбрах, че преди 200 метра Симоне е изпратил смс на майка ти, че може да очакват интересни неща от теб…
- Той беше един от тези четирима човека, които знаеха, защото присъства всеки ден на тренировките. Но между 100 и 200 метра винаги има една драма, ако нещата не се развият добре, ако не се влезе на финал. Винаги съм преминавала през една много лека еднодневна депресия, защото няма време и започва другата дисциплина. Давала съм си сметка, че това ми е коствало нещо. За първи път минах през това готова - мъчно ми е, че не бягах на финал. Искаше ми се, но моите възможности не бяха за бягане под 10.97 сек. Когато започна 200 м, аз бях готова на всичко.
- Симоне ли е най-голямата ти опора в последните няколко години?
- Симоне е най-голямата ми опора в последните години, но в последните месеци срещнах опора и от много други хора. Семейството ми винаги е било най-голямата ми опора, то е една съвкупност от обич, разбирателство, приятелство, подкрепа 24 часа на ден. Имам много малко хора около себе си, винаги съм държала да не са много. Нямам нужда от ласкателства, от изкуственост или от някой, който да ми се радва, че днес съм показана някъде. Хората около мен обаче ми дават страшно много, без тях дори не бих могла да стигна до това световно първенство.
- Как израсна Ивет от онова 20-годишно момиче до днешната жена?
- През трудностите, през препятствията и всички изпитания, израстваме - няма как. С малки крачици, уча се от грешките си. Поемам много тежки неща и продължавам напред. Търся винаги доброто, винаги позитивното - за мен е важно винаги да бъда щастлива.
- Смомена, че след силното си представяне в Пекин може да размислиш и да продължиш кариерата си и след Рио. От друга страна - годините напредват, не мислиш ли вече за наследник?
- Биологичният часовник се чува. Замислям се, разбира се. Но не искам да имам дете от чист егоизъм, защото искам да имам дете. Това дете ще дойде, когато е времето, когато е моментът. Когато аз и всичко наоколо е готово. Вярвам, че това ще дойде в правилния момент.
- Кой е най-ценният урок, който научи в кариерата си до момента?
- Че трябва да прощаваш. Че не можеш да продължаваш живота си под каквото и да е форма без да простиш на някой за това, че те е наранил, обидил, че не си е удържал на думата. А най-лошото е, когато не можеш да простиш на себе си. Аз дълго време не можех да преживея тази контузия - държах се сякаш нещо ми е отнето, сякаш от нещо съм била лишена, но си простих. Благодарна съм, че съм имала не един, а много шансове след това да покажа какво мога.
- Какво си пожелаваш за следващата година?
- Да бъда пак толкова обичана, толкова подкрепяна, с такива хубави хора около себе си. Пожелавам си…наистина, намислих си ги нещата и си стискам палци.
Снимка: ЕМОНА ЦОНЧЕВА/Sportal.bg
ФОТОГАЛЕРИЯ от днешното награждаване ТУК!!!
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
,fit(968:545))
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)