За звездата на небето и тази на земята - един миг, който ще се помни вечно

„Ще ходиш ли да изпратиш Трифон? Да, той прослави България и му дължа уважение”. Ставам неволен свидетел на този най-обикновен разговор, който се провежда в сряда сутринта, пред едно от великотърновските училищата. Участници в него са господа на възраст, която предполага, че са изживели в пълна степен радостта от представянето на България на световното в САЩ 94, а позатихналите им емоции от лудото американско лято днес отново вземат връх.

Само след три часа тези хора ще са част от хилядите българи, които ще се отправят към Двореца на културата и спорта във Велико Търново, за да сведат глава в знак на почит към харизматичния български футболист Трифон Иванов.

И няма как да е иначе. Все пак това е Туньо – непримиримият боец, сърцето и душата на онзи славен български тим. Отбор, който през 1994 г. направи немислимото - успя да обедини една страна, в която след политическите промени властваше и продължава да властва някаква странна мутренско-ченгеджийска демокрация, неуважаваща никого и нищо.

Всеки мач на световното в САЩ се чакаше с нетърпение и надежда, а победите - за тях какво да кажем?! Хората излизаха по улиците, радваха се, прегръщаха се с непознати и от всички лъхаше на гордост, че са българи. Трибагреникът  бе върху раменете на мъже, жени, деца...

С всеки следващ успех националното самочувствие се увеличаваше и така до онзи паметен ¼-финал срещу Германия. Сторихме немислимото и след успех с 2:1 отстранихме световния шампион. Тази вечер едва ли някога ще бъде забравена. Само из улиците на София имаше над 300  хиляди българи, които сякаш говореха като един: „Да, аз съм българин, гордея се, че съм българин, щастлив съм, че съм се родил в България.”

Около 12.30 часа поклонението пред паметта на футболния герой, любимеца на нацията, симпатичния злодей Трифон Иванов започна. Обстановката бе една такава сива, тягостна... По едно време някой спомена: „знаете ли, че Стоичков е в Търново и преживява изключително тежко загубата на своя приятел. Той плаче и никой не е в състояние да го успокои.”

Да, същият този Христо Стоичков за когото до вчера повечето хора имаха съвсем друго мнение. Той винаги ходеше наперено, доста често нарочно се държеше арогантно и винаги настроен за кавга. И изведнж някой твърди, че този човек е способен да изрази подобна емоция пред непознати хора и да демонстрира слабост пред цяла България?!

Малко след 13.00 часа пред служебния вход спира черен джип. От него излиза Христо Стоичков. Мегазвездата на родния футбол действително е съсипан и скърби, а залата е претъпкана с народ, който е вперил поглед в него. По неволя той отново е главно действащо лице. Най-успелият наш футболист, носителят на „Златната топка” е в съвсем друга светлина – той, без какъвто и да е фалш, показва пред всички, че е лесно раним, особено що се касае до негови близки и приятели.
 
Сълзите продължават да се стичат от очите му. Повечето присъстващи едва ли са предполагали, че ще видят Христо Стоичков в това състояние. Той чинно чака своя ред да се сбогува с Трифон, навежда се над тялото на своя приятел, връчва му нещо специално за последен път и започва да му говори. Никой, освен Наско Сираков, не чува думите на Камата.

Всички обаче виждат как продължава да скърби за своя съотборник. Мъката е голяма, а когато тя е върху лицето на Стоичков, за нея разбира цяла България.
Един миг за историята. Той ще се помни вечно - една голяма звезда отива на небето, а другата – най-голямата, страда истински за приятеля и съотборника Трифон Иванов. В този момент Христо Стоичков показа, че е човек.

Ето защо и Стоичков заслужава подкрепата на феновете, която те дадоха на Трифон Иванов. Само след три месеца кавалерът на Златната топка ще отпразнува 50-годишнината си с грандиозен мач-спектакъл. На него ще дойдат куп световни звезди, но сега българската публика е длъжна да напълни стадиона не заради Марадона, Ромарио, Роналдиньо или Меси, а защото там ще е Христо Стоичков – българската звезда, която след вчерашния ден заблестя с още по-ярка светлина.