ПОДКРЕПИ ЛЮБИМИЯ СИ ОТБОР В НАЦИОНАЛНОТО ПРЕБРОЯВАНЕ НА ФЕНОВЕТЕ

Стоичков отново неподражаем: Критикуват ме мишоци, които плетат интриги на мой гръб

Стоичков отново неподражаем: Критикуват ме мишоци, които плетат интриги на мой гръб

Христо Стоичков даде близо двучасово интервю пред Христо Запрянов, главният редактор на българското издание на Esquire, част от което предлагаме със съкращения. Кавалерът на "Златната топка" за 1994 година отново демонстрира неподражаемия си стил. Стоичков коментира случващото се у нас във всеки един план, включително и политически, негативното отношение спрямо него, както и бъдещето на българския футбол.

- Здравей! Имаш ли представа колко голям си всъщност?

- Хм. Аз осъзнавам колко съм голям. Виж, другите не осъзнават колко големи спортисти има България – и това е един от най-големите проблеми на държавата ни. Че не разпознава онова, което се е случило и което има.

- Забрави я държавата за момент – ти самият, когато се събуждаш, какво си казваш? Поглеждаш се в огледалото, после: „Ехей, здравей, нов ден, аз съм Христо Стоичков!" Нали?

- Не, не. Аз живея ден за ден, не живея със спомените за това какъв футболист съм бил.

- Да, де, ама миналото не задължително е свършено..

- Окей, ще уточня - успехите, които съм постигнал и на клубно, и на национално, и на индивидуално ниво, са плод на много труд и на много лишения. Винаги съм казвал, че благодарение на моето семейство, на приятелите, на съотборниците, на треньорите и на публиката съм завоювал тези върхове. Най-много мразя някой да казва: „Аз!" Чуя ли нещо подобно, веднага питам: „Кой си ти?".

- Ти можеш да го зададеш този въпрос, понеже ти си Христо Стоичков...

- Да! Мога! Защото знам какво изисква успехът. Ако останалите не са били до мен; ако не са ми подавали, за да вкарам гол; ако даден треньор не ми е гласувал доверие; ако феновете не са били зад гърба ми в най-трудните моменти, нямаше да бъда онова, което съм. Не само във футбола е така – и в бизнеса, и в политиката, във всички сфери. Затова, когато даден политик каже: „Аз съм построил една магистрала!", веднага си викам: „Ама кой си ти?" И започвам да се дразня и да ми е жал, щото държавата ни докрай се напълни със самозвани селяци...

- Да, де - имаш право да съдиш от позицията на най-голямата българска легенда...

- Чакай! Не съм само аз! Всички спортисти сме дали нещо на тази държава! И футбол, и лека атлетика, и борба, и щанги, и бокс, тенис, баскетбол, волейбол, кану-каяк, стрелба, гимнастика – изобщо всички спортове в България притежават големи личности, които могат да застанат с имената си зад онова, което са постигнали. Но когато се изправи човек, дето от вчера за днес си е сменил сакото и е сложил вратовръзка, пък ми каже: „Направих ей това и онова за България!"... Ами, не мога да му се начудя! Какво изобщо значи това? Че те, хората, са ти показали какво трябва да направиш, пък ти само се биеш в гърдите! Пътят ти би трябвало да е начертан! И пак се връщам на един от нашите сериозни проблеми – че живеем само и единствено в настоящето, понеже не можем да преборим егото си. Няма никаква мисъл за утрешния ден, че и равносметка за миналото няма. Защото, ако се обърнеш назад, погледнеш, и си кажеш: „Какво всъщност сторих аз? С какво допринесох за тази държава?", и ако наистина си реалист, едва ли ще ти стане хубаво. Ама всички го избягват, никой не си е задал тоя въпрос. Никой! Докато в тези години спортът все пак е допринесъл с нещо. Имаме черно на бяло медали, слава, успехи - останалите могат да се похвалят само и единствено със злоба и завист... За съжаление, злобата и завистта все повече се превръщат в наша национална характеристика. Виж сърби, хървати, македонци, румънци – всички се уважават и се ценят. Само ние тук се цепим на две, на три... Жална история...

- Добре, на кого си обиден?

- А, на никого не съм обиден. Защо да съм обиден?

- Защото има много болка и яд в думите ти..
.

- Ами! На кого да се ядосвам? Отдавна съм си тръгнал от тази държава. Пък тя, държавата, ми е дала нещо дотолкова, доколкото по времето на предишния строй все пак имаше някакъв ред, имаше дисциплина, страната си оформяше спортистите. Тогава командваха Трендафил Мартински, Добри Джуров – истинските лидери. Ако ме е яд, то е, че сега не виждам нищо подобно – какъв лидер имаме в държавата? Лидери – но единствено за пред огледалото!

- Че ти не си ли лидер? Критикари, вярно, има, но има и доста хора, които се отъждествяват с теб – и вярват, че България има нужда от Христо Стоичков. В тоя ред на мисли, защо пътищата ни все се разминават? Защо твоето „тук" не е тук?

- Виж, аз напуснах още през 90-а година. Да – идвал съм си периодично, което показва, че милея за нещо. И в националния отбор направих всичко, което можех - основах успешна школа в Етрополе, помогнах за изграждането на футболисти, които днес играят в чужбина... Но в един момент винаги ме удря мисълта, че извън България ме тачат много повече – и в Каталуня, и в Америка, и в Мексико, навсякъде. А когато се прибера, гнусната злоба моментално ме залива.

- Не си ли съгласен, че навремето точно негативизмът те мотивира да бъдеш по-добър футболист?

- Стой, стой! Гледай кой ме критикува днес! Критикуват ме хора, които никога не са пили по едно кафе с мен, не са били на маса с мен, не са ме виждали отблизо. Познават ме единствено от стадиона, от едни 100 на 80 метра. И после изказват мнение. Опитвам се да не ме интересува, обаче подобни критици наслагват определено мнение в обществото. Тук сме свикнали да ставаме, да си взимаме вестник и моментално да се вторачваме в заглавието: „Ицо Стоичков ги псува!" „Ицо Стоичков ги бие!" Все инсинуации и сплетни, които нямат реално доказателство – никой от тези злобари не е бил до мен, не е чул или видял нещо. Разбери – говорим за мишоци, които скришом плетат интриги, а аз – заради името си – съм най-удобната мишена. Как да не се дразня? В България платените журналисти, изобщо платените личности са безброй! Не един и два пъти в годините съм бил използван, бил съм хвърлян в чужди битки. Опитвали са се да ме използват и да ме изхвърлят. Но трябва да знаят, че гърбът ми е здрав, защото не съм зависим от никого. Христо Стоичков е напълно безпартиен.

- Но Христо Стоичков предпочита да работи за мексиканска телевизия...

- Да! Това ме прави ужасно щастлив и спокоен! Във времето, в което се опитвах да бъда треньор и да съм близо до активния футбол, видях неща, които са ми крайно чужди. Никога не съм участвал в уредени мачове, никога не съм влизал в уговорки - просто личността ми е такава. И баща ми, и дядо ми, лека им пръст, са ме научили на морал. Няма как да ме видиш в задкулисни игри – наужким да вкарам гол и да стана най-добрият футболист, после уж да взема някакъв мач и да ме провъзгласят за най-добрия треньор... Няма шанс – това е най-долното нещо, което мога да си представя. Обаче тук хората свикнаха да ги виждат тези работи – или по-скоро да осъзнават, че се случват, и да си затварят очите. Аз в такава среда не мога да вирея. Затова и съм толкова доволен от нещата в Мексико.
 

- Защо стигнахме дотук, Христо? Сигурно ти е писнало да те питат за проблемите на българския футбол, но...

- Аз от българския футбол отдавна съм се разграничил. Бях нагрубен, бях използван за чужди облаги и в крайна сметка всеки си тръгна по своя път – живи и здрави, вече не ме интересуват.
 

- Да, ама подчертаваш проблемите, Бербатов – и той. Щом имате ноу-хау и идеи как трябва и как не трябва да се правят нещата, защо не се върнете и не ги ремонтирате?

- Исках да променя някои неща във футбола, но не ми позволиха да бъда чут и разбран...

- Защо се случи така? Че и станахме свидетели на грозни скандали между съотборници, с които хората в страната доскоро се асоциираха...

- Е, това е най-лошото. Аз обаче не съжалявам, че отношенията ни с президента на футболния съюз се развиха по този начин, напротив. Рано или късно това трябваше да се случи – всеки да си избере приоритетите и посоката.

- Май са доста хората, които те предадоха, а?

- Но пък аз не съм предал никого! Затова мога да си позволя да вървя с високо вдигната глава и да гледам всекиго в очите. Злоба не тая в себе си. Няма да се уморя да повтарям, че всичките ми постижения – които едва ли някога ще бъдат повторени – са единствено благодарение на колегите ми. Да – невинаги всичко е вървяло по мед и масло, но сме успявали да открием общ език, да напаснем играта си, да вървим напред. След това с някои останах приятел, с други се разделихме, ама така е в живота. Чист съм пред себе си, че не съм пренебрегнал или игнорирал някого. Кавгите и тежките думи са провокирани от нещо конкретно и са нормални неща, когато говорим за силни мъже.

- 50-ият ти юбилей наближава – каква житейска мъдрост ще ни споделиш след този половин век?

- Научил съм много неща, но най-важните съвети запомних от няколко човека. Първо от дядо ми, лека му пръст – че когато говориш с хората, трябва да ги гледаш в очите. Второто, което научих от баща ми, е: „Труд, труд и труд". Успехите идват, когато се трудиш. Третият човек, когото съм слушал най-много, е Йохан Кройф. Той ми каза онова, с което започнахме разговора си. Никога – ама никога – не казвай: „Аз!" Тези три неща си ги повтарям и на тях не съм си позволил да изневеря дори веднъж!
Последвайте каналите ни в:

Carlsberg "Домът на Феновете" е новата секция на Sportal.bg за игри. С регистрацията си Вие ще можете да персонализирате Вашето съдържание и да участвате в нашите игри за страхотни награди.

Регистрирай сe

Още от БГ Футбол

Виж всички

Водещи Новини

Видео акценти