Плувецът Александър Николов: Ще остана, ако има на какво да разчитам всеки месец

Двама от тримата български плувци, които участваха на олимпийските игри в Рио 2016 – Александър Николов и Нина Рангелова, обявиха, че обмислят да сложат край на кариерите си заради липса на пари. И двамата са национални рекордьори в свободния стил и са в разцвета на силите си – Николов е на 24, а Рангелова скоро ще навърши 26 години. Александър се класира 41-ви на 100 м свободен стил на игрите с време 50,08 секунди – с 5 стотни над собствения му национален рекорд.

– Отказването на 24 години ще е тежко решение. Все пак кое може да ви задържи в спорта и заради какво бихте се отказали?

– Дойде един момент, в който вече не съм студент. Завърших магистратура и трябва да се издържам сам, а в България финансирането не е много добро. Необходимо е най-малкото да получавам някаква заплата, за да живея. А за да спортувам на високо ниво, трябва да съм спокоен и лагерите и възстановяването да са ми обезпечени. Бих останал в елитния спорт, ако знам, че има на какво да разчитам всеки месец. В противен случай, дори да имам желание, няма как да се получи нещо значимо. Сега е олимпийска година и се намират спонсори. Имаше също по 200 лева от федерацията и по още 200 от клуба. Но в следващите години няма да има олимпиада и много трудно ще се вземат пари от външен човек.

– Нина Рангелова също каза, че е пред отказване…

– Тя е две години по-голяма от мен. При нея е същата работа – вече няма стипендия и трябва да търси нещо. Ако работим, не можем да се представяме на нивото, на което бяхме.

– Имате работа, с която се издържате. Бихте ли могли да я съвместявате със спортната кариера?

 – Работя в IT консултантска фирма, работата е хубава, по 4 часа на ден, но това не ми позволява да тренирам пълноценно. В последните пет месеца бях в неплатен отпуск и това повлия сериозно на резултатите ми. Но ако паралелно работя, няма да съм в състояние да надграждам, дори не знам дали ще мога да поддържам постиженията си в плуването.

– Досега какъв тип подготовка сте водили и какви са били резултатите ви?

– Когато съм на работа, тренирам сутрин от 8 до 10 ч в басейна, след това от 10 до 12 съм във фитнеса. После обядвам и отивам на работа от 13 до 18 ч. Веднага след това пак плувам до 20 ч. На другата сутрин ставам в 6 и повтарям „упражнението“. Всеки ден ми е разчетен по минути. В началото успявах да се справя, но като минаха пет месеца, умората се натрупа. Просто нямах време за възстановяване. През април излязох в неплатен отпуск. Тогава втората ми тренировка беше в 14 ч, прибирах се в 17 и така имах време за почивка и за други занимания. Направихме 22-дневен лагер през май, който ми се отрази много добре. Свалих секунда от личното си постижение за една година. През лятото на 2015 г. плувах за 51 секунди, това лято слязох на 50. Смятам, че основната разлика са именно тези месеци, в които си бях взел отпуск. В съвременния спорт възстановяването е не по-малко важно от натоварването.

– За разлика от голяма част от спортистите в България вие имате друго образование  – икономическо. Как успяхте да съчетаете университета и спорта?

– С университета ми беше по-лесно, отколкото с работата. Отивах за час-два на упражнения, а понякога пропусках лекции, но впоследствие наваксвах през уикенда. На работата няма как да стане. По-високите ми резултати дойдоха, докато бях втори курс в университета, а тогава вече бях решил, че ще си изкарам образованието, каквото и да става. През цялото време съм имал намерение да се развивам в тази сфера, но от друга страна пък мисля, че има какво още да направя в плуването. Но за жалост в момента не виждам много варианти как да стане.

– Чувствали ли сте се раздвоен между спорта и нормалния живот? Все пак сте си взели неплатен отпуск, за да преследвате олимпийската си мечта…

– Имал съм такива моменти. Отпускът определено беше риск. Много се радвам, че в работата проявиха разбиране, но от друга страна, останах без никаква заплата. Карах на спестявания и това, което даваха от федерацията. Но ако всичко трябва да е професионално, нещата естествено не може да стоят по този начин.

– Кой според вас би бил по-подходящия модел за българския спорт – прякото държавно финансиране, което сега се извършва чрез министерството, или по-скоро модел, подобен на американския?

– Определено американският модел е най-добрият. Почти всички от елита плуват в Америка, дори руснаците. Но този модел според мен е неприложим в България. Ние нямаме нито тази материална база, която имат американците, нито ресурсите или многолюдно население. По-удачно е да вземем пример от Унгария, която като страна е сравнима с нас, но в плуването е сред най-добрите в света. Те имат много добри специалисти. В нашия спорт постоянно има нови неща, които трябва да се учат. А и е време федерацията да намери спонсор.

– Как си обяснявате факта, че в България няма плувен бизнес на чисто потребителско ниво? Басейните са много малко и зле поддържани. Липсва ли интерес към водните спортове в сравнение с други? Фитнес зали има във всеки квартал и явно успяват да се издържат от посетители…

– При нас във Варна примерно се набляга на масовостта. Не се търси високо спортно майсторство. Ние не можем да си позволим един ден да не плуваме, но… басейнът е затворен, защото бил някакъв ден. Варна има басейни, това е един от най-добрите градове в сравнение с другите. София е много зле. Но пък в столицата има повече деца. Освен това аз не мога да тренирам с деца набор 2005. Няма отделен коридор за нас. Борбата за коридори направо е жестока. Ако ни погледне някой, който разбира от плуване, ще си каже: „Какво става тук?“. Децата са едно върху друго. А когато отидем на олимпиада, от нас се очаква нещо значимо. Наричат ни дори туристи, без да си дават сметка, че не можеш да очакваш от нищо нещо.

"Труд"