Виктор Карагьозов е един от младите български треньори, които са добре известни не само у нас. Бил е треньор на Нефтохимик и Марек Юнион Ивкони, а в чужбина е бил начело на – Сфакс (Тунис) през 2012/2013 година. Именно с този отбор влезе в историята, след като успя да спечели само за един сезон всички 4 международни купи, в които участва отборът му – Шампионска лига на Африка, Арабската купа, сатана шампион на Тунис и взе Купата на страната. Рекорд, който никой клуб на един континент не е постигал. Бил е помощник-треньор в румънския Томис (Констанца), треньор на Националния отбор на Либия, а за последно бе треньор на елитния Катар спорт клуб в Катар. Като треньор на младежкия национален отбор на България извежда отбора до 6-о място на Световното в Мароко, с национален отбор кадети – 4-о място на Европейско първенство в Турция, балкански шампион с младежите и вицебалкански с кадетите. Ето как коментира ситуацията в българския волейбол в интервю пред zadupnitsa.com:
– Г-н Карагьозов, отново сте в България след неколкогодишна работа в чужбина. Следяхте ли през това време българското първенство?
– Кой знае какви преки впечатления нямам. Когато имах възможност, наблюдавах в интернет мачовете. Видях, че бе сравнително равностойно с много млади състезатели. Има една вълна от талантливи играчи, които трябва да се внедрят и започнат да израстват. Има качествени играчи, които могат да играят на много по-високо от вътрешното ни първенство ниво. Макар клубовете изнемогват финансово, се вижда че волейболът е номер едно все още у нас. Продължават да се раждат таланти, с които след добра работа и правилна методика, могат да се постигнат сериозни постижения. Гледах на живо мачовете от финалната фаза на Купа България. Идеята за привличането на „чужденци“ беше добра, защото повдигна нивото на самия турнир. В същото време, и по-младите състезатели в отборите се докоснаха до успешните играчи и видяха разликата. Все пак е друго да бъдеш рамо до рамо с играчи като Тодор Алексиев, Цветан Соколов, Николай Николов, Николай Учиков, Теодор Салпаров, Тодор Вълчев... Получиха се хубави и драматични мачове, при това на добро европейско ниво. От тях спечели най-вече публиката, а след това и младите играчи, които имат желание да се развиват рамо до рамо с играчи от световна и европейска величина. Моето мнение е, че би трябвало, а и по-логично и правилно е, клубовете да използват само играчи, които са излезли от собствените им школи. Това по един или друг начин ще бъде и показател какъв ефекта от работата в съответната детско-юношеска школа.
– Националните отбори няма как да не ги следите. В тази връзка как ще коментирате решението да се участва с Б национален отбор в Европейска лига?
– Адмирирам тази идея на федерацията, при която се дава шанс на голяма част от младите волейболисти, които немогат да намерят място в първия отбор. Това е един много сериозен етап от тяхната подготовка – ангажираност през летния сезон, когато клубовете са в почивка. И през тази лига ще им се даде възможност да играят мачове на нелошо ниво. Придобиват опит и самочувствие, което ще им бъде нужно, когато влязат в редовете на първия отбор. Това е една база, която да им помогне да устоят на възможностите и претенциите на представителния национален отбор. Тъй като там изискванията са много по-сериозни и много по-големи като на водеща сила в световния волейбол.
– А как ще коментирате трагичното представяне на представителния национален отбор досега в Световна лига?
– За никой не е тайна, че представянето до сега в тези 6 мача не е никак задоволително. Причините са много, като аз мога да подчертая и коментирам тези, които виждам отстрани, без да съм в час със случващото се в кухнята на отбора, за да знам подробности. Това е една обширна тема. Ще се спра на един изключително сериозен проблем, специално в изискванията и занижаване на критериите за този отбор. Какво имам предвид. В годините назад, в ерата на Мартин Стоев, Силвано Пранди, Радостин Стойчев, Найден Найденов и Камило Плачи 2-3 загуби се асимилираха като драма. Търсеха се отговорности и имаше сериозни реакции от страна на ръководство, както и на журналистическата гилдия, а също така имаше и широка обществена реакция. Но в последните 3 години това не е така, което за мен е учудващо и абсолютно парадоксално. Няма нужната адекватна реакция, както бе в годините назад от тези, които споменах. Защото всяка една загуба се приема вече като поредна загуба и сякаш е нещо нормално. В същото време се изтъкват необективни, според мен, причини. При 2-3 загуби се реагираше, търсеха се отговорности, а сега като един водещ европейски отбор се приема като нещо напълно нормално да загубиш. Имаше някои обективни причини като контузени състезатели, но това съпътства всеки един отбор в Европа и света. Все пак това е част от играта….
– Да но като че ли контузиите в тези последни година-две са много повече отколкото досега. На практика винаги от състава отсъстват поне 3-4 от т.нар. титуляри. Как си го обяснявате?
– Това е един изключително наболял въпрос, на който трябва да се обърне внимание, защото наистина не съм бил свидетел в годините назад да имаме такъв проблем по отношение на контузени състезатели. Не е нормално това. Но тук най-точна информация могат да дадат хората, които работят с отбора. Те трябва да анализират, осмислят и да кажат защо е такава ситуацията. Иначе се получава една патология.
– Означава ли това, че има нещо сбъркано в методиката, която се прилага в националния отбор?
– Това може да бъде следствие от няколко причини. Винаги има т.нар. волейболни травми, които не зависят от треньори и щаб, но голяма част от тези контузии бяха трайни. Но когато те са толкова много, това би трябвало да бъде сигнал за внимание и анализ на физическата подготовка и превенция. Припомням ситуацията с Тодор Скримов, Тодор Алексиев, Виктор Йосифов, Любо Агонцев, Андрей Жеков... което е показател, че хората, които готвят състезателите е възможно да бъркат в методическата подготовка. Но не мога да бъда категоричен, но все пак това е повод за размисъл.
– Тази година бе обявена като нулева с цел подмладяване на отбора и подготовката му за Световното първенство през 2018 година. В същото време не виждаме особено подмладяване, а напротив. Това ли е правилния начин?
– След като не се класирахме за Олимпиадата бе решено да се внедрят нови млади състезатели в отбора. Друг е въпросът по какъв начин реално се постига това нещо. Тук има доста резерви. Годината се обяви като нулева, но за съжаление може наистина да се превърне в нулева и без никакъв ефект. Такива имена като Алекс Грозданов, Бранимир Грозданов, Розалин Пенчев, Трифон Лапков изключително епизодично се появяваха на терена или за максимум гейм в изиграните 6 мача. Това според мен е крайно недостатъчно за постигането на идеята и политиката, която бе афиширана в началото на сезона. По този начин със сигурност те няма да добият нужното самочувствие и обем от мачове, за да бъдат готови за това, което ги очаква през 2018 – 2020 година. За мен е и учудващо как тези хора се внедряват в националния отбор. Имайки предвид, че за да израснат тези състезатели до тях трябваше да има имена като Тодор Алексиев, Николай Николов, братя Братоеви, Теодор Салпаров, които са доказани бойци и състезатели от световна класа. Това са хората, покрай които тези млади състезатели ще израснат, които ще им покажат детайлите и тънкостите на волейбола от световно равнище. А какво направихме ние?! Вкарахме ги епизодично в огъня и им изградихме не манталитет на победители, а на пораженци. Тук щабът на националния отбор сериозно трябва да се замисли дали селективно се взеха точните решения. Имайки предвид че тези опитни играчи, които изброих са в една възраст между 28 и 31 години, която е златна за един волейболист. Сега трябваше да се берат плодовете от тяхната класа и да дадат началния тласък на тези млади волейболисти. И на фона на това, което изтъквам като мотиви, мисля, че най-точният пример е Георги Сеганов, който реално единствен получи шанс да бъде новото лице в отбора.
– Не са тайна скандалите в отбора, причините за които обаче не се изказват докрай нито от състезатели, нито от треньор. Това нормално ли е?
– Връщайки се пак в годините назад, никога българският национален отбор не е бил раздиран от толкова скандали и междуособици. Недоизказани останаха причините за неучастието на Братоеви, Николай Николов, Салпаров, Алексиев... И загадка бе за мен и последния случай с Николай Пенчев. Това което бе дадено като информация за мен не бе аргументирана и бе несериозна. Доста неща се премълчават, не се доизказва истината. Апелирам да се видят какви са причините, защото това са състезатели от световна класа. Ние сме една малка държава и не разполагаме с 20-30 играчи от техния ранг, както Бразилия, Полша, Русия... Апелирам и към една "хигиена", за каквато спомена Пламен Константинов, а именно, нека нещата да се назовават с конкретните им имена от страна на състезатели и треньорски щаб. Според мен това е правилният начин в комуникациите. Да застанем и да кажем нещата с истинските думи. Защото разполагаме с 10 топсъстезатели, а по една или друга причина половината не участват. Говори се с алабализми, семейни причини, изчерпани състезатели, остарели и т.н. Съгласете се, ама не звучи сериозно.
– Като треньор, имало ли е случай да се презастраховате от провал като обявите предварително, че отборът ви е лимитиран. Защото последните години това като че ли стана запазена марка?
– Винаги един треньор прави максималното и се стреми да извлече най-доброто от своите състезатели. Разбира се, в зависимост от своите възможности и тези на състезателите. И винаги има неясноти и обстоятелства, които не зависят изцяло от треньора. Но наистина правят впечатление, коментари от рода на "ние сме лимитиран отбор", "да не повторим фиаското на футболистите от Япония", което изразява една несигурност и убеденост в треньорските възможности, което неминуемо се предава и на играчите. В крайна сметка този отбор е в Топ 10 на света и винаги се е борил за медали, а сега някак си тръгваме примиренчески, че ще загубим. Винаги треньорът трябва да стои зад своите състезатели и да вярва в тях.
– Г-н Карагьозов, като че ли премълчавате и вие някои неща. А в същото време апелирате да се казват нещата с истинските им имена...?
– Смятам че комуникацията между колеги не трябва да бъде изцяло чрез медиите. Аз съм отворен, ако Пламен Константинов има желанието да коментираме и неща, които считам, че могат да му бъдат полезни. Готов съм на колегиален разговор между двамата. Защото всички ние работим за запазване името на българския волейбол като една от световните сили. Аз смятам, че интерес имаме всички, които се занимаваме с най-успешния колективен спорт. И на никой не му е безразлично това което се случва. Затова се радвам, че мога да призова за реакция и вземането на правилните решения. Но за постигането на най-правилните такива, трябва да се говори, да има дискусии, да се анализират грешките и да се тръгне в правилната посока.
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
)
,fit(968:545))
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)
,fit(968:545)&format=webp)