Интервюто с Алонсо: Трудно целиш точния миг за раздяла

Не за лятото се тревожи Чаби Алонсо. Той знае: следващите два месеца ще са лесни.

Предстои по програма семейна ваканция в САЩ, а после седмици от празни дни, които да запълни както сметне за добре. Календарът му нарочно е оставен изкусително празен. Той иска да използва това време, за да пътува повече. Ще продължи да чете отдадено веднага щом завърши настоящата си започната книга – „Къде ще танцуваме тази вечер?”, сборник от разкази с автор приятеля му Хавиер Аснар.

Може би няма да спазва така строг режим както досега. Може би ще има някоя и друга утрин, в която няма да излиза от леглото за час-два лека кондиционна работа. Със сигурност обаче ще прекара повечето от времето си със своята съпруга Нагоре и трите им деца – Жон, Ане и Емма, съответно на 9, 7 и 3 години. „Добра възраст за начало по обучението по живот”, казва. Възнамерява да е наоколо, за да проследи процеса.

Август, особено средата на август, е това, което го притеснява. Тогава лятото не ще свърши изведнъж, за да се поднови единственият живот, който той е познавал досега. Тогава ще е моментът, в който оттеглянето на Алонсо от футбола ще стане наистина реалност.

„Преговарях със себе си, заех се усърдно с процеса и чувствам това като правилно. След ваканцията, когато започне Бундеслигата, когато започне Ла Лига, когато започне Премиър Лийг, а аз съм тук на дивана, от другата страна, ще настъпи онзи момент, в който ще осъзная случилото се и ще разбера дали се чувствам добре в тази позиция, или все още бих искал да съм в старата си роля.”

На 9 март 35-годишният вече бивш полузащитник грабна един чифт безупречни футболни обувки и тръгна с Нагоре към парка близо до дома им в Мюнхен. Обърна се назад и помаха, докато тя го засне.

Няколко минути по-късно той качи снимката в Туитър заедно с кратко послание. Един от най-бляскавите халфове на своето поколение, спечелилият всеки възможен трофей футболист в пребогата кариера в Реал Сосиедад, Ливърпул, Реал Мадрид, Байерн (Мюнхен) и националния тим на Испания, казваше своето „сбогом”.

В последвалите месеци Алонсо, както твърди, не поставил под съмнение своето решение. Той не бил уморен от футбола, нито го бил разлюбил. Все още гледа възможно най-много мачове, изтъквайки гузно като причина „слабост към полузащитниците”. Много неща ще му липсват, особено инжекцията „адреналин” от това да си в центъра на събитията и по-всекидневното чувство да тренираш.

„Ще ми липсва това – казва, хвърляйки поглед към облятата в слънце база на Байерн на „Зебенер Щрасе”. – Тревата, звукът на топката, шегите със съотборниците ми… Това ще ми липсва най-много, защото те изпълва ден след ден.”

Но е съзнал, че времето му е дошло. „Чета, че напускането е като купуването и продаването на акции: или твърде подраняваш, или твърде закъсняваш. Във футбола е подобно. Трудно е да уцелиш точния момент, но се чувствам в мир със себе си. Аз съм зрял плод и окапах от дървото.”

Това узряване е толкова тънко, че е на практика неуловимо. В неговия зенит, на Алонсо винаги се гледаше като на един от онези играчи, които винаги имат време – и за топката, и на своя страна. Така бе и в оказалия се последен негов сезон.

Шегува се, че възрастта не го е подобрила („Все още съм толкова бавен, колкото бях и на 20 години”), ала и видимо не му е навредила. Чак до последния му мач на 27 май той си остана все същият онзи Алонсо, който спечели Шампионската лига с Ливърпул през 2005 г. и европейската дваж и световната купа с Испания през 2008, 2010 и 2012 г.: хладнокръвен, сигурен, елегантен, пръскащ пасове по цялата ширина и дължина на терена, нежно поемайки контрол върху мача, докато не го подчини напълно.

Онова, което прави неговото дълголетие толкова забележително, е това, че колкото той въобще не се промени, играта около него го стори драстично. В 18-те години след дебюта му за Реал Сосиедад – любимия му клуб като дете и шампион с баща му Перико в състава – Чаби видя от първа ръка десетки еволюции и революции. „Моите отношения с футбола никога не се измениха, макар футболът да е значително по-различен днес.”

Той бе в Ливърпул, когато Премиър Лийг бе най-добрата лига в света, както и в сърцето на най-бурните години на съперничеството на Реал Мадрид с Барселона; игра тики-така с Испания, за да покори света, живя без топката във версията на Мадрид с Жозе Моуриньо и стана фундаментална част от постоянно менящия формите си при Джосеп Гуардиола Байерн. Видя как футболът облагодетелства бавните и фетишизира бързите; върна се назад и после отиде напред да пресира.

Преди няколко седмици, докато се излежавал спокойно вкъщи, Алонсо потънал в заешка ЮТюб дупка, хипнотизирайки се от клипове на Хуан Роман Рикелме. Аржентинският плеймейкър е смятан от мнозина за играч, роден със закъснение от половин век: аналогов футболист, принуден да функционира в дигитален свят. Той бе още в играта, когато Алонсо започна своята кариера, ала сега е първото име, изскочило в главата на испанеца при зададения му въпрос как футболът се е променил. „Рикелме бе твърде голям индивидуалист, твърде съзерцателен, за да блесне в модерната ера. Обожавах го!”

Очите му блясват и при споменаването на испанския еквивалент на Рикелме –Хуан Карлос Валерон, но това са само частите от играта, които виждаме. Под повърхността на футбола неговите интегрални структури също са различни. В последните години фитнес режимът на Алонсо стана по-индивидуален, по-лично съобразен. Треньорите имат достъп до повече данни, повече анализи, повече познания, а същото важи и за играчите. „Познаваш съперниците си много по-добре, а и те познават теб по-добре.”

Извън терена социалните медии промениха ландшафта, и то не непременно за по-добро. „Доста футболисти губят от фокус истинските си задължения.” На терена мнозина от треньорите, от които се е учил – все светила като Рафаел Бенитес, Карло Анчелоти, Моуриньо, Гуардиола, Висенте дел Боске и Луис Арагонес – са или бяха „мислещи и търсещи как да въведат новости в играта. Трудно е да се сдобиеш с нови идеи, ала те успяват.”

Алонсо усеща, че днес разбира играта много по-добре от всякога преди, но е запленен от онези нейни части, които не схваща съвсем. „Не мисля, че някога ще спра да се уча във футбола. Някои негови черти никога няма да разберем, например какво се случва в мозъка на играча или какво кара един отбор да се страхува. Не разбираме душевната страна толкова добре. Нямам отговор там.”

Търсенето и намирането на отговор, човек остава с такова усещане, може да се окаже онова, което накрая ще го издърпа обратно към футбола, когато блясъкът на нормалното започне да избледнява. Играта ще се е променила безброй пъти, когато той се завърне. Ако се завърне, разбира се. Най-вероятно обаче Алонсо – дълбокомислен, крайно интелигентен, безкрайно успешен – ще си бъде все същият.

Рори Смит, „Ню Йорк Таймс”

Следвай ни: