Атанас Скатов, който два пъти покори Еверест: Не съм взел и стотинка от държавата вече 14 експедиции

Наско иска да докаже, че хората спокойно могат да намалят консумацията на месо и животинска продукция, като това няма да се отрази неблагоприятно върху техните физически и психически качества. 

- Колко вървя?
- Между последния лагер преди Лхотце и последния преди Еверест е около час и половина. В 23:20 часа бях вече на последния лагер преди Еверест, вятърът обаче беше много силен. Прогнозата беше, че на 17 май ще духа след 8:30 сутринта. Планирах към 7 часа да съм горе и да успея да сляза преди да задуха. Малко след 23 часа обаче духаше много силно, което значеше, че нямам никакъв шанс. Никой не се качи на Еверест на 17, 18 и 19 май заради лошото време. Слязох на Лагер 2 (на 6500 метра), където останах за три нощувки и после пак тръгнах към Еверест. 22 май го даваха да е денят с най-ниска скорост на вятъра - около 40-45 км/час. Изкарах една нощувка на Лагер 3, откъдето тръгнах на 21 май в 7 часа сутринта. Следобед бях на Лагер 4 - 8000 метра, там починах два час и половина и около 19:30 часа тръгнах към върха. Около полунощ започна да духа западен вятър. С моя партньор имахме един инцидент. Почина наш приятел - шерп. Младо момче от фирмата, с която бях на експедицията. 

- Какво се случи?
- Намерихме го без маска, без кислород, дори нямаше ръкавици и ръцете му бяха замръзнали. Над половин час стояхме при него. Искахме да му помогнем, но на 8700 метра няма как да помогнеш. Беше минус 30 градуса, започнахме да не си чувстваме краката. Закрепихме го на въжето и продължихме нагоре. В 5 часа сутринта на 22 май бях на Еверест. Времето беше спокойно. Останах горе около 40 минути. Гледката беше невероятна. Преди 3 години се качих от Тибет - по северния ръб, а сега по южния - от Непал. Но не можах да се насладя напълно, защото още ми беше в главата случилото се с младото момче, което оставихме. Умря в ръцете ни, за жалост. То дори само аз и моят шерп се спряхме. Минаха около 40 човека покрай нас, но почти никой не спря. Загиналото момче беше личен приятел на моя шерп, аз също го познавах. На подобна височина всеки сам трябва да се оправя. Ако ти не можеш да вървиш, никой не може да ти помогне.


- Равносметката от тази експедиция?
- Много неща научих за тези 51 дни - толкова трая експедицията. Борбата беше изключително трудна, особено вътрешната борба. Бях се разболял. За първи път в моя живот изкарах 11 дни над 6500 метра, където съдържанието на усвояем кислород е около 35-40 процента. Доволен съм от експедицията. Благодарен съм на Банско и "Юлен" - генералния ми спонсор, на “NBS Maritime”, които ми предоставиха сателитен модем и сателитен телефон и благодарение на които цяла България и целият свят гледаха 360-градусови видеа и снимки от експедицията, и на всички други партньори, без които нямаше да замина. Вътрешно съм удовлетворен, че за първи път толкова много хора разбраха каква е същността и за какво правя това. Много хора ме подкрепят, пишат ми, продължавам да получавам имейли, съобщения във "Фейсбук", есемеси. Всички са зад мен. Аз между другото на върха казвам в едно видео, че повече няма да ходя на експедиции на осемхилядници, но когато се върнах в България, всеки ме поздравява и ме пита кой е следващият връх, и всички ми казват "ти ще завършиш проекта и ще качиш 14-те". И колкото и да си бях обещал вътре в себе си, че повече няма да ходя, аз искам пак да ходя. Искам да продължа. Докато имам сили и докато има кой да ме подкрепя, ще го правя. Продължавам с моята мисия и кауза, защото правя хората щастливи. Правя ги щастливи и те намират смисъл да сбъдват и своите мечти. Това е най-важното за мен.

- Най-критичният момент в тази експедиция?
- На Лхотце най-трудно ми беше, когато почти целият кислород от бутилката излезе. Бях на около 8300 метра, когато оставах без кислород и се чудех какво да правя. Реших да рискувам и така последва ситуацията с протеиновия бар, който дъвчех и с него капсуловах регулатора, за да не изпуска повече. Лампичката в главата ми постоянно светеше, сигнализирайки, че кислородът е на привършване. Никога досега не съм бил на такава височина без кислород. Но щом човек иска да спечели, трябва да предприема рискове. На всеки 15-20 минути гледах колко остава в бутилката, защото на първо място съм разумен човек и най-важното за мен е да се върна жив и здрав в България. Всичко друго е на заден план. Другият критичен момент бе, когато преди Еверест стояхме толкова много време при момчето, което виждахме как умира. Тогава не си чувствах ръцете и краката, не беше сигурно дали пак ще получа кръвообращение. Но след около час и половина успях да се постопля. Забивах по-силно котките в леда, за да предизвикам по-бързото затопляне на краката. Много тежко беше, 36 часа постоянно в движение от Лагер 3 на 7000 метра до върха и връщане до лагер 2 на 6500, всичко 36 часа на крака. На Лагер 4 пък четирима колеги ги намериха загинали в палатката им. Предполагам, че до умирането им се е стигнало от газовите бутилки, които понякога изпускат от студа. 

- Тази година има доста жертви на Еверест...
- Така е, за жалост. Вече 15 човека загинаха. Много неприятно. Често виждам трупове, свикнал съм. Мои приятели още са в болницата в Катманду с черни пръсти от измръзванията. Рискът е много голям. Във всеки един момент може да падне лавина и да те затрупа. Или пък да потънеш в някоя цепнатина, която не виждаш, тъй като е закрита от снега. Тази година успеваемостта на Еверест е само 20 процента, въпреки че имаше рекорден брой - 386 алпинисти и поне още толкова шерпи. Миналата година бяха по-малко, а успеваемостта беше около 68 процента. Сега вятърът обърка плановете, изключително опасен е. Ако няма вятър, можеш и на минус  40 градуса да се качиш на Еверест. Обаче като духа и примерно е минус 25 градуса, а вятърът около 50-60 км/час, качване няма, просто не можеш. Вятърът влиза отвсякъде, каквито и дрехи да имаш. Лицето ти замръзва, няма как да се скриеш и предпазиш.

- Освен знамена, какво друго има на Еверест?
- Имаше опънати молитвени флагове, има две снимки на далай Лама. А 2014 година, когато се качих за първи път, нямаше знамена. А сега бяха много, аз оставих всичките, които носих с мен. 



- Имаше ли момент, в който си помисли, че е по-добре да спреш и да се върнеш обратно?
- Не, категорично. Такъв момент никога не съм имал досега. Щом имам сили, вървя. Дори на Лхотце шерпът около 50 метра над лагера спря и ми каза, че повече няма да продължи. Казах му "ОК" и продължих сам нагоре. Сам се качих на Лхотце. Въпреки другите перипетии, не съм си мислил подобно нещо. 

- С какво се хранеше?
- Нямаш много апетит. На другите алпинисти по принцип им се дават яйца, сирене, обилно месо. Аз се храня с гарнитурите - ориз, картофи, спагети, зеленчуци, плодове, ядки. Но този път си носех веган-протеини и си забърквах шейкове. Поне докогато съм бил на базов лагер, съм успявал да набавя повече протеин, отколкото при предишните експедиции. Иначе сутрин пия топла вода и чайове, изяждам една ябълка. Фирмата доставяше овесени ядки, а аз си нося от България орехи, бадеми и конопено семе. Забърквах си с овесените ядки и това закусвах. На обяд винаги има супа, често има нахут и боб, картофи, зеленчуци. 

- Но пък те зарадваха със специална торта при слизането от Еверест...
- О, аз дори не я опитах. С тортите само снимки си правя, не ги ям. 

- Какво правиш, ако при -30-35 градуса ти се ходи до тоалетна по малка нужда?
- Има възможност, гащеризонът се отваря, но не ми се е случвало. Организмът влиза в някакъв режим, в който не ти се ходи. 36 часа не бях ходил по малка нужда. Да, вредно е, но няма как. Това са рисковете при тези височини - изнасилваш тялото. Но е така, защото търся границите на човешките възможности. Височинният алпинизъм е граница. Ние ходим по нея - между живота и смъртта. 

- Колегите ти горе на Еверест как приеха твоя успех?
- Още от миналата година като бях в Пакистан имаше доста известни алпинисти, които като ме видяха и директно ми говореха на име - Атанас Скатов. Това ме учуди. Сега на Еверест бяхме много хора, които вече се знаем. Вече 4 години съм по осемхилядниците, имам много приятели, които гледат с голям респект на мен, защото знаят, че съм само на растителна храна. Викат ми Булгериън мънки (б.р. - в превод от английски: Българската маймуна) и Веган машийн. Шерпите зад мен са ме гледали как се катеря, наподобявайки им маймуна. Доста голямо е уважението към мен, което само може да ме радва. Виждат с какво се храня и се чудят как успявам с този хранителен режим. 

- Родните алпинисти радват ли ти се?
- Които ме познават лично, ми се радват и ми се обаждат. Но има и такива, които ме плюят, но да са живи и здрави. Искам обаче да се знае, че „големите“ ни алпинисти получават пари от спортното министерство за експедиции, докато аз не съм получил нито стотинка държавна помощ за нито една от експедициите ми до момента - 14 на брой, 7 от които над 8000 метра. 

- Опитвал ли си да си издействаш финансиране от спортното министерство?
- Пробвал съм, но не дават. Министерството директно пари на спортистите не дава, само чрез федерациите, а те са един затворен роднинско-приятелски кръг. Имат си федерация по алпинизъм и там се дели между тях – приятели, роднини, братовчеди... Назначават си роднините на работа също. Картинката е много грозна. Миналата година имах среща с министъра на спорта и той ми сподели, че се мъчел да премахне поне роднинските връзки в тези федерации. Дано успее. Приятели-алпинисти са ми разказвали за такива злоупотреби с парите за експедиции, бедна ви е фантазията. Един лаик в алпинизма вчера писал, че като съм се качил 2014 година на Еверест, съм ял мед и значи не съм веган. Да, ял съм две лъжици мед и не крия. Снимките и видеата ми от Еверест пък били фотошоп. Смея им се на измишльотините.

- Какво би казал на хейтърите и защо и кой те атакува?
- Пожелавам им да са живи и здрави и да постигнат това, което аз съм постигнал. Явно съм им интересен. Много искат да са на мое място. Всички искат на осемхилядник, но е изключително трудно. Едно е да ги качваш върхове пред компютъра, друго е на живо. Кой ме атакува ли? Хора, които ми завиждат. 



- Колко ти струва тази експедиция?
- Около 30 хиляди долара за двата върха. Уредих сравнително най-евтината цена за двете експедиции - Еверест и Лхотце, при регулярна цена за двата върха над 40 000 долара. 11 хиляди долара е само разрешителното за качването на Еверест, "пермит" на английски. Хиляда долара се заплаща за опъването на парапети. Плащат се разрешителни за трекинг, за прекосяване на ледника Кхумбо. Иначе разрешителното да катериш Лхотце е 1800 долара. Имаш и други разходи, освен самолетните билети. Постоянно купуваш нещо, най-вече екипировка. Държавата ни преди е плащала милиони за експедиции, а аз съм изкачил шест континентални първенци и 6 върха на осем хиляди метра, без да ползвам и една стотинка. В крайна сметка обаче, колкото и да си подготвен, и милиони да си намерил, ако планината реши да не те пуска, тя не те пуска. Господ решава!

- Очакваш ли да бъдеш включен в Топ 10 на Спортист на годината?
- Не знам, това е ваша работа - на журналистите. Ако смятате, че съм постигнал нещо, ще бъда щастлив. Всеки се радва, когато е оценен. Аз имам права линия и ясна кауза точно какво да постигна и продължавам да работя върху това. Мисията ми не зависи от медали. Тази година също постигнах, дай Боже до края й още някои неща да направя. 2016-а участвах в четири експедиции над 8000 метра. Аз съм единственият българин, който участва в три експедиции над 8000 метра в рамките само на 23 дни - изкачването на Анапурна, Дхаулагири и Макалу през 2016 г., като на Макалу правя най-бързата експедиция в света до момента - само за 4 дни, а до Дхаулагири и Макалу се катеря в алпийски стил на два върха за по-малко от седмица. Българин не го беше правил досега. Обаче не го правя за рекорди. Дори сега имаме нов рекорд за България за изкачване на два осем хилядника за 5 дни и 11 часа, също мой. Това са фактите. И затова ги боли. Не се боря за спортни отличия, а за човечеството - да запазим планетата, хранейки се с растителна храна. За мен е важно хората да разберат, че може без месо, без риба, не само човек да живее нормално, а и да спортува активно. Като намалиш месото, ще се отрази благоприятно на здравето, също няма да се убиват толкова животни. Това е каузата, която продължавам да следвам. И се радвам, че толкова много хора обичат това, което правя. 

- Разкажи за себе си? С какво се занимаваш?
- Роден съм 1978 година, живея в Сливен. Завърших магистратура по растителна защита в Аграрния университет в Пловдив, после докторат в университета "Хумболт" в Берлин. Живях и работих в Германия, бях научен сътрудник. За последно работих мениджър в частна фирма. Есента на 2011 година напуснах и вече шеста година се занимавам с експеримента. За мен е важно да проверя веганството.