Мадрид и Атлети – два (различни) модела на успеха

Мадрид и Атлети – два (различни) модела на успеха

В испанската столица от около две седмици се говори само за футбол, когато настъпи часът на кафето по оживените улици. И нямаше как иначе. Голове, съдии, жребият, полуфиналите, филмът се повтаря, как ще се иде в Кардиф – това са темите.

Защото мадридското футболно съперничество се пренесе с гръм и трясък и в Шампионската лига – царя на състезанията в клубния футбол, където Реал Мадрид и Атлетико Мадрид отново са на полуфиналите, след като тази капризна съдба „заплашва” пак да ги изправи лице в лице с най-лелеяния трофей – евентуален 12-и за „белите” и първи за „червено-белите”.

Първите нямат нищо против новата среща със своите съседи, въодушевени от добрите прецеденти в последните години (спечелени два финала и един четвъртфинал). А на Мансанарес предпочитат този сблъсък да е на полуфиналите, защото поражение в трети финал в рамките на четири години би бил вече напълно съкрушителен. Жаждата за реванш тежи по-малко от риска от трети крах срещу най-големия съперник в най-големия мач.

Каквато и да е развръзката, за пореден път се доказа успешността на модела на двата клуба – толкова различни, ала с добре отработена формула за постоянен напредък в най-престижния и труден етап от турнира. Ако Диего Симеоне казва, че неговият проект в Атлети има за цел „да тормози другите”, този на Мадрид се стреми по-малко към противниците и повече набляга на своята собствена история, която задължава и която вдъхва вятър в платната на играчите му с отговорността да носят на гърдите си една от най-значимите, не само в спорта, емблеми на цялата планета.

„Белият” проект, успешен в икономически план, от 2011 година насетне е наредил полуфинали (седем на брой) и триумфи в Шампионската лига – една невиждана никога преди серия в надпреварата. Към колекцията от големи фигури се добави и състезателен дух, който е много ефикасен в тези сблъсъци без възможност за връщане назад за поправка; сблъсъци, в които всичко се решава от малките детайли и от опита, от удържането на натиска, както се случи срещу Байерн (Мюнхен).

Атлетико пък изтъка своето знаме със здравите конци на самопожертвованието и твърдата игра, без жалене на съперника. Но над тази излята бетонова плоча – есенция на Симеоне, с всяка изминала година блестят все повече и повече футболисти от върхово ниво, които несъмнено биха си намерили място сред титулярите на Барселона, Байерн, Челси или… Реал Мадрид. Сред тях има дори кандидат за „Златната топка” (Антоан Гризман).

Повече от половината състав се промени от онзи 9 април 2014 година, когато победата с 1:0 над Барса даде на „лос рохибланкос” тяхното първо класиране за полуфинал в най-големия турнир в неговата модерна ера. Оцеляха петима титуляри (Хуанфран, Диего Годин, Филипе Луиш, Коке и капитанът Габи). Ако не бе често контузен, може би и Тиаго Мендеш щеше да играе редовно днес.

Когато обаче се вгледаме внимателно в имената, може би само това се е променило – имената. Ян Облак е Тибо Куртоа, Стефан Савич е Жоао Миранда, Хосе Хименес се превъплъщава в Тиаго, а Саул Нигес, Яник Ферейра Караско и Гризман вероятно превъзхождат съответно Раул Гарсия, Адриан Лопес и Давид Вийя (Диего Коща не игра поради травма в онзи мач преди три години).

В онзи ден на „Висенте Калдерон” Коке вкара много ранен гол след светкавичен преход защита – атака на Атлетико, който после агонизиращо бранеше своето крехко предимство (1:1 в първия мач на „Камп Ноу”). Двете влезли смени тогава от пейката – Диего Рибас и Кристиан Родригес, вече не са в състава на Ел Чоло.

Можем ли да броим Атлетико за гранд? Пътят му към това звание в Шампионската лига започна през 2014 година с онова историческо класиране за полуфиналите след мъчителния триумф срещу Барселона. Тогава Атлети вече бе онова, което представлява днес. Днешната версия е, може би, подобрена, ала идеята си остава в основата си същата. Различни играчи, идентичен модел.

Хайме Родригес и Едуардо Кастелао, „АВС”

Още от Футбол свят

Виж всички