Интервюто с Ел Чоло: Сдухът ме убива, да растем още! (част II)

Интервюто с Ел Чоло: Сдухът ме убива, да растем още! (част II)

Във втората част на обширното си интервю за „АС” Диего Симеоне защитава с плам решенията, които взе в двата изгубени финала на Шампионската лига срещу Реал Мадрид, и разкрива някои тактически детайли на своя Атлетико Мадрид.

-         Как изведохте Атлети до най-добрия му етап в историята?

-         Най-важното е да не се спираме да вървим по пътя си. Ако се спреш да осмислиш стореното, дори и само за секунда, започваш да се харесваш твърде много,  да се оглеждаш твърде много в огледалото и така накрая се омазваш. Онова, което също ни даде много сила, е стабилността.

-         Тази, която клубът дава?

-         Разбира се. В първия ни сезон клубът показа търпение към нас. Нуждаеше се от пари, а все пак задържа Радамел Фалкао, а това не бе никак лесно. Атлетико рискува и му се получи. Осигури на нас, като технически щаб, един футболист, който ни даде сила, за да спечелим Купата на краля. А после се появи Диего Коща и парченцата от мозайката започнаха да идват по местата си.

-         Какво му е нужно на Атлети, за да направи онзи качествен скок, който да го доближи до Реал Мадрид, Барселона и Байерн (Мюнхен)?

-         Честно казано, не смятам това за възможно. Изброихте три клуба, които се отличават от останалите, преди всичко с наличните играчи. След това идват Пари Сен Жермен, Манчестър Сити и Челси, но и те не се доближават до тях. Историята казва, че първата тройка е най-могъщата във всяко отношение. За да си представим, че се доближаваме до нейното ниво, ще ни трябват още дълги години като изживяваните сега от нас. По бюджет Атлетико е 15-и в Европа, ала е конкурентоспособен на терена. Но това не ни стигна да спечелим ШЛ.

-         Как в личен план Ви повлия загубата на два финала?

-         Ужасно, особено втория. Преди първия точно бяхме спечелили Ла Лига…

-         Как надделя над тази мъка отборът след два изгубени финала?

-         Всеки друг клуб извън Мадрид, Барса и Байерн, така свикнали да играят големи финали, би изпаднал в упадък след загубата им по подобен начин. Стойността на стореното от нас ще ни даде истински времето – един ден ще видим, че това постижение е историческо, легендарно!

-         Сбъркахте ли, като пуснахте Коща титуляр в Лисабон?

-         Ако отново можех да съм на този финал, пак бих го пуснал титуляр. Та как бих могъл да не пусна най-добрия ни футболист!?

-         Защото бе контузен?...

-         Не беше контузен! Видяхте ли стометровите му спринтове на терена? Аз казвах: ако това момче ми изиграе 45 минути във финал на ШЛ… Та това е Диего Коща! Това е все едно Меси да е полуконтузен и Барса да не го пусне във финал на ШЛ. За нас Диего Коща бе Меси.

-         А и допълнителна мотивация за съотборниците си…

-         Пък и при целия предприет от мен риск водехме в 93-тата минута. Аз бих искал да попитам съмняващите се: ами ако не го бях пуснал и губехме в 93-тата минута? Ей, изгубихме два финала от Реал Мадрид – нека не забравяме, че това е клуб с 11 Европейски купи!

-         А във втория финал не можехте ли да скочите за победата в продълженията, вместо да залагате на дузпите?

-         Не… Смяната ми бе Анхел Кореа за Саул. Вкарахме гол и не я направих. Пускането на Кореа за Саул щеше да донесе гол или в наша полза, или в наша вреда. За смелите аз бях шубе, за интелигентните – докарах отбора си до дузпите. Зависи от гледната точка.

-         Подготвяхте финала в Милано в базата Лас Росас. Стигна ли до Вас слухът, че Серхио Рамос е разконспирирал цялата тактика на Атлети чрез свои работещи там хора, с които е станал близък по време на лагерите на испанския национален отбор?

-         Да, стигна до мен. Представете си тогава колко зле се е представил Мадрид, щом спечели едва след дузпи. При такова положение би трябвало да ни бие с 4:0.

-         Значи не го вярвате…

-         Не отричам никоя възможност. Но ако наистина са знаели… (б.и. – смее се).

-         Във футбола всичко ли вече е измислено?

-         Понякога се обръща поглед назад към предишни стилове, за да подсилиш идеологията си, понякога се търси нещо ново. Но преди всичко друго никой не е притежател на абсолютната истина. Мисля, че треньорите не сме много далеч едни от други по отношение на вижданията си за играта. Само пътищата ни до целта са различни.

-         Настоящата мода системата 1-4-3-3 и високото пресиране ли е?

-         Да, да… За мен най-добрите отбори с 1-4-3-3 са Барса, Мадрид и Байерн. Защото всеки от тях има по трима нападатели, които в крайна сметка решават всеки възможен проблем на всяка възможна система! Вие можете да кажете: ще атакувам с тези моите трима нападатели. Но внимавайте, защото ако те направят пет атаки и от тях вкарат само един гол, ще сте по-близо до загубата отколкото до победата.

-         А коя е базовата идея на Симеоне?

-         Задължавам футболистите не да правят онова, от което треньорът се нуждае, а това, от което те усещат, че отборът се нуждае. Когато постигнеш играчът да усеща онова, от което отборът се нуждае, си по-близо до това всяка система да ти се получава добре.

-         Това има своята логика…

-         Онзи ден дадох на момчетата примера с Марио Манджукич. Познаваме го добре. Днес играе в Ювентус на фланга в 1-4-4-2 или в 1-4-2-3-1, но по цялата вертикала. Това говори за интелигентността на този играч, който иначе се конкурира за място с Пауло Дибала и Гонсало Игуаин в центъра на атаката и който иска да се приспособи към нуждите на своя отбор. И колкото повече един отбор има отдадени играчи, приемащи присърце нуждите му повече от своите собствени, толкова по-добре.

-         Смятате ли концепцията за „владение на топката” за надценена?

-         Това са най-старите дебати във футбола – политиката или религията? Дискутира се, защото няма само един верен път.

-         А според Вашето лично виждане?

-         Зависи от отбора, с който разполагаш. Барса бе тимът, който най-добре представляваше идеологията за владение на топката, но я владееше, за да те нарани. Сега Луис Енрике успя да привнесе друго измерение, друга скорост с наличното трио напред. Трябва да подхранваш отборите си с различни варианти за побеждаване – план А и план Б, защото макар с първия всичко да се получава по-плавно и естествено, понякога той не може да сработи.

-         Дразните ли се, че гледат на Вас като на дефанзивен треньор?

-         Не, наистина не. Аз вярвам, че във футбола колкото по-добре се защитаваш, толкова по-добре и нападаш. Гледам мачове от всички лиги и във всички има голове. Онзи отбор, който успее да получи по-малко, ще е по-близо до победата.

-         Кой треньор Ви беляза в кариерата Ви?

-         Имах куп треньори, и все различни. Работих много млад с Карлос Билардо, а в тези години треньорът ти е като баща и майка. Тогава ми отвориха съзнанието, защото в онова време в Аржентина още имаше хора, за които не съществуваше друга система отвъд 1-4-3-1-2, докато в Европа работеха със смяна на позициите на играчите. Кой можеше тогава дори да си представи, че крилата могат да играят на „обратния” си фланг?! Билардо ни отвори очите на всички.

-         А след това?

-         Коко Басиле бе изключителен по отношение на мотивацията. Манипулираше футболиста в емоциите, за да може той да му отвърне на терена. После Свен Йоран Ериксон имаше вроденото умение да променя състава и да не се разклаща от нищо – било от загуба, било от положителен резултат. Този тип винаги имаше едно и също лице.

-         В Лацио ли?

-         Да. Той беше луд по бързите преходи. В крайна сметка футболът се свежда до откриването на свободни пространства, когато атакуваш, и запушването им, когато се защитаваш. В онзи Лацио имахме Синиша Михайлович като централен защитник и Хуан Верон като централен полузащитник – все майстори на директния пас, а имахме също бързаци като Павел Недвед, Марсело Салас, Роберто Манчини, Раванели. И с един или два паса създавахме опасни положения, без да ни трябва да държим дълго топката. Но това бе въпрос на характеристики на наличните играчи.

-         Да се стигне дотам е много трудно…

-         Но и не всички владеят топката толкова, колкото си мислим, че можем да я владеем – това го умее само Барса. Останалите сме различни.

-         Победата или начинът на постигането ѝ е най-важното?

-         Мен лично ме дразни, че когато стигнеш финал, на никого не му пука по какъв начин си успял да го сториш. Нито в самия финал – там наистина искаш да победиш на всяка цена. Не е ли едно и също да спечелиш един финал на ШЛ с лоша игра и да се пребориш здраво за куп точки в едно първенство, докато накрая постигнеш целта? Иначе казано, всички се лъжем мъничко, защото всички искаме да достигнем върховната цел.

-         Тогава повече Билардист ли сте, или Менотист?

-         Не, аз съм Симеонист (б.и. – смее се). По средата съм. Очевидно не съм нито едното, нито другото.

-         А какво е Симеонизмът?

-         Аз не залагам на игра само по един начин. В някои мачове дори разчитам на дълги подавания. Чолизмът е поредната журналистическа измислица.

-         Но има ли нещо, което определя стила на Ел Чоло?

-         Нека ме определят другите. Аз съм убеден привърженик на страстта и на това хората да правят нещата така както ги чувстват. За да си добър мотиватор, трябва да имаш добри рецептори. Невъзможно е да разговаряш с хладилник. Късметът за мен е, че футболистите ми ме следват навсякъде. Все още имаме късмета да сме заедно с пет момчета, които бяха тук от първия ни миг: Габи, Коке, Диего Годин, Хуанфран и Филипе Луиш.

-         Остава ли им още от този цикъл?

-         Според мен на изброените – да. Заради това как тренират и работят.

-         Стигна ли Атлетико до идеята за игра, която искахте да наложите за този сезон?

-         Вижте, сега имаме млад състав: Кореа, Хименес, Саул, Коке, Антоан Гризман, Яник Ферейра Караско, Ян Облак, Шиме Върсалко, Люка Ернандес, Томас… В друг момент имахме повече ветерани: Диего Рибас, Жоао Миранда, Раул Гарсия… Мисля, че търсехме най-доброто за отбора, и намерихме онова, което виждате днес.

-         Но Вие искахте да играете по-хубав футбол и за целта да сложите Коке в центъра, нали така?

-         Ако играеш с Коке там, трябва да търсиш атаките и да си вкарваш положенията. Защото ако не успееш, после ще страдаш.

-         Тогава?

-         За да ме разберете, аз тръгвам от 1-4-4-2; после възлагам роли и поставям играчите в тях; накрая това може да се превърне в 1-4-3-3, в 1-4-2-3-1, въобще в каквото поискате. А аз Коке винаги го слагам в средата и отстрани. Какво се случи? Тежко се контузи Аугусто Фернандес, а Тиаго Мендеш така и не може да се възстанови напълно. Възможно е Саул да е най-приличащият на централен полузащитник от останалите за ролята на партньор на Габи. Ако Тиаго и Аугусто бяха здрави, Коке почти никога нямаше да играе в центъра. Той е просто един от вариантите за там, както когато при победата над Мадрид го поставих в тази зона след изваждането на Марио Суарес.

-         Не смятате ли, че отборът действа по-добре сега, когато Коке е по-върнат назад?

-         За мен позицията на Коке като трети човек в центъра е важна за отбора. Така е далеч от левия бек, позволява на Филипе Луиш да използва целия фланг, а от другата страна можеш да пуснеш един почти нападател, защото Габи покрива голямо пространство леко отдясно в центъра и ако на този фланг е Коке, чувствам, че леко се припокриват. На това крило ми трябва остър нападател и пробвах сума ти пъти този вариант с Кореа, който се справи много добре във Валенсия.

-         И всичко това се върти в главата Ви?

-         Ето това е кашата, която се забърква в моята глава (б.и. – смее се).

-         Кой е Симеоне на терена?

-         Имам щастието, това е истината, да имам момчета, които ме следват сляпо. А това е много ценно. Много ценни са за мен хора като Годин, Габи и Коке. Тези тримата плюс Гризман са несъмнено играчите, които бележат отбора.

-         Кое е най-доброто сторено от Симеоне в Атлетико?

-         Нека привържениците кажат това.

-         А какво още Ви остава да сторите?

-         Вълнува ме идеята да направя клуба още по-голям. Кълна се, че единственият път, който ме приближава към оставане тук, е да виждам енергията за подобряване и ръководството да продължава да действа позитивно. Онова, което ме убива, е да виждам хората да блокират, да се сдухват.

Марко Руис, „АС”

Още от Футбол свят

Виж всички