Йордан Бозов: Имах тежки моменти, но нещо ме буташе да продължа

Йордан Бозов гостува в предаването "Код Спорт" по ТВ+ седмица, след като спечели купата на България с баскетболния тим на Рилски спортист. На 39 години той заслужи приза за най-полезен играч - MVP във финала срещу Левски-Лукойл и за трети път в кариерата си ликува с този трофей.

- Здравей, Данчо! Благодаря ти, че се съгласи да гостуваш на „Код Спорт“ 24 часа, след като бе извършена интервенция на менискуса ти. Игра с травма на финала за купата на България срещу Левски-Лукойл преди седмица и ликува с твоя отбор. Беше избран и за най-добър играч в тази среща. След мача ли се влоши контузията, за да се стигне до тази хирургическа намеса?
- Не, преди това бяхме решили, че трябва да го направим. На полуфиналната серия се случи така, че на първия ни домакински мач срещу Академик Бултекс се получи едно усукване на коляното. Трябваше да направим изследвания и се установи, че ще трябва да бъда опериран. Просто изчакахме да мине финалът, за да може да се подложа на тази интервенция.

- Вярваше ли, че Рилски спортист ще ликува с купата на България?
- Разбира се! Вярвах и на полуфинала, когато загубихме с 12 точки в първия мач, че можем да спечелим. Успяхме да го направим като гости. В седмицата преди финала се подготвяхме много добре, бяхме много концентрирани и това ми даваше увереност. Виждах голямо желание в момчетата всеки да се докаже и да бъде на топ ниво в съботната вечер.

- Няма ли да липсваш на отбора на Рилски спортист в предстоящите срещи? Треньорът Людмил Хаджисотиров заяви, че ще се борите и за титлата…
- Рилски има големи амбиции и ще се борим. Надявам се в мачовете за титлата вече да играя баскетбол. Не мисля, че чак толкова ще се отрази моето отсъствие, защото тази година имаме широк състав, с много баскетболисти, които в различни мачове допринасят. Не залагаме на определени единици, а имаме по-дълъг състав, което е част от формулата за успеха ни.

- Знае ли се кога ще се завърнеш на терена? Каква е оптимистичната прогноза?
- Надявам се да е възможно най-скоро. Тепърва започва възстановяването ми. На мен това ми е трета операция и знам, че не могат да се дадат конкретни срокове и дати. Винаги се получават някакви усложнения, надявам се този път да ги няма. Трудно е да се даде някаква прогноза. Операцията не беше тежка и смятам, че до към месец би трябвало всичко да е наред.

- Как успяваш на 39 години да демонстрираш такава форма? Имаш ли специална програма, по която да работиш?
- Имам програма като всеки професионален баскетболист. Няма някаква тайна формула, но съм професионалист и така съм научен от малък. Давам всичко от себе си всеки ден. Моята философия е такава, че ако искаш да бъдеш успешен не само в спорта, но и във всяка сфера на живота, трябва да си 100% отдаден на това, което правиш. Откакто разбрах това, нещата се получават.

- Мислил ли си как ще изглежда животът ти без да си на баскетболната площадка?
- Със сигурност ще е нещо съвсем различно. Ако изобщо не съм свързан с баскетбола, ще бъде много странно за мен. Вече 28 години съм на игрището. Ще бъде все едно някой човек да попадне в друго измерение. Така ще изглеждам аз, ако не съм покрай баскетбола.

- Ще те върна към началото на кариерата ти. Защо избра баскетбола и има ли участие майка ти, която е бивша състезателка в този спорт?
- Тя е главната „виновница“. Заведе ме в залата 11-годишен на стадион „Българска армия“. В началото имах едно краткосрочно залитане по футбола. Но още от първата тренировка много харесах баскетбола. Спомням си, че когато за първи път влязох в залата, тренираха мъжете на ЦСКА, а по това време бяха невероятни баскетболисти, имаше страхотни имена и от малък останах впечатлен от нещата, които правеха. Исках и аз един ден да бъда на тяхното място.

- Казваш, че баскетболът е най-великата игра – защо?
- Това е една комплексна игра, в която има контакт. В баскетбола ме пленява това, че много рядко една и съща ситуация може да се повтори. Един баскетболен мач е 40 минути и ситуациите се менят. Съответно играчите трябва да реагират по различен начин. Много динамичен спорт, в който за секунди се решават нещата. Може някой да изглежда победител и вече да предвкусва успеха, но накрая не се знае.

- Кой е треньорът, който ти е помогнал най-много в първите години?
- В началото на кариерата ми много ми помогна Елена Кафалиева. Това е първата ми треньорка, която ме е обучавала и ми е дала „А“ и „Б“ в баскетбола. След това е брат ми Кирил Бозов. С него имах много хубави юношески години. Имаме няколко титли заедно и беше удоволствие да бъда под негов надзор.

- Как се работи с треньор, който ти е брат?
- Бях в началото на кариерата си и беше лесно. По-скоро за него е било по-трудно. Изпълнявал съм всичко, което ми каже, защото все пак той е по-голям от мен със седем години и ми беше треньор.

- Беше в мъжете на ЦСКА, когато треньор бе Росен Барчовски, а президент – Сашо Чакмаков. Защо след това отборът, който беше сред най-добрите в България, изчезна?
- Не мога да дам конкретен отговор защо е изчезнал. Но ако погледнем развитието на ЦСКА през последните години, клубът премина през много метаморфози, наложи се много пъти да изчезва и да се гради наново. Бяха хубави години за мен. Спомням си дербитата с Левски. „Сините“ също имаха силен баскетболен отбор и зала „Универсиада“ се пълнеше догоре, когато играеха Левски и ЦСКА – нещо, което в момента липсва на българския баскетбол.

- Винаги си твърдял, че отборът на сърцето ти е ЦСКА. Защо обаче се стигна до трансфера ти в Левски?
- Разбира се, че ЦСКА е отборът на сърцето ми. Аз съм израснал там, бях юноша на клуба. Това беше един момент, в който Бог да го прости Тони Божанков и Тити се свързаха с мен. Имаха една по-различна идея за мен – да играя на плеймейкърската позиция. Смятам, че тогава взех правилното решение за себе си. Двете години, които прекарах там, ми помогнаха страшно много за бъдещето, защото по стечение на обстоятелствата се наложи да играя и на тази позиция.

- Разкажи за престоя ти в САЩ – за мнозина отиването зад океана изглежда като сбъдната мечта. Защо издържа само една година?
- Може да прозвучи странно, но любовта ме върна в България. Това е приятелката ми, от която сега имам две прекрасни деца и имам невероятно семейство. Може би това е най-голямата движеща сила в света. Радвам се, че животът ми се стече точно по този начин. Тогава послушах сърцето си. Бях на 20 години, представях се добре в Америка, но не съжалявам за всички избори, които съм взел в живота си. Не съжалявам, че съм се върнал и сега имам такова прекрасно семейство.

- Усети ли разликата в баскетбола в САЩ и в България?
- Разбира се, тя е от земята до небето. Още тогава бях стресиран. И преди това бях имал досег с Америка чрез ЦСКА, играли сме мачове срещу американски колежи. Признавам, че в началото ми беше трудно да се адаптирам към този бърз, силов и много агресивен баскетбол, но с течение на времето успях да го направя. Независимо, че бях само една година, във втората част на сезона, се представих много добре.

- Играл си и в Израел, и в Испания. Къде се чувстваше по-добре и каква е разликата между тези две първенства?
- И на двете места се чувствах много добре. Всички знаем, че баскетболът в Испания е религия. Дълги години първата лига запазва топ ниво и е най-доброто първенство в Европа. Навремето бях във втора дивизия в Испания, която по онова време преди кризата, беше сред топ лигите на континента. Бюджетите бяха много големи, отборите можеха да си позволят добри баскетболисти и се играеше на много високо ниво – на голяма скорост и с техника. Всички треньори в това първенство бяха испанци, а имаше много чуждестранни играчи. Израелската лига е малко по-различна. Характеризира се с това, че играят по-ниски баскетболисти. Случвало се е понякога на игрището да има трима плеймейкъри. Там също баскетболът много ми допадна, защото на игрището едновременно си сменяхме позициите. Много хубав опит за мен.

- Следва отново български период – защо си тръгна огорчен от Балкан (Ботевград)?
- Не мога да кажа, че си тръгнах огорчен от Балкан. Тези неща се случват и в живота, и в спорта. Не се разделихме по най-добрия начин. Просто ръководството в този момент прецени, че трябва да се разделим. Не тая лоши чувства към тях или към Балкан. Напротив – изкарах невероятни сезони там, имах удоволствието да изпитам усещането, когато влезеш в малката зала час и половина преди мача да загряваш, тя да е пълна и да видиш как отвън хората продължават да се блъскат на опашка, за да влязат. В тази зала ставаше невероятна атмосфера. Хората подкрепят отбора си независимо какво се случва през двата часа на мача. А това нещо в България много рядко може да се види.

- Имал ли си тежки периоди в кариерата? Идвало ли ти е да кажеш: „Спирам и повече не искам да бъда част от този спорт“?
- Със сигурност никога не ми е минавало през ума да спра. Разбира се, имал съм тежки моменти в кариерата, тежки контузии, но като че ли тогава нещо отвътре ме е бутало. Някаква вътрешна сила ми е казвала, че трябва да дам повече от себе си, за да мога да ги преборя. Имал съм и моменти, в които не съм играел толкова много, но не съм обръщал внимание на това. Опитвал съм се да погледна от положителната страна на нещата и да го използвам като мотивация за себе си. Смятам, че всеки човек, когато се сблъсква с трудните моменти и ги погледне от призмата на нещо, което може да му бъде полезно, наистина може да се окаже такова.

- А в тези тежки периоди затваряш ли се в себе си или търсиш хората около теб, за да споделяш тези неща?
- Не мисля, че се е стигало до момент да се затварям в себе си. Преживявал съм трудно загубите или мои слаби игри, но съм успявал да изляза от трудните моменти. Разбира се, семейството винаги ме е подкрепяло. И приятелката ми е баскетболистка и вкъщи постоянно се говори за баскетбол. С нейната подкрепа всичко е наред.

- Какво различно ти даде Рилски спортист? Чувстваш ли обичта на публиката, която те аплодираше след мача във Велико Търново?
- Да, наистина в последните няколко години отборът се развива. Всеки сезон се опитваме да надграждаме и се стремим да прибавим нещо към трофеите на Рилски спортист. Започнах да ставам разпознаваем, хората се интересуват, понякога ме спират и ме поздравяват. Видях една невероятна подкрепа не само към мен, но и към целия отбор преди седмица в Търново. Хората се раздадоха на трибуните, както ние го направихме на терена. Час и половина преди мача вече бяха на седалките. Влязохме преди Левски-Лукойл и когато публиката извика, честно казано ме побиха тръпки. Беше невероятно усещане.

- Лесно ли се работи с Людмил Хаджисотиров?
- С него се познаваме много отдавна. Спомням си, когато заедно играехме баскетбол по площадките в неговия и в моя квартал, коментирахме НБА, седяхме в  тях или у нас да гледаме касетки с мачове на звездите, опитваме се да копираме движенията на Майкъл Джордан. Честно казано не съм си мислил, че някога той ще ми бъде треньор, но независимо от това, че съм с година по-голям от него, той е шефът и уважавам всяко негово решение. Съобразявам се с всичко и се опитвам да покажа на другите играчи в отбора, че независимо от ситуацията, той е треньор и аз имам уважение към него. Много е важно и останалите да го имат. Приятели сме и се познаваме отдавна. Прекарахме две много добри години засега.

- От трибуните се вижда, че си джентълмен на площадката – бягаш от конфликти, вършиш си работата без да издаваш много емоции. Така ли е или бъркам?
- Опитвам се да бъда коректен на игрището. Винаги след даден мач поздравявам съперника, независимо дали съм спечелил или загубил. Баскетболът е спорт на нерви, динамичен е и се е случвало да нагрубя някого, за което после съжалявам. Но това е нормално, защото това е контактен спорт, в който има много нерви и емоции. Но не съм човек, който ще седне да се разправя със съдии или с противникови играчи и да провокира. Това го няма в мен.

- Какво е нивото на баскетбола в момента в България и не е ли тъжно, че има само три-четири отбора?
- Наистина нивото на българския баскетбол се срина много ниско. Вижда се, че е все по-трудно български отбор да направи пробив в Европа. За мен проблемът на българския баскетбол е един. Коренът е в това, че не се създават млади баскетболисти, които да бъдат обучавани по правилния начин. Може треньорите на подрастващите да се обидят, но не мисля, че те създават млади баскетболисти, а това е основата. Без да имаш млади играчи, които да идват отдолу и да заменят другите, няма как да стане.

- Смяташ ли, че чужденците, които играят в нашето първенството вдигат нивото на баскетбола?
- Те вдигат нивото на Националната баскетболна лига, но без производството на български баскетболисти, които да излязат в чужбина, да играят на високо ниво и да се върнат да водят националния отбор като Везенков, ние няма да имаме добър баскетбол. Виждаме, че в Европа във всички лиги има много чужденци, нормално е и в България да има, за да могат останалите баскетболисти да се учат от тях и нивото на първенството да е по-добро. Това, което тази година се забелязва в женското направление, според мен не е правилно.

- Според теб кога ще видим националния отбор на България при мъжете на голям форум?
- Надявам се да е скоро. Сигурен съм, че това ще се случи рано или късно. Имаме потенциал, работи се правилно с младите. Има момчета, които излязоха в чужбина, има млади талантливи баскетболисти. Вижда се, че сме много близо. Тези квалификации са пресен пример и се вижда, че сме на една стъпка от отборите, които всяка година правят задължителни класирания на европейските първенства. Смятам, че тази стъпка рано или късно ще бъде факт.

- Съжаляваш ли за нещо, което не си постигнал в баскетбола?
- Единственото, което не съм постигал с отбор, е да бъда шампион на България. Иска ми се това да се случи с Рилски спортист, защото голяма част от кариерата ми съм прекарал тук. Имал съм много хубави моменти, отборът е невероятно професионален, уреден на високо ниво. Рилски спортист го заслужава, хората, както и целият град, нашият президент и ръководството. Всички много го искаме. Не съм сигурен дали сега ще е времето, но ми се иска, защото моята кариера е към края си.

- Как се чувства Йордан Бозов с три жени вкъщи?
- Понякога се чувствам като боксов рефер, защото напоследък децата имат доста разногласия. Иначе е забавно, усещам много голяма любов, която те ми дават и спокойствие. Откакто се родиха децата ми, като че ли израснах като човек и като баскетболист. Нещо в мен се успокои и станах по-добър дори като играч.

- Теодора Петрова е най-близо до теб, бивша баскетболистка. Тя участва ли в разбора на мачовете ти? Прави ли ти забележки?
- Не мога да кажа, че ми прави забележки. С нея коментираме след всеки мач. Ние сме баскетболно семейство и тя е отдала много години на този спорт. Беше невероятна баскетболистка и е нормално вкъщи да се говори за баскетбол, да се гледат мачове.

- Кой те запали по езотериката?
- Запали ме Георги Давидов, настоящият треньор на Академик от Правец. Бяхме съотборници, свързани сме, защото той и неговата жена са кръстници на моите деца, а аз и Теодора сме кръстници на неговите. Той ме запали с една книга преди години. Това е една материя, която много ми допада. Кара ме да бъда по-добър човек и да виждам света по различен начин, който ме отделя от всичко материално, което ни заобикаля в момента. Откривам други ценности, които може би ще искам да предам и на моите деца.

- Какво е за теб приятелството?
- Приятелството е нещо велико. Имам доста познати и много малко добри приятели. Това е нещо, което остава завинаги и трудно може да бъде описано. Но с много малко хора можем да бъдем истински и вечни приятели.

- Нещо за финал на нашия разговор…
- Искам да пожелая късмет и здраве на цялата баскетболна общественост. Всички баскетболисти да бъдат мотивирани, да изпитват удоволствие от играта и контузиите да са далеч от тях, макар че е невъзможно.

КРАСИМИР МИНЕВ/ВЛАДИМИР ПАМУКОВ/ТВ+

Следвай ни: