Гледай на живо

Официалната церемония "Футболист на годината" 2022

Катя Дафовска: За олимпийската титла ми подариха възможно най-малката кола

Катя Дафовска: За олимпийската титла ми подариха възможно най-малката кола

Единствената олимпийска шампионка на България от зимни игри Екатерина Дафовска гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Преди 20 години страната ни изживя лудост след големия триумф на легендата в биатлона. Освен славната победа на 15 км индивидуално на игрите в Нагано през 1998-а, в кариерата   личат още пълен комплект медали от европейски първенства и две бронзови отличия от шампионати на планетата. Спортист номер 1 на Балканите и на България за 1998-а и участничка на четири олимпиади. По случай олимпийското злато бе издадена специална серия от пощенски марки с нейния лик. В момента е председател на федерацията ни по биатлон, член на БОК и мениджър на хотел в Пампорово. Тя е най-известната жителка на Чепеларе и до днес. Звездата ни в сноуборда Радослав Янков също е роден в това планинско градче в Родопите и според предварителните очаквания е с най-голям шанс да ни донесе подобна радост две десетилетия след Катя Дафовска.

- Здравей, Катя! Навършват се 20 години от олимпийската ти титла в Нагано, но да не се окаже така, както с феноменалния рекорд на Стефка Костадинова в скока на височина и твоята титла да се превърне във вечна и единствена във времето…

- Само Господ знае дали така ще остане. И аз работя във федерацията по биатлон и се опитваме с всички сили да направим нещата така, че да не остане единствена. Но наистина времената много се промениха, въобще цялото състояние на българския спорт. Все по-трудно става.

 Пресконференция на Пампорово АД преди началото на сезона@@@
- С годините избледнява ли споменът ти от олимпийския триумф или е константна величина в съзнанието ти?

- Избледнява, разбира се, но най-важните и ценни мигове си остават запечатани. Когато чух българския химн, когато се качих на стълбичката… Най-хубавият момент, който няма да избледнее с годините!

- Вярно ли е, че в Нагано си стартирала с тренировъчните ски, защото всички състезателни са били по-бавни при замерването сутринта в този паметен ден, в който извоюва златото?

- Вярно е, че тръгнах с тези ски, но треньорите имаха време да ги пренамажат. Просто се получи така, че ските, които бяха подготвили за тестване, което се извършва един час преди самия старт, не можах да усетя някоя ска да е по-добра от тези, с които прострелвах и правих загрявката. Казах им: „Ще рискувам и тръгвам с тези ски.“ Вървяха много добре и още на загрявката виждах, че задминавам останалите. Това е единственият път, когато съм взимала такова решение.

- Това ли бяха най-бързите ски в кариерата ти?

- Да, със сигурност бяха най-бързите. В цялата ми кариера може би още един или два пъти се е случвало да имам подобни ски на състезание.

- Говореше се, че от италианския щаб са ти помагали в мазането на ваксата в Нагано…

- Не, мисля, че на всички олимпиади нашите треньори правеха ските. Ние не разполагахме с никакъв щаб и ваксмайстори. Единият от треньорите ни – Венци Илиев беше занесъл ските на специална структура в Япония. Това беше най-важният момент. Не толкова ваксата, защото в този момент структурите, които се полагаха на машини още не бяха навлезли масово. Явно това беше нашата тайна и много успешна цел.

- Доколко е истина, че си била в мини състезателна криза преди олимпиадата и си решила на своя глава да се подготвяш по собствени рецепти?

- Истина е. Сезонът ми беше много лош. До самата олимпиада най-доброто ми класиране беше 34-о място, като се има предвид, че предходната година спечелих бронзов медал на световното за жени, а по-предната година имах два бронза. На самото състезание в Нагано предходната година имах също трето място. Заминах отчаяна от много разочароващ сезон. Когато майка ми ме изпращаше ми каза: „Хайде, пък може и да се върнеш с медал.“ Аз пък отговорих: „Ако нищо не мога да направя, ще се откажа и сигурно това ще бъде краят на кариерата ми.“ Явно тотално всичко се промени там.

- А самата ти вярваше ли, че можеш да спечелиш медал на олимпиадата?

- Аз дадох всичко от себе си, подготвях се максимално. Споменавала съм, че съм правила и автогенни тренировки. Когато стъпихме там 12 дни преди олимпиадата, казах на треньорите, че не искам никой да ми се меси в тренировките. Исках само да ми прострелват оръжието и повече да не се занимават с мен, а да ме оставят на мира. Аз имах едно планче, изпълнявах си го.

- И въз основа на този план – златен медал.

- Не само, и Павлина Филипова направи най-добрия си резултат. И двете бяхме много добри.

- Но тя е била с треньори.

- Да, просто аз им казах, че не искам никаква треньорска намеса.

- Остана ли нещо, което не си разкрила от този шампионски ден?

- Почти не.
 Пресконференция на Пампорово АД преди началото на сезона@@@

- Как премина той?

- Сутринта тръгнахме с автобус. Може би стъпихме първи на олимпиадата, защото тренировъчният ми номер беше първи. Всеки ден в продължение на 12 дни пътувахме по час и 20 минути в едната посока за тренировка и спяхме в автобусите. В този ден всичко беше съвсем нормално – пътуваш, отиваш, взимаш си оръжието, което стои в специални каси. Влизаше се със сканиране на зениците на очите. След като си взехме всичко, започна подготовката за тестване на ски, за прострелка. Имаше страхотен снеговалеж и на самата прострелка треньорът не можеше да вижда мишените на 50 м и не можеше да ни даде абсолютно никаква корекция, само надигаше рамене и казваше: „Не мога, нищо не виждам.“ А ние му показахме японеца до него, подготвен с чадър. Благодарение на японците, които ни услужиха, той можа да погледне и да ни даде точната корекция. Много сложна ситуация, защото един или два дни преди това отложиха мъжкия старт по средата, точно заради този снеговалеж. Но ние имахме късмет, че дори накрая като свърши цялото състезание и се качихме на стълбичката, изгря слънце.

- Победата ти беше една от най-големите сензации на олимпиадата. Как реагира конкуренцията?

- Много голямо впечатление ми направи Магдалена Форсберг, която беше водачка за Световната купа, печели седем години поред, но на олимпиадата направи най-лошите си класирания. Треньорите стояха отстрани, гледаха все едно съм взела медала.

- Някой реагира ли по-топло от конкуренцията?

- По принцип руснаците винаги са ни подкрепяли и са ни давали информация по пистата.

- Защо те боготворят в Ханти-Мансийск в Русия?

- Отидох там по покана след олимпийската титла. Бяхме доста олимпийски шампиони, а започнаха да правят купи с комерсиална цел и още нямаха никакъв разработен център. В последствие направиха световни купи и световни първенства. Хората ни уважаваха най-вече, защото бяхме от първите, които стъпихме там и спомогнахме за това развитие.

- Много спортни звезди стигат до олимпийското злато след победи и години на доминация. Други обаче не успяват, въпреки огромното превъзходство над останалите в други състезания. При теб стана от раз, как си го обясняваш? Съдба ли е това?

- Да, наистина за олимпийски медал е така, но като се погледне назад в класиранията, още като девойка имам медали от световни първенства. Това винаги ми е давало надежда, че на нивото, в което съм се борила, съм успявала да стъпя на стълбичката. А след като стъпиш няколко пъти на стълбичка на световно първенство, си много по-уверен. Виждаш, че е възможно да се променят позициите на стълбичката. Като девойка, на 19 години, спечелих медал на световно първенство за жени, а след това и за девойки, което в биатлона дава много добра информация. Може би четири или пет години преди олимпиадата руски треньор ми каза, че ще стана олимпийска шампионка. Виждали са качествата ми и какво правя.

- Вярно ли е, че след успеха вездесъщият Иван Славков вкарва цялата ни олимпийска група във ВИП хотела на МОК за празнуване?

- Да, беше наистина много хубав момент за цялата делегация. След награждаването всички отидохме на последния етаж и еуфорията бе голяма. Той се беше подготвил от радост и щастие. Имаше безотчетни и от сърце раздаваше. Бяха приготвили награди, пари.

- Какви са спомените ти от посрещането в София, в Чепеларе?

- Посрещането също беше много запомнящо на президентското летище. За първи път ми се случи да кацнем и да слезем направо на пистата, да минем без никаква митница и проверки с багажа. Президентът Стоянов ни посрещна. Беше разрешил цялата делегация да влезе в президентството. Малко наруши протокола…

- Петър Стоянов е искрен фен на спорта.

- Искрен фен на спорта и на Родопите.

- От много от гръмките обещания тогава за материални премии и автомобили, не всички са се осъществили. Минали са под графата „обещанието не е като завещанието“…

- Наистина след такава еуфория всеки обещава, но като дойде моментът за даването, става много по-сложно. Апартаментът, който ми бяха обещали, го получих две години след това. Оказа се, че не е голям, а е боксониера от 40 квадрата. С колата имаше същия проблем. Първо даваха само да се кара, без въобще да я подарят. Беше възможно най-малката кола – „Форд Ка“, в която не можех да си събера багажа. Наложи се да доплатя.

- За един златен медал толкова…

- Да, България толкова е могла, но все пак в днешно време хубавото, което се прие за всички олимпийски медалисти е, че след приключване на спортна кариера има нещо, на което може да се разчита.

- Къде пазиш златния си медал?

- Тук е, при мен.

- А не са ли искали колекционери да го откупят?

- На самата олимпиада имаше такива коментари, но лично до мен не е достигнал никой колекционер. Но никога не бих си позволила да продам единственото злато, което има България, за каквито и пари да ми предложат.

- Какво става с гоблените, които шиеше за успокоение? Имаш ли време за тях?

- Въобще нямам време за тях. Дори скоро се замислих, че евентуално като отида на олимпиадата в Пьончанг, ще имам възможност и може да си взема някой, за да си запълня времето.

- След Нагано стартира на още две олимпиади. Как беше там?

- Много трудни олимпиади. Вече си олимпийски шампион и очакват от теб да покажеш най-доброто. Подготовката ми мина с много повече усилия, за да се докажа. Но се получи обратен ефект. С много заболявания, пневмонии, успях да стигна до Солт Лейк и да направя едно от най-добрите си класирания – пето място. Като цяло съм доволна, защото в три поредни олимпиади имам първо, пето и осмо място, които много малко спортисти, дори и от нашия спорт или държава са постигали.

- А първата ти олимпиада в Лилехамер доколко помогна за триумфа?

- Първата олимпиада бе просто, за да се докосна до този форум. Бях на 18 години, участвах само в спринтовата дистанция. Показах една много бърза стрелба и се класирах 29-а, което за девойка е много прилично класиране. Дори ми сравняваха стрелбата с мъжките стандарти. Това бе силното ми оръжие – стрелях точно и бързо.

- Какво ти коства да не се предадеш на звездоманията, да си останеш земна, скромна, без много шум около теб?

- Това е до характер. Всеки човек е такъв, какъвто е. Аз не се промених. Нищо не ми коства, това съм си аз.

- Баща ти и майка ти имат страст към лова, а ти имаш ли? Доколко това ти е помогнало за стрелбата в биатлона?

- Помогна ми, когато трябваше да избирам спорта. Вече можех да карам ските, които са за бягане. В осми клас реших да сменя училището и когато трябваше да реша с кой спорт да вляза. Съветите им, това, че баща ми е ловец и майка ми също, наклониха везните да избера биатлона. Казвах си, че може би и аз ще мога да стрелям, след като те имат такова хоби.

- Кога хвана за първи път пушка и стреля?

- В осми клас. На 13 ноември ми беше първият ден в спортното училище. Някъде в този месец съм хванала пушката за първи път.

- Получи ли ти се първата стрелба?

- Нямам никакви спомени. Не винаги се получава от първото хващане на пушката, но още на първото републиканско спечелих златен медал.

- Започнала си с ориентиране, после минаваш в ски бягането и след това в биатлона. Бързо превключваш на скорост…

- В ски бягането никога не съм била. Пет години тренирах ориентиране и треньорът ми изцяло ме насочи и ми каза: „Катя, ти трябва да избереш олимпийски спорт.“ Това беше неговата основна препоръка, която ме насочи към биатлона.

- Като Нострадамус е бил…

- Явно е виждал данни в мен, защото пет години ме е тренирал. В ориентирането също доста печелих, но каза: „Ти си за олимпийски спорт.“

- Запазихте ли добрите си отношения с останалите от онова „златно“ поколение български биатлонистки – Ирина Никулчина, Ива Шкодрева, Надежда Алексиева, Павлина Филипова, Радка Попова, Мария Манолова? Това, че си президент на Българската федерация по биатлон, плюс или минус е за приятелските отношения?

- Според мен няма никакво значение, че съм председател на федерацията. Чуваме се по телефона, с повечето от тях дори работим. Надето Алексиева е секретар във федерацията. С Ива Шкодрева държим връзка, защото е коментатор по телевизията и винаги търси информация. Павлина Филипова е треньор в „Б“ националния отбор. Ирина Никулчина е треньор в Банско на най-малките деца. Всички сме в сферата на биатлона и тяхната помощ е от огромно значение за целия биатлон в България. Единствено Мария е по-далеч, но всички са в помощ от най-ниското ниво до най-високото.

- Гостуваме в твоя хотел в Пампорово, в туристическия бизнес си. Как го приемаш – като изстрел в мишената или повече авантюра?

- Не бих казала, че е авантюра. Това е едно успешно начинание, след като приключих със спортната си кариера. Донякъде съм рисков човек и взимам такива решения, но може би в това се крие и успехът, за да направиш нещо и извън спорта. Просто не можех да стоя без да правя нищо. От общината в Чепеларе ми подариха мястото. Това е най-ценното и компенсира всички други награди от държавата.

- Трудно ли е за хората от малкия и средния бизнес?

- Да, не е никак лесно, но сигурно е така и в големия бизнес. В малкия бизнес трябва да си отдаден денонощно, да разчиташ на себе си и на най-близките хора, които ни помагат, за да успяваме.

- Като шеф на федерация, ще посочиш ли най-големия проблем на българския спорт в момента?

- За мен най-големият проблем е в най-ниското ниво на спорта. Това е мое наблюдение върху биатлона, не мога да говоря за всички спортове. Виждам голямата липса на подсигурени треньори, за да работят с децата. Оттам много трудно се стига до подбор и качествени състезатели, за да стигнат до националните отбори. Представителните тимове са много по-добре подсигурени, отколкото по наше време, защото имат абсолютно всичко. Липсата е на ниво клубове. Системата, която се промени в България, още не е намерила баланса – дали държавата да го издържа или частният бизнес и спонсорите.

- Какви са очакванията ти от олимпиадата в Пьончанг? Ще има ли медал за България?

- Ние като заминавахме, никой не чакаше нищо от нас. По-добре нищо да не очакваме, да не говорим за нищо, пък дай Боже да посрещаме шампиони и да имаме поводи да празнуваме. Нека не натоварваме спортистите.

Още от Зимни спортове

Виж всички

Водещи Новини

Видео акценти