От асфалта и мизерията в България до "Олд Трафорд": истината за пътуването на Бербатов до Юнайтед

На днешния ден стават десет години от трансфера на Димитър Бербатов от Тотнъм в Манчестър Юнайтед за 30.75 млн. паунда на 1 септември 2008 г. По това време "червените дяволи" са ръководени от легендарния мениджър сър Алекс Фъргюсън.

Митко сподели историята си пред manutd.com, озаглавена "Истината на пътуването на Бербатов до Юнайтед":

"Когато бях на самолета за Манчестър, аз вече носех червената фланелка. Е, поне в ума си. Разбира се, хубаво е да имаш оферти и от други клубове, защото това означава, че играеш добре и че се забелязва. Но аз вече си представях как играя със Скоулс, Гигс и другите от Юнайтед.



За мен историята е много важно нещо. Да уважаваш историята, която имаш, е важна предпоставка да имаш бъдеще като клуб. А и Юнайтед имаше всички тези легендарни футболисти. Така че от момента, в който агентът ми каза, че Юнайтед ме иска, резултатът беше повече от ясен.

Така че ние си вървим с агента ми и си говорим, после изведнъж поглеждам нагоре и виждам, че Сър Алекс ме очаква. Щях да получа инфаркт! Какво по дяволите? Аз съм просто едно момче от малка държава, а мениджърът на Манчестър Юнайтед, само седмици след като е спечелил Шампионската лига, идва да ме вземе от летището. Значи наистина ме иска.

Когато си хлапе, разбира се, ти си мечтаеш за този момент. Особено, ако израстваш в комунизъм в България, какъвто беше моят случай. Тогава ставах в 6:00 часа сутринта и се редях на опашка за хляб, заедно с родителите си. Добре, че те го направиха като игра за мен, та не осъзнавах добре какво се случва.

На тези опашки първо отиваше баща ми, чакаше един час, след това майка ми го сменяше за още един час, после отивах аз, големият син, и стоях още един час и накрая идваше по-малкият ми брат. Редувахме се на тази опашка, за да запазим реда си, а тя беше дълга сигурно километри.



И това, само за да си купим хляб! Когато дойде редът ти, ти си сам и купуваш насъщния. Ако си изпуснеш мястото, някой го взема, а ти нямаш какво да ядеш.

Дори като поотраснах и отидох да тренирам в големия град, в София, нещата също не бяха лесни. Делиш стая с четири други момчета, а родителите ти пращат някакви буркани, за да имаш какво да ядеш. Тогава всеки от четирима ни слага бурканите си на масата, събираме се и казваме: "ОК, какво имаме за ядене днес?" И когато ги изядем, се чудим какво ще ядем после.

Така че ако имаш някакви остатъци, събираш ги на топче, защото така или иначе са мазни, намазваш ги с масло или нещо подобно и си правиш ядене от това. Това е нещото, което те свързва с тези момчета, с този отбор. И точно заради тази връзка станахме шампиони при юношите, защото немотията ни обедини.

Точно тези неща, тези трудности, докато растеш, сега ти слагат една усмивка на лицето, защото оценяваш миналото и знаеш къде си сега и го оценяваш. Това бяха много важни уроци за мен. Това се опитвам и да науча дъщерите си. На тях не им се налага да се редят на опашка за хляб или да си правят ядене от остатъци и трохи, но им правя нещата малко трудни понякога, просто защото трябва да е така.



И знаете ли защо знам, че трябва да е трудно? Знаете ли колко много футболни таланти имахме навремето в България? Повечето от тях дори бяха по-добри от мен! Баща ми беше футболист също и когато се разхождахме, спирахме покрай някой човек и той ми го посочваше.

Казваше ми: "Митко, виждаш ли този човек там?" и ми посочваше или някой бездомник, или някой не толкова окаян, но беден и скъсан човек. И продължаваше: "Знаеш ли кой е този човек? Той беше страшен футболист, беше силен, съсипваше съперниковите защити. Знаеш ли какво му се случи? Той си мислеше, че е голямата работа, започна да пие, да преследва жените, нямаше правилните хора около себе си и виждаш къде е сега. Той беше един от най-големите таланти, а сега е никой и няма нищо.

Времето минаваше и виждах все повече хора с подобна съдба. Общото между тях беше, че имаха много талант, но се вслушваха в лоши съвети, правеха лоши избори и свършваха на бунището. Тогава това е постоянно в главата ти, този пример, и стои там, дори и да не искаш.



И това става като механизъм, който ти помага да вземаш директно правилните решения. Е, може би не винаги, но много често постъпваш правилно. Дори и да не знаеш, че правиш именно това. Все още го помня, просто защото е истина.

Тези хора просто нямат никого до себе си, който да им каже, че това е лошият път и да им покаже правилния. Да им каже, че малко трябва да страдат, но ако го направят, ще спечелят във времето занапред.

Помня даже някои от играчите, с които тренирах, как купонясваха след мач, понякога и преди мач. Те ми казваха: "Бербо, хайде да излизаме, живееш само веднъж!". Но аз не бях по тази част тогава. Дори и сега не съм. Моята цел беше да стана голям футболист. Трябваше ми да постигна нещо голямо, особено с тези изкушения около мен. Не искам да приключа на улицата, искам да съм независим.

Така че винаги работех здраво. Дори когато бях много малък, тренирах постоянно. Бях постоянно пред блока, вдигах си високо топката и се опитвах да я контролирам. Никой не ме караше да го правя, никой не ми показваше как да го правя, аз го правех сам, защото ми беше интересно.

Тогава нямаше телефони, нямаше Фейсбук, нямаше Инстаграм. Само аз и топката. Майка ми ме викаше да ям, но аз отвръщах: "Махай се, не съм гладен, нямам нужда от ядене." И продължавах да ритам топката. Дори и да нямах приятели около себе си, не спирах да ритам сам. Знаете как бразилците изпипват ударите си на плажа, аз го правех така на асфалта.



Ние нямахме изкуствена трева в училищните дворове, само груб асфалт. Топката там отскача високо, трябва да я контролираш някак и това ти става някак като навик. Не се и замисляш дори, а по някое време започваш да го оценяваш. Точно така си изпипваш техниката.

На тези настилки, между другото, ако паднеш, колената ти кървят, плаче ти се. Но на никого не му пука, че си на земята, всички играят футбол и мислят само за това. Така че ставаш, кървиш и играеш. Какво толкова?

Имаш само един чифт обувки, които след доста време на носене стават на дупки, защото не можеш да си купиш други. Но ги облепваш с тиксо и продължаваш да ги носиш. Така се получаваха нещата за нас в Източна Европа.

Ти просто играеш футбол, а ако искаш да успееш, работиш усилено, слушаш правилните хора и постъпваш правилно. И тогава... Не знам какво е точно, но просто планетите ти се подреждат по правилния начин.

И може би един ден подписваш с Манчестър Юнайтед. И може би сър Алекс те чака на летището.

А този ден беше една лудост, когато подписах с Юнайтед. Толкова, толкова луд ден! Цял ден чаках на телефона, за да видя дали ще стане сделката. Накрая стана като по филмите - драматична финална развръзка, потене до края.

И после седя в колата до Фъргюсън. Беше толкова смешно и странно, седя си аз в колата до сър Алекс, гледам го с почит и си мисля: "Какво да кажа сега? Какво би трябвало да кажа?" И питам: "Как сте? Как е времето навън?".

Никога не съм добър в разговорите. Всеки, който ме познава, знае, че не обичам да си бъбря напразно. "Как си, бля-бля-бля"... Ако имам да казвам нещо, го изстрелвам направо. И в тази ситуация стоях неловко.

Погледнах агента си, той погледна мен, не знаехме и двамата какво да правим. Сега тези моменти ме карат да се смея и и ме правят щастлив, макар тогава да бяха странни. Сър Алекс беше толкова мил. Забелязал съм, при това и при много други успешни мениджъри, играчи и хора като цяло, че дори и да са много по-успели от останалите в своята сфера, те имат качеството да се отнасят с останалите в нея с уважение и внимание.



С мен той просто реши, че трябва да дойде на летището и да ме чака. Това ме впечатли най-много. Хора като него се опитват да те издърпат на тяхното ниво, в техния свят. Това е много специално. Така че отидохме да подпишем документите.

Спомням си, че всичко беше поставено пред мен директно за подпис и трябваше да бързаме много, за да хванем последния възможен момент от прозореца. Хайде, хайде, хайдееееее... Накрая, свършихме всичко навреме, и можеше да се види облекчението и щастието по лицата на всички.

То беше изписано на лицето ми, на лицето на мениджъра ми, който ми е като втори баща, както и на всеки друг в стаята. В този момент аз просто бях на върха на света.

После на моята първа тренировка бях много срамежлив. Щях да играя с всички тези момчета, с които винаги съм искал да го правя, беше наистина лудост. Понякога тази срамежливост ми пречи да съм по-отворен. Аз съм много затворен човек по принцип, а има хора, които отиват на първата си тренировка и раздават поздрави на всички, сякаш винаги са били в живота им, а не се виждат за първи път.

Аз не съм такъв, аз съм затворен и срамежлив, просто съм такъв в подобни ситуации. Но всички бяха толкова мили с мен, просто изживявах мечтата си. Първа тренировка, Фъргюсън, Скоулс, Роналдо са там... Вътрешно танцувах от кеф.

Всеки беше различен. Винаги някой беше по-добър от другия в даден аспект и обратното. Гледах Гигси, който се грижеше изключително добре за себе си, а беше в края на 30-те си години. И игра може би до 40? Или повече? Гледам го и си казвам: "ОК, Бербо, можем ли да го направим и ние? Поне се опитай, гледай го какво прави, учи се." Йога? Изглежда толкова лесно.

Може би и ДНК-то помага, но начинът, по който тренираше, по който се грижеше за себе си, почивайки тогава, когато трябва да почива, разтягането му след тренировка, всичко това те кара да даваш повече от себе си. Същият беше и Скоулси. А имах и Роналдо тогава в първата ми година, който тренираше като откачен, наистина до полуда.

Трябва да обръщаш внимание на тези неща. Особено ако искаш да си толкова добър, колкото другите момчета. А ти трябва да бъдеш. Ако в съблекалня, пълна с толкова егоцентрични играчи, но победители и шампиони, ти не се опитваш да си като тях, да ги доближиш, простио нещата няма да ти се получат.

Всеки в този отбор, на своята позиция, в своята кариера, искаше да е най-добрият в света. Всеки постигаше различни нива на успех. Някои отидоха директно на върха на света, както направи Рони (бел. ред. Роналдо), някои отидоха в самото му подножие, но всички опитаха да се качат горе високо.

Дори и да не успееш да се изкачиш на самия връх, трябва да дадеш абсолютно всичко от себе си да го направиш. Иначе какъв е смисълът? Дори и да не си имал осихика на победител, покрай тези играчи ти придобиваш такава от само себе си.

И когато излизаш на терена, още в тунела чуваш всичко, което ти трябва, за да се мотивираш. На път към "Олд Трафорд" спикерът обявява: "Дами и господа, излизат шампионите на Англия, шампионите на Европа, шампионите на света - Манчестър Юнайтед!" Побиват те тръпки!

В този тунел се чувстваш на друго ниво. Който и да е другият отбор, той вече се чувства под твоето ниво и навярно го знае. Дори и да не сте заедно с противника в тунела, с периферното си зрение долавяш неговия смут. Той вече е загубил мача, край!

Е, разбира се, много помага да имаш Роналдо, Рууни, Гигс и всички други момчета. И излизаш на терена. Спикерът продължава да говори всички тези неща и ти поглеждаш към момчетата от другия отбор. Изражението на лицето ти сякаш казва: "Знам, пичове, знам, точно затова работих толкова много".

В първата си година в клуба спечелих и първата си титла на Англия. Просто не можех да повярвам, вътрешно подскачах от удоволствие. Когато вечерта след награждаването се прибрах у дома, наистина започнах да скачам на леглото, защото никой не можеше да ме види. Ходех гол из вкъщи, само с медала на гърдите си и щуреех.

Но после отивам в съблекалнята, Гигси е сложил 110-ия си медал или нещо такова и той ми казва: "Бербо, стягай се, следващият идва." Ние бяхме спечелили лигата преди няколко минути и този успех вече е забравен, преследваме следващия!

Аз бях... Казвам си: "ОК, може ли само още пет минутки. Хора, спечелих първата си титла току що! Сещате ли се? Не, че е толкова специално, нали...". А виждаш, че за останалите си беше едва ли не в реда на нещата. Сигурно и за мен щеше да е същото, ако бях спечелил толкова много медали. Но в съблекалнята винаги всички се стремяха към следващата цел - следващата титла, следващата купа, следващата Шампионска лига. Така правят победителите, беше невероятно.

За българско момче като мен, идвайки от такава малка страна, бях наистина горд. Израснах в комунизма, нямах щастието да се радвам на добра инфраструктура, нямахме добри игрища в страната ми, ако нямах късмет, можех да остана в страната ми цялата ми кариера.

За мен беше много трудно да дойда в Англия, но като постигнах успеха, беше ми много по-сладко. Трудностите, превъзмогването им... Всичко това направи нещата много по-сладки за мен. И не на последно място, бидейки сред тези момчета, беше невероятно.

Дори да не говориш много, трябва да гледаш. Ако искаш да ги питаш нещо, отиваш и го правиш, те винаги ти дават съвет. Или когато са сурови с теб, те го правят, защото понякога имаш нужда да бъдат такива с теб. Това не е детска игра или нещо, което трябва да приемеш вътрешно. Всичко е заради отбора, защото всички искаха да са победители.

Вижте Видич! Видич ми беше много близък, защото аз бях роден близо до границата с Македония и за мен тези страни - България, Македония, Сърбия, Хърватия - бяха много общи. Разбирам езика без проблем и мога да го говоря. Всички сме братя там.

Беше натурално да имаме такава добра връзка, защото знаех откъде идва той, знаех, че по едно време му се е наложило да преживее войната в Сърбия. Така че е хубаво да имаш такъв човек, когато отиваш в нов отбор, защото той те познава донякъде...

Той беше с много добро чувство за хумор, забавен е. Ако не го познаваш, може да вземеш шегите му прекалено лично, но Вида беше толкова забавен. Все още поддържаме контакт, страхотен човек е.

Тренировките срещу него всеки ден не бяха трудни... Бяха кошмарни. Знаете, че имат отбори и футболисти, срещу които не искаш да се изправяш. Виждаш съперниковия отбор и си казваш: "О, не днес. Не съм готов за това днес". Вида беше един от тези.

Когато бях в Тотнъм, той беше винаги кошмар. След това пристигнах в Юнайтед и за него тренировките бяха като война. Нямаше значение дали срещу него е Роналдо, Рууни или аз. Всеки беше наритван. Когато имахме мачове аз бях много щастлив, че Вида е в моя отбор. Винаги след мачове се прбираше кървящ, с превръзка на главата, но можехме да видим, че прави това за тима. Винаги беше готов да се хвърли с главата напред за този отбор.

Успехът за мен беше сладък, а същото важеше и за Вида. Живял е по-трудно и от мен, израстнал е във война. Ако сега посетите Сърбия, ще видите дупки от куршуми в стените на блоковете. Вида е израстнал в по-трудна среда от мен и затова за него е било дори по-важно да успее.

Имаш играчи като мен и Вида, момчета, които са израстнали в клуба и още много различни персонажи, но сър Алекс можеше да говори с всички и да мотивира всички.

Понякога на тренировки той идваше, докато ние правим стречинг и загряваме. Той говореше индивидуално с всеки играч. Отделяше по 2-3 минути за някои играчи, на следващия ден правеше същото с други футболисти. Караше ни да се чувстваме специални. Винаги може да забележиш как играчите реагираха след разговорите с него. Това показваше силата на неговата психология - да говори с всеки поотделно. Нужно е да подхождаш различно към всеки един човек, къде всяка една ситуация. Защото всеки има различно его, всички сме различни и трябва да знаеш как да говориш с всеки. Внимателно с някои, шеговито с други, с по-остър тон към трети. И той знаеше точно това и го правеше.

Това е Сър Алекс. Един милион титли, един милион успеха в личния живот. Затова го слушаш, слушаш какво казва! Това беше специално и футболистите се чувствахме специални благодарение на него. Дори за 5 минути, за 10 минути, чувстваш се като значима част от този клуб, дори да не играеш редовно в мачовете. Той беше многоп добър,а  речите му преди мачовете в съблекалнята бяха... нещо като филм. Говореше за живота си, как е започнал с треньорството, за баща си и за себе си. Говореше за хората от цял свят, които не са такива щастливци като нас... И накрая се чувстваш като: "Човече, отивам на терена, за да изям някого!".

Затова излизаш на игрището и даваш всичко от себе си. Това беше най-малкото, което можех да направя.

В края на краищата, този човек ме взе от летището!".

Следвай ни: